Два бели, пластмасови стола. От евтините, които се намират в МЕТРО или в магазините за домашни потреби. Отдалечени на метър, метър и половина един от друг. Аз седя на единия, а краката ми – на другия. В краката ми се мъдри чантата с Канона и останалите ценности. Пред мен е колата, а на около 20-тина метра от нея – кръчмичката, където човек може да похапне цаца, попчета или скариди, да пийне бира или джента и да се наслаждава на шумът от вълните. Морето… то е само на още двайсетина крачки от кръчмичката.

Сега е късен, ама много късен следобед. Ангел все още спи, аз нижа буквите на тази историйка, а Веси е в морето (или вече се припича на плажа с книжката). Една друга красавица с лъчезарна усмивка, носеща и тя името на моята Веси, току що се прибра от плажа и отиде вероятно да се изкъпе с колкото топла вода е останала в банята.

Докато пишех горните редове човекът с тарамбуката се установи в барчето и започна да импровизира, с което като че ли слага категоричен край на моето вардене на съня на детето. Веси заръча да отидем при нея, когато малкия стане.

Довечера ще хапнем няколко кебапчета. Ще пийнем. И ще изпратим някакви хора, чиято почивка приключва днес. Тошо вече точи китарата, а тарамбуката имам чувството, че и сега е подкарала репетиция на някакъв кючек (необходимо зло, ако наоколо има кръшни, млади женски тела).

Това е в няколко изречения животът в Иракли. Спокойно, тихо и кротко место, много малко хора и никакви мутри засега. Дано остане така още няколко десетилетия… Оазис в черноморската курортна лудница, съставена от ненормално печалбарство, обилно полято със смрад и чалга. Минимум удобства и максимум близост със себе си, с любимите хора и с морето. Почивам!