Ден шести: Ставангер

Пристанището на Ставангер и ФантазияЩе ме запитате навярно кое е най-интересното нещо, което видях днес в Ставангер?
Ще ви прозвучи странно, но най-интересното за мен беше, че когато отидохме да купим билетите за CitySightseeing автобуса, ми поискаха около €4 на билет по-скъпо, ако реша да плащам кеш. С карта билетчето беше €23, с кеш – €27. Напълно обратна на Гърция стратегия, с която аз много се съгласих! Противно на приятелите ми от БЛО аз смятам, че хартиените пари трябва изцяло да изчезнат, при това скоро. Ще се решат доста проблеми, свързани с корупцията например! Или корумпираните държавни чиновници ще започнат да вземат в биткойн, или ще умрат от захарна болест от толкова много кутии с бонбони!

Градът иначе е като всеки друг норвежки град: безумно подреден и красив. Животът тече спокойно, дъждовно и сумрачно. Въобще – класическа Норвегия. Ако не внимаваш, може да умреш от скука!

Глеката от терасатаСутринта пристигнахме около 9. Събудих се от вибрацията, която страничните витла предизвикват, премествайки кораба директно вляво или вдясно. Явно са някъде под нас, защото се усеща ясно вибрацията, като се включат те – най-вече на тръгване и на пристигане в пристанището. Ставайки от леглото веднага видях Стария град, оказа се че корабът ще е на пристан точно срещу него.

Голям док балонС интерес наблюдавах как се прилепяме за огромни, надуваеми балони, обвити отгоре с автомобилни гуми. Явно, за кораби като Фантазия това е за предпочитане, отколкото да се долепят до целия док. Един такъв балон е горе-долу с размер на маршрутка, отблизо изглежда доста впечатляващо.

От събуждане до закуска пак падна мотане и дремане: Веси заспа отново, аз четох усърдно (приключвам с книгата и става все по-интересна и задъхана), докато тя по едно време не се събуди от дрямката и не констатира, че е гладна, и че ако се помотаем още 30 минути, ще си остане гладна. Въпреки, че часовете за закуска са доста разтегливо понятие на този панамски кораб. Понеже храна има непрекъснато, самите обслужващи предпочитат да разтеглят закуската, ако има хора, за да не се окаже, че не им стигат пиците и хамбургерите, които остават между закуска и обяд за спешно хранене на гладните прасета.

Времето беше лошо, та народът и той като нас не бързаше да слиза. На закуска беше голяма лудница, дори в “дупето” на кораба, което на нас ни се оформи като любимо място, най-вече заради огромния, панорамен прозорец. За пръв път не успяхме да седнем досами стъклата, а се наложи да сядаме на втория ред маси, които представляват диванчета за двама, всяко срещу нормална масичка за хранене. Ако питате мен, по-добро място от ресторантските маси, които са наслагали до панорамния прозорец, но все пак една ресторантска маса побира между 6 и 8 човека, а тези диванчета са само за 4. А мястото за сядане е скъпо, когато трябва да нахраниш повече от 3500 пътника.

След закуска слязохме от кораба и тръгнахме да търсим забавление. CitySightseeing беше първото нещо, което ни се наби в очите. Това е едно от най-яките неща за новопристигнал турист: виждаш градът от раз, показват ти всичко най-важно, и имаш възможност да си избереш къде да слезеш и откъде да се качиш. Ставангер е доста голям (за нашите разбирания) град. И съответно има какво да се види.

Бродягите от БронксАвтобусчето, на което се качихме, беше отворено странично. Не духаше много, но и двамата бяхме с качулките, като едни бродяги с адрес “под мостовете на Бронкс”. Успях обаче да направя доста снимки по време на обиколката, от което бях много доволен.
След като първата обиколка свърши, решихме да слезем в началото на втората (на втората или третата спирка). Само че се наложи да сменим автобуса, защото този щях да почива, та ни се падна затворен автобус (с едни прозрачни платнища, малко като оранжерия). Обаче в тази оранжерия беше топло и Веси реши, че ще направим още една пълна обиколка, за да се стопли хубаво. Аз нямах нищо против, имах си отлично 4G, пък и ми беше приятно да изслушам още една лекция открай-докрай.

