Червен код. Страшна работа, ви казвам! В Лозен основно червено вино предпочитат хората, но щом ще да е код – код да е!

Иначе при нас от сутринта е червен код. Жалко, че не можеше да е червено вино от сутринта. За добро, сутринта беше спряло да вали, та реших да ходя да изровя колите. Не беше лесно: предвид как беше спряна колата на Веси, предвид многото сняг и очакванията за деня, още в самото начало взех решение да оставим едната кола в снега, а да ходим двамата с другата (шкодата). Въпреки, че шкодата е автоматик, тя е по-тежка и по-стабилна от джетата на Веси (макар джетата да е с 16″ гуми). А и в багажника на шкодата имах вериги, както и багажника на шкодата може да побере лопата!

Заех се аз да изривам колата. Снегоринът се беше погрижил отстрани да има сняг до половината на вратите, та ми отне доста време. Докато Веси дойде, почти бях успял, след което се пробвах да я изкарам на пътя. За съжаление, при изкарването се омотахме и нагазихме в една сериозна пряспа, та отиде и там доста усилия.

Изводът се налагаше от само себе си: слезем ли с шкодата, няма качване обратно. Пътят не беше докаран до паваж, имаше солиден слой от леден сняг и беше доста хлъзгав. Възхитих се на един-два джипа как цепеха нагоре, но те най-вероятно са от мото-клуба на Лозен, занимаващ се основно с автомобили с висока проходимост. И наистина бяха с висока проходимост, снегът не беше никакъв проблем за тях.

Докато Веси пеша заведе Марти на градина, аз се опитах да сложа веригите на шкодата. Пълен провал. Страхът от едно друго неуспешно слагане на вериги точно на тази шкода ме беше обладал, и лесно се отказах. Веси междувременно се върна и отиде да си сложи сериозни обувки, а аз се наложи спешно да сляза до основния път, защото бях позапушил съседите.

Докато чаках Веси се разходих до центъра на селото. Положението с всички улици беше такова, каквото очаквах: при продължаващия валеж нито една не беше почистена “до асфалт”. Ясно беше, че ще има драма и на връщане.

Докато чаках Веси да дойде, се заговорих с една съседка, която има магазин на главната улица на Лозен. Тя, естествено, се оплакваше от организацията на почистването, как се мъчи с греблото (давам и кредит за това, благодарение на почистеното от нея аз успях да спра така, че да не преча на движението), а като дойдели чистачите нахвърляли снега от улицата върху почистеното от нея. Предвид интелектуалните способности на чистачите не се учудвам, че точно така са постъпвали, но някак ми се ще да вярвам, че хората които ръководят тези полу-идиоти, разбират от управление…

Като дойде Веси тръгнахме за града. Положението навсякъде беше еднакво: бял път, сипещ се сняг. Бавно и полека стигнахме до МОЛ “Сердика”, където аз я оставих и (много нервен) реших да отида до “Коста кафе” за едно сутрешно кафе. А и гледайки каква опашка имаше към “Цариградско”, моето кафе нямаше да ме забави особено, защото опашката така или иначе трябваше да се размине.

В “Коста” си преподредих деня. Въпреки, че бях забравил зарядното, и служебния, и личния компютър имаха достатъчно заряд да изкарат няколко часа, така че нямах особени притеснения. Бях даже решил първата онлайн среща да я направя от кафенето, но като си изпихме кафето с Веси и си изядох кроасана, нервността ми попремина и реших да ходя към офиса. Успях навреме.

С Веси се бяхме разбрали около 16:00 да я взема, за да тръгваме обратно. Имахме да прибираме Мартин, а ако се случи като вчера (за което имаше достатъчно предпоставки), кой знае колко време щеше да ни отнеме да се приберем.

Изпълнявайки този план, тръгнахме към Лозен. Имах идеята да мина през автосервиз, за да ми сложат те веригите, но се отказах. Реших да пробвам да стигна до центъра така, надявайки се да е почистено, като ако не успея, да се върна в първия автосервиз в София.

Успяхме благополучно да стигнем до читалището, Веси припна да вземе някакво ядене от магазина, а аз си плюх на ръцете, извадих лопатата от багажника и изкопах (буквално!) едно каре в снега, в което набутах шкодата така, че да не пречи на изчистената част от площата. И сега, надявам се, шкодата нощува благополучно там. Утре ще си я приберем (или това, което е останало от нея).

От детската на Марти до къщи повървяхме пеша. Разстоянието е 300-600 метра, но в снега си е нещо! Мартин използва случая да омрънка всичко около него, как му било студено, и как искал вече да сме стигнали… що ли ми е познато това отнякъде? Нейсе, за десетина минути издрапахме до къщи, още 2-3 докато влезем. Беше наваляло поне още 20тина сантиметра от сутринта, отделно снегоринът пак се беше погрижил да “дозапечата” колата на Веси, както и входа, който бях изчистил сутринта.

Тук усетих тактическа грешка: бях оставил лопатата в колата. Но не ми се мъкнеше тежката лопата с мен! Ще видим утре как ще се оправя без нея, най-много да изтрамбовам аз една тясна пътека в снега.

Дворът иначе приличаше на снежен басейн: като изключим липсата на сняг около къщата, всичко останало беше зарито поне под 40 см сняг, а на някои места Марин спокойно можеше целия да бъде заринат в преспите. Много красиво, но и малко страшничко: не бях виждал двора в това състояние.

Сега вън продължава да вали. Интересно ми е утре как ще изглеждат нещата. И колко време ще изравям колата от снега. И дали някой няма да е поднесъл тази вечер в предната и броня…

Нейсе, ще се разбере. Ние да сме живи и здрави. Пролетта ще дойде! Казаха, че е тръгнала вече, пеша, ще дойде до два месеца!