Круиз 2018: Ден последен, София днес, вчерашна Любляна, и некои други размисли

Прибрахме се.

Двигателят: изключен. Автомобилът: вече върнат на EasyRent. Между другото, трябва ли ви солидна компания, предлагаща автомобил под наем, горещо ви ги препоръчвам!

Багажът: пренесен обратно вкъщи. Пералнята: пълна. Още сигурно 6 перални чакат на , по една за всеки ден. Веси е много “щастлива”. Обича да пере жената, какво да кажа (мисонгист съм си, какво да ме прави и тя 🙂 !).

Калина: щастлива. Подаръците са си вече при нея, макар че май твърде много са този път. Какво да правим, като ли липсваше детето…

Ние: уморени, но доволни. Хубаво щеше да бъде да има още един ден за почивка, преди да се върнем в офиса, но пък това значеше вчера да се убием от пътуване (1560 км от раз), а и да пропуснем вечерта в Любляна.

Любляна: прекрасна! Според мен най-кокетната европейска столица. Не съм бил в Люксембург, но от столиците в Европа, които съм видял, моят глас е за Любляна. Още преди почти десет години, когато за пръв път я видях, бях впечатлен от нея. По майкрософтска работа бях там няколко пъти и всеки път с голямо удоволствие усещах този град.

Днес, декада по-късно, Любляна (заедно с цяла Словения) е категорично европейски град, по нищо не отстъпващ на градовете, за които сме свикнали да казваме “западни”. Може би цените са все още леко по-ниски, отколкото например във Виена. Или особено в Копенхаген. Но пък градът е невероятен.

Любляна беше приятна изненада след няколкото големи европейски града, всеки с тяхната лудница и тълпи. Пристигнахме някъде около 17:00. Нашата хазяйка ни посрещна, пусна ни да минем в супер-центъра на града (защитен от други автомобили чрез кръгли, стоманени стопери, които се свалят с електронна карта. Момичето ни заведе до мястото ни за паркиране, непосредствено зад кметството, а след това и до апартамента, който също беше в супер-центъра на Любляна.

След като оставихме нещата си, хукнахме на разходка. Отначало тръгнах с идеята да търся място за бира, че бях много пресъхнал след толкова много път. Но след това пресметнахме, че по-добре би било да се разходим, а след това да седнем. Решихме да направим така и не съжалявах, защото стана страхотна разходка, която иначе щеше да пропадне.

Започнахме с кратък тигел из “главната” на града. Веси наснима една църква, видяхме някакви заграждения, за които ни казаха, че градът се готвел за маратон тази вечер. Явно щяхме да гледаме и маратон. След като завършихме тигела, поехме нагоре към крепостта, която отчетливо се извисяваше над центъра. Мисля, че ѝ казваха “Стария град”. Децата отначало се опитаха да мрънкат, след това се разбесняха и практически търчаха чак до горе. Ние, по-бавно и по-достолепно, се изкачихме като истински туристи: бавно, без излишни движения.

Горе заварихме подготовка за купон. В единия край на замъка имаше разпънати сергийки. Срещу тях група си правеше саундчек. От двора на замъка се чуваше бумтене: явно и там нещо се случваше. Ние обиколихме първо наоколо, да разгледаме и поснимаме. Видях паметник, посветен на словенци. Учудих се, че не беше “паметник на съветската армия”. Все пак беше на най-високото място в града. При нас на такива включови места я “Альоша”, я МОЧА ще се види. Странни словенци, да сложат техен паметник, вместо на съветски комунисти. Дали това няма нещо общо с факта, че и ние, и те еднакво излязохме от соца, а днес ние все още кретаме натам, където Словения отдавна с пълно право членува? Може би има нещо общо, не знам, може би…

Тези невесели разсъждения ме доведоха пред сергийките, където видях Веси да купува две крафт бири. Оказа се, че една от сергиите предлага местна занаятчийска бира. Имаше четири вида, аз избрах златния, Веси пи от някой от другите видове. Аз опитах нейния, но моя вид повече ми хареса. Тянко, Цонка и Теди дойдоха и те и заедно пийнахме по една голяма. Получи се много добре.

След като се оводнихме, влязохме и вътре в замъка. Там разни хора правеха шоу с гълтане на огън и дим. Едно словенче врещеше, защото явно се беше уплашило от тази нетипична за хората храна. Група азиатски туристи снимаше (може би да бяха японци), друга група с рускоговорящ екскурзовод се беше събрала покрай един топ и го оглеждаха подозрително. Сигурно, защото беше по-малък от Цар Топ, та те не можеха да повярват, че словенците ще се гордеят с него.

