Здравно-делнично
Вчера правила на НЗОК ми вдигнаха кръвното. И по-точно не правила на НЗОК, а кощунственото им прилагане от някои аптеки.
Вчера трябваше да взема ново лекарство за Мартин, че сегашното му свършва. Не знам в други държави как е, но в България ни накараха да му даваме “профилактично” въпросното лекарство, защото настояват че след три неприятни бронхиолита детето има “детска астма с преобладаващ алергичен компонент”. Убедиха ни, че лекарството не е със сериозни странични ефекти, и затова ще го вземаме около 6 месеца, за да не се получава тази реакция отново (проблемът е, че при лечението на реакцията се вземат много по-тежки и неприятни медикаменти).
Та значи имаме си ние книжка от НЗОК за безплатни лекарства. Няма да ви казвам (дано не ви се налага) каква е процедурата по “легализирането” ѝ, само искам да благодаря на хората от РЗОК в кв.”Младост”, че се оказаха хора и бяха изключително гъвкави, за да намалят моя разход на работно време за тази цел. Днес приказката е за друго.
Вчера дойде време за поредната “покупка” на лекарството (то не е покупка, ами вземане от аптеката, 100% безплатно е както казах). Издава значи лекарката рецепта и клати съчувствено глава: “Ох, ама вие имате за още един ден, те няма да ви дадат”. И ме гледа с едно искрено съчувствие, все едно отивам да вземам лекарството от регионалния клон на “Наглите”.
Питам аз “абе как така, ние имаме и за утре и свършва?”. “Ами така, те дават само на денят”. На въпроса кои са тези “те” се оказа, че били аптекарите. “Защото НЗОК ги кара така”.
Имайки наум предишното ми вземане-даване с НЗОК, аз съм все пак оптимист. Вземам рецептата и се отправям към аптеката, точно срещу прозореца на кабинета на лекарката. Там “винаги има”. Макар че си имам “регионален аптекар?” – в нашия блок има аптека и пичът е точен, ама не ми се губи още половин час да се връщам до апартамента.
Влизам аз в аптеката, вътре две симпатични продавачки. Давам си чинно книжката и рецептата и заставам в поза “мирно”, надявайки се да уважат почитта, която им отдавам.
Уви: “съжалявам, господине, вие имате лекарство за още един ден, елате утре”.
Позата “мирно” преминава в стандартната, леко прегърбена стойка на дългогодишен програмист. “Е хубаво де, имам за още един ден, ама утре пак ли да излизам от работа? Нали се сещате как е?”.
Тя: “Ами съжаляваме много, НЗОК ни кара да правим така, глобява ни солено, ако даваме предварително”. Аз: “Вижте сега, на мен ми се струва че един ден предварително не е чак толкова много време, а определено не искам утре пак да губя половин час работно време, за да получа лекарството за детето ми”. Тя: “Ами нищо не мога да направя”.
Тогава се усещам, че неусетно съм сменил позата… Прегърбения програмист леко е поизчезнал и съм готов да я хвана за врата. Леко даже ми личи колко съм ядосан (или поне отражението във витрината показва така). Поемам си бавно дъх, и продължавам: “Ако обичате, обадете се сега в НЗОК, искам да го чуя от техен служител. Готов съм да се боря против това глупаво правило, така че ми трябва да го чуя от тях, за да знам срещу кой и къде да се жалвам”. Тя казва “Добре”, отива и започва да набира.
Следва нечленоразделен разговор, от който долавям “Ами да…”, “…ама вие нали ще ни глобите после…”, “…е как да му го дам…” и т.н. След малко идва госпожицата и ми ми подава рецептата и книжката с думите: “Съжалявам, казаха ми че не мога да ви го дам, елате утре”. Аз питам с недоумение: “Вие не чухте ли, че аз искам лично от тях да го чуя? Как се казваше служителката, с която говорихте?”. Тя: “Ами не се представи!”. Аз: “А как се казвате вие и кой е регистрационния номер на аптеката ви?”
Следва леко объркване, не знаят кой е номерът на разрешителното им. Аз съм сигурен, че не може да няма поне едно разрешително с номер, което да им трябва за дейността им, все пак сме в България. Пак питам същото, оказва се че “ами тя шефката знае, аз не знам”. Аз: “Може ли да ми дадете номерът, с който говорихте, за да звънна аз? Или и той като номера на аптеката е секретен?”. Иронията или объркването свършват работа и тя ми дава телефона, с който е говорила.
Звъня аз по телефона. Вдига ми госпожа, на която се представям, обяснявам ѝ проблема и това че току-що са говорили с тях по този въпрос. Естествено, с 99% вероятност попадам на същата, с която е говорено. И тя с досада ми казва “Ама аз им казах да ви дадат лекарството!”. В това време поглеждам фармацевтката, която в момента не може да ме гледа в очите. Което все пак значи, че има някаква съвест в нея, макар и дребно, трудно забележимо количество. Аз по телефона: “Може ли да дам сега телефонът на фармацевтката, за да ѝ обясните вие отново, че може да ми даде лекарството?”. Разбира се, съгласяват се. Давам телефона, следва къс разговор (глобата пак се споменава). Разговора приключва (преди това съм попитал, разбира се, за името на служителката на НЗОК, “за всеки случай”). Връщат ми телефона и започват да попълват бумащината, за да ми дадат заветния “Сингулер”.
След макс. още 5 минути излизам от аптеката, доволен че чак след 28 дни ще ми се наложи пак да се занимавам с тези неща. Чудя се дали има начин да ангажирам аптеката ми в съседство, вместо да се занимавам с “по-свети и от папата” аптекарки и аптеки. Защото НЗОК може да има някакви правила, но определено аптеката в случая беше тази, която беше преекспонирала правилата, създавайки сериозна неприятност и времегубене на хората. И въпреки, че взех лекарството този път, не ми се разправя следващия.
Или пък да пробвам пак така? Вярно, ще има малко нерви, вярно – може да не успея тогава, но пък ако 2-3 пъти успея така, току-виж съм успял да ги пречупя и започнат наистина да спазват правилата, които НЗОК налага, а не своеволно да увеличават рестриктивни периоди с цел да си предпазят задника с парче дебела ламарина? Не знам, времето ще покаже.
И не става въпрос за този половин час, който иначе щях да загубя. Аз и сега загубих около 10 мин., разправяйки се в аптеката. И около 30 мин, пишейки това 🙂 . Въпросът е, че отдавна ми е писнало от малоумни правила, и от хора, които като чуят две и правят двеста, само и само за да избегнат и най-малкия риск, за да не им се налага на тях да си търсят правата. Защото така се опитаха да направят във въпросната аптека. А такова овчедушие ме дразни много повече от загубения половин час. И затова май оттук-насетне винаги в тази аптека ще пробвам. Поне докато ме научат и започнат да ме лъжат, че “ние го нямаме в момента” 🙂 .