Седя си в тъмнината и слушам звуците от съседната стая. Там Ангел, Веси и майка си запълват остатъка от вечерта, след като всички заедно хапнахме.
Аз дойдох тук, в стаята на детето, с мътната мисъл да си полегна и да си поспя, но направих грешката да си взема и компютъра, и да видя кой така усилено мига на моето ICQ.

Оказа се стар приятел, който не бях чувал от “последната” вечер в София. И сега, докато пиша тези редове, разговорът ми с него продължава. Мислите ми се върнаха тогава, в онази септемврийска вечер, точно преди да запаля колата с последния багаж и да отпраша към Пловдив. В колата се намираха моите неща от бюрото в ОБС, поне тези които си струваше да задържа. Знаете как е – вземате един кашон от принтерна хартия и започвате да го пълните… и след това си тръгвате с него. Класика, като от някой филм (американски). Само дето ние не работим все още в cubicles.

Въпросната вечер седнах с “натуралните” ми приятелите от София. Не че в ОБС не оставих много приятели. Но повечето от тези, които останаха там, бяха “пловдивски” приятели – хора, които по един или друг начин аз свързвам с Пловдив. Това последно събиране беше с хората, които по един или друг начин за мен са свързани със София. Радко, Сашко, Шефа (артистичен псевдоним само, слава Богу не ми е бил шеф никога), Вили, и останалите приятели(-ки) на горепосочените.
Говорихме си глупости, бъзикаха ме за нерадостната съдба, която ме очакваше. А аз си мислех за тях, за ОБС, за София и за всичко, което остава зад гърба ми. Естествено – беше ми мъчно. Но до тогава толкова пъти би беше било мъчно, че бях свикнал с мъката, и с болката. Което между другото се оказа добър тренинг за бъдещето. Тогава ми беше и мъчно за това, че Веси не успя да дойде на тази среща.

Четири години в София. Толкова съм изкарал засега. Четири трудни, студени, софийски години. Хората по-горе бяха тези, които правиха годините да не са чак толкова студени. Тези хора още са си там, може би не точно в този състав (някои приятелки не са вече приятелки, а жени, годеници, чужди и т.н.). Ядрото обаче е там, и това е най-важното за мене.

Стоя си в тъмното, чатя си със Сашо, и си мисля. Сашо ще си сложи ЛАН. Най-накрая, да… Радко вече има ЛАН, но моята несериозност е ужасяваща – просто не го търся, за кой ли пореден път изпитвам търпението му. Моето спане съвсем отиде, защото вече е 20:30, а ако заспя сега, по-добре да не се будя, че след това ще посрещна утрото.

Разпокъсани мисли… може би защото прекъсвам, за да напиша поредния ред със Сашо. Надявам се да не се чудите “какво му става на този”.

Скоро ще ви напиша някои мои мисли за свободния софтуер и за неговите почитатели. Няма да са много приятни – обещавам ви! Но поне за мен ще са верни. Ще ги напиша, защото не издържам вече. Трябва да знам – аз мога ли да съм част от общността на почитателите на СС, или съм “идеологически неправилен”… Защото свободата си е свобода, но изглежда свободата на мисленето не е много свобода – в който и да е свят, който има своята религия. Ще пиша, друг път! Ако ми стигне желание… и смелост. Защото има много хора, на които държа там.

Замисляли ли сте се някога за дефиницията на приятел?

Май горе се събраха въпроси за цяла седмица размисли, и постинги. Дали?