Искам да ви разкажа за една моя лудост. Мания, развита до такова състояние, че някой ден ще си изям боя заради това. Ако е само боя, добре ще е.

Принципно се смятам за толерантен човек. То кой ли не се смята за такъв. Малко са обаче истински толерантните, и аз най-вероятно не съм от тях. (И) Заради тази мания.

Пушенето ме влудява. Наркоманът, доволно отпиващ поредната доза отровен дим. Гледката е грозна и жалка. Но аз гледката я понасям. Това, което отприщва лудостта у мен е моментът, в който аз ставам жертва на тази наркомания. Ставам жертва заради това, че съм допуснал да направя компромис със себе си и с принципите си. Заради нечий комфорт. Или “защото ми то така е прието в заведенията”.

До сега не съм ял бой, когато лудостта ми се отприщи. Правил съм забележки на засукани госпожи(ци), правил съм и скандали в доста заведения. Оплаквал съм се, без регистриран резултат или обратна връзка. Гледали са ме лошо, гледали са ме с омерзение колко съм задръстен и как хич не ги разбирам работите с Истинската Толерантност. Гледали са ме и със съжаление: “горкият, той наистина е болен, че кой би реагирал така заради някакъв си дим, голяма работа”. Понякога съм излизал победител в конфликтната ситуация, понякога е трябвало да си подвивам опашката и да си трая. Може би и затова не съм още ял бой.

Днес обаче се случи нещо, което ме подтиква да пиша. Защото чрез писането някак човек сваля емоцията от душата си, понякога олеква, понякога – не. Надявам се сега да олекне. И да не олекне обаче, написаното си е написано.

Докато пиша това трябваше да съм на едно място, където да си прекарвам супер време с в повечето случаи приятни, но със сигурност изключително интелигентни хора. Горд съм да имам част от тях за приятели. Вместо това обаче така се сгърчи настроението ми, че реших да си остана в къщи. И пиейки по чаша розе с Веси (може да стане и бутилка, времето ще покаже), да нац(в)ъкам това писание.

Днес се създаде такава ситуация, че нямаше как да реагирам другояче, освен така както реагирах. Не съжалявам. Не се и извинявам. Лудостта ми ме кара да знам, че съм прав. Дали е лудост или не няма значение, защото съм сигурен, че съм прав. Действията ми нараниха приятел и може би го отдалечиха завинаги от мен. И преди ми се е случвало заради тази лудост. Но и преди съм бил прав. И едва ли някога нещата ще се променят, защото (благодарение на нездравото ми душевно състояние, както вече разбрахте) това ще се повтаря.

Няма да започна да правя компромиси с тютюневия дим.

Не само защото ракът на белия дроб изглежда да е орисията на рода ми.
Не само защото смятам, че никой няма право да разрушава здравето на другия, благодарение на пороците, които притежава.
Не само защото мисля, че на родители, които водят децата си с тях в запушено заведение трябва да се оспорят родителските права. Може би не да се отнемат, но поне да се оспорят, въвличайки тези родители в процедура по доказване на това доколко способни родители са.
И не само защото вече имам и защитата (макар и доста рехава, признавам) на закона.

Лудостта ми ще се засилва. Усещам, че може да загубя някой и друг приятел. Надявам се близките ми приятели-пушачи да ме разберат. Предварително им се извинявам, че ще ги засегна. Няма как да не се случи някой път. Горещо пожелавам на тях и на себе си да намерят сили да се откажат от ужасния порок. Но аз не мога да бъда по-различен. Приемете го като болест. И ако не можете да бъдете приятели с така болен човек, тогава май ще е всеки по пътя си. Надявам се – без лоши чувства.

Защото в България да си върл непушач е болест. Душевна. Хората смятат, че по подразбиране е ОК да си толерантен към пушачите. Ако не си толерантен към пушачите, предизвикващ горепосочените чувства у околните. И те определят като болен. А е ясно, че обществото в повечето случаи е право.

Да си върл непушач е българско душевно заболяване.