Глава на петролна сондаСтавангер дължи настоящето си изцяло на петрола. До 1968-а Норвегия е била доста бедна (поне така ни казаха норвежците в слушалките), с много емиграция. Предвид природните ѝ дадености дотогава това не е изненада: почвата ѝ не става за печеливше земедение, а туризъм кой-знае тогава е нямало. След 1968 г. обаче, когато се откриват нефтените запаси на Норвегия страната рязко тръгва нагоре. Някак норвежците успяват да се опазят от зловещата корупция, която би разкъсала една България или Италия например, ако открият такова природно богатство, и норвежката държавна StatOil създава бизнес, който днес поставя Норвегия в първата десятка по БВП. Берген и Ставангер, а вероятно и много други градове получават нов шанс за развитие, който и до днес ги прави богати и доволни.
Къща в СтавангерДокато скептикът в мен бързаше да попита “а какво ще правят, когато дойде славното, електрическо бъдеще”, слушалките в ушите ми ми обясниха, че днес Норвегия (а и местните в Ставангер) създават възможно най-благоприятни условия за (не-петролни) местни стартъп компании, които след 30-40 години би следвало да запазят високия стандарт на населението, дори когато петролът няма да е ключов фактор за богатство.

Мислейки и тихичко завиждайки на норвежците за късмета, врътнахме още една обиколка и дойде време за слизане. А и мен ме замъчи глад, защото закусих изцяло здравословното кисело мляко с плодове, а прасето в мен беше отвикнало на тази диета. Та Веси се видя в чудо с едно много мрънкащо нещо, което, събудило се от блажения унес в автобуса, търсеше да изяде света. Нещото също беше доста брадясало, защото самобръсначката беше забравена в София, а след като Веси видя, че някакъв вълшебен Жилет в кораба струва около €40 реши, че брадата ми не ѝ пречи толкова много тези няколко дни. Да, ама на мен ми пречеше, затова освен ядене, търсех да намеря задължително и “нормален” супермаркет, откъдето да си купя “нормална” самобръсначка и крем.

Речено-намерено. От “нормален” супермаркет взехме нещата, аз си намерих също и любимите gifflar, и така светът рязко стана едно по-добро място!

Веси с малката шивачкаПродължихме с разходката, която на мен вече не ми беше особено интересна. След като изядох пакет gifflar се поинтересувах от плановете на Веси за остатъка от разходката. Въобще през деня бях като малко дете: ядене – тоалетна – сладолед – мрънкане – пак тоалетна. Веси изглежда ѝ беше пределно ясно накъде отиват нещата, та бързаше да намери следващото място: сладоледена сладкарница с тоалетна и добър Wi-Fi. След като видя на каква златна мина се е натъкнала, изглежда в главата ѝ се оформи план. Взехме сладолед, тя ме натика във Wi-Fi-то, разменихме си сладоледите (нейният не ѝ харесвал, все едно аз ѝ го избрах?), след това изяде и каквото остана от моя (бивш нейн) и каза, че ако искам, можел съм да остана в сладкарницата (ура!), докато тя да се “поразходела” до магазин за планински обувки.
КафенетаАз, естествено, нямах нищо против. Имах огромно количество снимки за синхронизация с OneDrive, не ми се мърдаше навън (то нещо и заваля), и въпреки че нямаше бира в мястото, имаше кафе. В крайна сметка ни бира, ни кафе пих, че се замотах в моите си неща. И като погледнах часовника: 15:00!

Въпреки, че корабът отплава в 19:00, това 15:00 ми се видя съмнително късно и потърсих Веси. Тя вече беше харесала неща, та тъкмо навреме се видяхме направо в магазина (long live location sharing!). Дохаресахме обувките, купихме ги, и вече купили каквото трябва тръгнахме към Музея на петрола.

Музеят на петрола в СтавангерТам нещо и на двамата не ни хареса съотношението цена/възвращаемост, та решихме да не влизаме вътре, а да си ходим към кораба. Аз вече исках да се приведа в нормален вид, та имах нужда да съм си в каютата. Веси пък искаше да мине през няколко още магазина, което идеално съвпадаше с плановете ми, защото магазините бяха почти пред кораба.

