Днес беше тежък и дълъг ден. Тежък защото беше пълен с раздяла (макар и за кратко – раздялата си тежи), и дълъг защото беше 25 часа, 7 от които пътуване по летища и самолети.
Станахме рано сутрин. Хвърчане насам-натам, покупки (малко българска храна за в Дания), последни приготовления и в 12:00 – благополучно до летище София.
Носейки доста [нова] електроника със себе си, имах едно леко такова чувство под лъжичката – да не би някой БГ митничар да реши че му е ужасно скучно. БГ митничарите принципно не би следвало да имат отношение към изнасяната от България електроника, но все пак – човек никога не знае. Те са изобретателни хора и аз мога да очаквам всичко от тях :).
Напразни ми бяха всички притеснения – никакъв проблем с никакви формалности по пътя.
За сметка на това обаче, Ангел понесе доста трудно пътуването. В самолетът до Будапеща направо ни скри шапките, не спря да се върти, да ръчка, да мрънка – въобще пълна програма. В трансферната зона, докато чакахме, майка му се побърка да го удържа, ходихме с него да се разхождаме напред-назад, абе като цяло – много зле. На детето вече много му се спеше, и като нямаше условия си го изкарваше на най-близките до него.
В самолетът към Копенхаген Ангел заспа още при излитането. Самолетът не беше набрал височина още, а той спеше, завързан с коланът за седалката. След това помолихме за одеалце и възглавница и той поспа поне час, докато ние с майка му си казахме наздраве с по една бира.
При пристигането – никакви изненади. Всичко си беше по редът, на датските митничари въобще не им пукаше за моите два диска или за каквото и да е друго. Минахме си по зеления коридор, и след около час (невероятен късмет с връзката с автобусът за вкъщи) си бяхме в апартамента. И там изненади нямаше, отворихме малко трудно вратата от купчината поща зад нея, но иначе всичко си беше както трябва.
Проветрихме, аз подкарах компютърът с новите неща, Веси изкъпа малкия, след това и нея си, и то стана време за лягане.
В България Владо ме попита защо не съм писал в блога. Мисля, че тези които четат тук имат право да знаят. Причините са няколко:
1. Имах много ангажименти. Едва се спирах, времето не стигна, за да обърна внимание на всички които ми липсват. Съжалявам, че не успях – дано не ми се сърдят тези, с които не успяхме да се видим.
2. Още първият ми пост щеше да е негативен. А не исках да започвам с такъв. Не исках да плюя действителността, в която живеят най-близките ми хора, които зверски ми липсваха последните осем месеца. Затова предпочетох да си затворя очите и устата, и да се наслаждавам на компанията на близките ни (кръвно и духовно) хора, отколкото да отпушвам грозни страсти.
3. Като минаха 4-5 дни без постинги, реших да продължа така. Тези дни ми бяха толкова пълни с разнообразие, живот и приятни емоции, че по-добре да ги оставя така, само в паметта ми, без да създавам тяхна сянка тук.
Две невероятно мили и приятни сватби, толкова радост в очите на приятелите и роднините, толкова българска реч наоколо. Мизерията, дупките, грозотата, мутрите и “клиентът е враг” нищо не струват и не могат да помрачат светлината от другото! От това, което човек нарича “родина”.
Затова не писах. И сигурно и Август няма да пиша, когато отново ще съм в България – този път в отпуска. Сигурен съм, че скоро :Веси: ще брои дните ;).