Вървейки към пристанището, прегледахме набързо цените в околните кръчми. Не знам дали тази, на която попаднахме, беше най-скъпата в Норвегия, но малката наливна бира беше окол о18 лв, а голямата – 26.20. Не, че нещо, ама при положение, че в кораба ми е “само” 12 лв голямата, някак не ми се нареждаха нещата да опитам местните кръчми. Ако си го бях решил да го направя на всяка цена, естествено нямаше да е проблем, но това въобще не ми беше приоритет. Като цяло, цените в Норвегия са високи, но алкохолните продукти бият всякакви рекорди. Сладоледът, например, ни беше около 20 лв общо за двамата, докато ако решим да пийнем нещо алкохолно, нещата бързо щяха да загрубеят. Любителите и изследователите, четящи тук, могат да хвърлят едно око на ценоразписа на кръчмата.

Прибрах се в кораба, оправих се, вече приличам пак на себе си, но още не съм пил бира! Реших, че първо ще довърша този текст, ще го публикувам, че корабът отплава в 19:00 към Киел и кой-знае какво ще стане с възможнотта да качвам снимки в блога. Дали и какво ще пиша утре – ще видим. Ден, изцяло на море. Мисля, че имам някаква идея…

Ден пети: Флам

Панорама от ФламРозеМалко труден ден. Труден откъм факта, че вчера изпих повече от половин бутилка розе. За “непиещ” като мен това се оказа сериозен проблем. Още през нощта ме замъчи жажда и онова леко главоболие, което ти казва “е, сега вече я втаса, мой човек”. Ставах, пих вода, лягах. Но след това така и не можах да заспя дълбоко, докато около 8 вече никак не ми се спеше.

Корабът вече беше акостирал във Флам (Flåm). Малък, норвежки град, около 400 човека население. От прозореца ни се виждаше отново планината, на около 500 м, извисяваща се доста над нас, толкова че от леглото не можех да видя докъде.

В 9, докато още се излежавахме в каютата ни, по радиоуредбата на кораба ни уведомиха, че предстои учение на екипажа. От предишното ми пътуване с Фантазия помнех какво беше това, и го очаквах с интерес. Отново имах страхотна видимост към спасителните лодки, та се канех да снимам!

За закуската отидохме в последния момент. Къде заради мен, къде заради Веси. Тя дремеше почти до 10:00, докато аз си четях книгата, “радвайки се” на главоболие и леко гадене. Колкото и да ми беше махмурлийско, трябваше да се яде (и пие вода), така че към 10:30 се изсипахме и ние на закуската. Аз хапнах обилно, надявайки се това да помогне на махмурлука. Не помогна. На Веси вече ѝ се разхождаше, така че ме остави да страдам тихо в каютата и слезе да разгледа пристанището. Всъщност, аз ѝ бях благодарен на това, щях да чета и да гледам учението на екипажа.

Спасителните лодкиИначе, още преди Веси да излезе, екипажът бяха “повредили” неспасяемо кораба, бяха събрали “пътниците” в сборните пунктове (виртуално, нас не ни тормозят с този вид тренировка), бяха спуснали лодките в позиция за товарене на пътниците и даже бяха дали нареждане пътниците да напуснат кораба.
Всичко това – по вътрешно-корабната уредба, само че преди всяко от служебните съобщения три пъти повтаряха “това е учение” на четири езика, да не вземе някой отчаян пътник да се метне през палубата в морето, в опит да се самоспаси.
Опитах се да намеря в търсачките какво значи “делта-еко” (DE), както и “чарли-алфа” (CA), но изглежда това са си служебни съкращения, валидни само за Фантази или за MSC, та не открих нищо логично по темата.

Както и предполагах, от терасата имах страхотен изглед към лодките. Този път успях да снимам и вътрешността на една от тях. Не видях Wi-Fi антена в лодките, така че по-добре да не се налага да се спасяваме с тях :P.

Към 12 Веси се прибра: доволна, наснимала, разгледала. Влачеше някаква книга, която беше взела от туристическия център. Вчера пак беше завлякла една, но грижливата чистачка я беше изхвърлила, вземайки я за някаква рекламна брошура. Не само това, ами беше ни изхвърлила и билетите за днешната екскурзия, та аз бях изпаднал в тиха ярост, докато човекът от рецепция ни обясни, че въпреки че билетите вече ги няма, екскурзията няма да е проблем, защото могат да ни издадат резервни билети. От тогава се чудя защо въобще си играят да издават билети, които чистачките им да изхвърлят, но явно съм твърде тъп, за да намеря сам отговор на този въпрос.

Прибирането на Веси значеше само едно нещо: трябаше да ставам. Хич не бях в кондиция, но… ако не обядвам, не само че махмурлукът щеше да ме удари много по-силно, но и като нищо можеше да направя мозайка по време на екскурзията, за ужас на екскурзовод, шофьор или капитан (щяхме да имаме и разходка с кораб из фиорда). С голямо мрънкане се появих 12:40, хапнах набързо каквото намерих, и в 12:55 бяхме на изходния пункт. Явно заради многото хора този път мястото на сбора беше в театралната зала, която побира 2000 човека.

Както от рецепция бяха казали, нямахме никакъв проблем заради липсата на билети. Дадоха ни номер 45 и след около 15 минути ни заведоха в автобуса.

Екскурзията щеше да ни заведе до един хотел във фиорда, където щяхме да имаме кафенце и датски традиционен сладкиш (мммм, обичам им всичките традиционни сладкиши). Преди хотела щяхме да минем през два тунела: един 5 км, и един 11 км, изкачвайки се до около 400 м над морското равнище и слизайки отново до него, а след това изкачвайки се отново до хотела. Зачудих се с какъв акъл норвежците са инвестирали в тези тунели, но екскурзоводката бързо ни обясни: не е заради местните селца от по 500 жители, а заради това, че Е16 е основният път между Берген и Осло, който доста се е развил, след като 1968 норвежците открили петролните си полета. Обяснява също откъде са се появили и средствата за инвестиране в подобни проекти: в обратна посока на нашето пътуване, на същия път, се намирал най-дългия пътен тунел в света, тунелът Lærdal, с дължина 25 км.

Това за малко ме навя на нерадостните мисли къде са спали норвежките “Зелени”, когато е започнала работата по тунелите, но явно тук хората са прости, не са “най-интелигентната нация в света”, и затова имат инфраструктура. Докато ние ще продължаваме да се размазваме в Кресненското дефиле. Но нали гущерите ще са спасени, това е важното, хората така или иначе сме твърде много, особено ако питаме “Зелените”. Майната му, няма да се замислям пак, че се вбесявам.

Докато се вбесявах по-горе, стигнахме в хотела. Там пихме класическото скандинавско черно кафе, заедно с датска “кифла” с крем, много яко нещо. Не знам как се казва, сигурно Веси знае.

Аз останах вътре в хотела, да се радвам на махмурлука си, който бавно започваше да отминава. Веси използва 20-те минути в хотела да се разходи и да наснима фиорда, към който се откриваше страхотна гледка от самата тераса на хотела. Аз нямах такива амбиции, защото терасата беше на слънце, а слънцето не е приятел на пияницата.

За сметка на това използвах перфектния Wi-Fi на хотела, за да направя update на телефона на Веси, който беше събрал около 2.5GB приложения за освежаване. Моят имаше значително по-малко, а S8-цата – съвсем малко. Накрая обаче всички телефони бяха готови, даже започнах да качвам снимки и видеа от S8-цата в нашия частен OneDrive, но стана време да тръгваме. Ако имах само още 20 минути, всичко щеше да е наред, но уви…

Автобуси при 20%След хотела слязохме отново до Е16 по един изключително стръмен път. Имаше предупредителен знак: наклон 18%. С Веси не бяхме виждали такъв, максимумът който бях виждал в Австрия, беше 12%. Пътят беше точно един автобус широк, и много зигзагообразен. Ние бяхме най-отпред и беше удоволствие да се наблюдава шофьора как “нагъва” автобуса по завоите надолу. Екскурзоводката се пошегува, че това 18% било шансът за оцеляване по този път, но след това спомена също, че това било средния наклон на пътя, максималния стигал до 22% в някои участъци. Яко!

ЛокомотивътМини влакове в музеяСлед този път връщането не беше нищо особено: отидохме до ферито, качихме се, и след 2 часа бяхме обратно във Флам. Минахме през един много як железопътен музей, който ни разказа как местните са построили железницата, която стига до пристанището. Аз се сетих кой щеше да изчете детайлно всяко редче в този музей (по-точно щеше да ме помоли да му го преведа), стана ми много, много криво и излязох навън. Каквото видях – видях, така или иначе аз никога не се научих да споделя страстта на татко по влаковете.

Прибрахме се на кораба, написах си думите… и стана време за представлението.

Веси и ФантазияДончо и Фантазия