Останалата част от площада беше пълен с хора, словенци в техните си носии, някаква заблудена двойка Мики Маус и още нещо, очевидно избягали от близък увеселителен клуб. Ние се пошляхме още малко в дворчето и след това излязохме отвън. Поехме по друг път, пак през стария център. Навсякъде имаше подредени, красиви къщи и дворове, ресторантчета, магазинчета. Един-два хотела. Някакъв хотел с четири звезди, който обаче беше в къща, за която едва ли бих ѝ дал повече от две. Двукатна, стара постройка, дошла от преди век-два. Може би хотелът вътре е много луксозен, но отвън определено не изглеждаше да отговаря на категорията си.

След разходката потърсихме ресторант. Намерихме…. японски! Японски ресторант в Любляна. Не, че нещо, но да седнем да ядем в такъв ресторант, при положение, че сме само една вечер… беше ми странно! Но каквото – такова. Похапнах бургер. Пийнах тяхната им бира (не беше японска май, но влезе добре).

След вечерята се прибрахме да спим. Легнахме рано, но аз не успях да спя. В 07:00 тръгнахме и след множество почивки и спокоен път в 20:00 (12 часа) си бяхме вече вкъщи.

Пътуването свърши! Утре сме на работа и танци.

Круиз 2018: Ден 6, Олбиа

Малко изнервяща сутрин. След цял ден без нормална връзка имах доста неща за разчистване. От инат към себе си най-вече реших да карам този круиз без обичайния разход за сателитен интернет, та затова ми се натрупват неща за правене, когато плаваме вечерта. А обикновено точно вечерта се плава. Ибиса беше приятно изключение.

Интернет достъпа на кораба е скъп. Пакетите за този круиз са start/stop тип: логваш се и започва да тече, докато спреш. Съответно:

  • €25 за 400MB “social” пакет: само социалните мрежи + съобщения, без видео, но с възможност за качване на снимки. Изхаби ли се трафика, пакета свършва.
  • €50 за 2GB трафик. Всичко отключено.
  • €90 за 4GB трафик, пак всичко отключено.

Преди, освен по трафик, ограничаваха и по време. Т.е., пакетите важаха за 24 часа (отново на старт/стоп режим, а не 24 часа като календарен ден). Сега ограничение за време не видях (но и не търсих много, защото бях решил да не ги използвам). 

Тъй или иначе, предвид европейския характер на пътешествието реших, че не си струва да давам €90 за връзка на кораба.

Та сутринта, положението леко се изнерви от това, че ме натискаха да тръгваме, а аз имах да довършвам. Нейсе, докарах нещата до етап, в който да могат да изчакат и през деня, и тръгнахме.

Денят в Олбиа беше едно безцелно скитане. Не знаехме къде отиваме, не знаехме и как ще стигнем. Екскурзия, естествено, не си бяхме купили. Но и едва ли щеше да е необходима, тъй-като корабът беше на пристан почти в самия град.

Излизайки от кораба, веднага пред нас се оказа безплатния автобус, който ни взе и ни остави в началото на пристанището, което ще рече почти в центъра на градчето. Ние веднага тръгнахме след тълпите, което ни заведе до мястото, откъдето тръгват автобусите за разглеждане на забележителностите.

Забележителности за разглеждане, оказа се, няма много. Или поне картата на автобусите не ги показваше. Имахме два варианта за билети, без значение възрастен или дете:

  1. €5/човек: отиване и връщане до “онзи, далечния плаж”
  2. €10/човек: валиден за цял ден, качваш се откъдето искаш и слизаш където искаш.

Тук направихме грешка: взехме по-скъпия вариант, мислейки си, че тези са като автобусите в големите градове, в които сме били (Виена, Париж, Лондон, Копенхаген,…). Оказа се обаче, че на практика автобусът спира веднъж в края на маршрута, и веднъж след това. И след това в другия край. Ние реално го използваме като отиване и връщане, само дето платихме двойно. Е, дадоха ни и слушалки, като за почти мигновено изхвърляне, след като вече не са нужни.

Лудницата на тръгване беше голяма. Тянко, Веси, Мартин и Теди успяха са седнат горе (автобусът беше с открит втори етаж), а аз, Цонка и Ангел решихме, че не искаме да се пържим на слънцето и седнахме долу.

Пътуването беше много приятно. Чухме и видяхме каквото се виждаше от автобуса, докато стигнем в Pittulongu. Там, уж, бил някакъв много хубав плаж.

Плажът беше сравнително близо – на 10 минути пеша до спирката. След това тръгнахме по плажа. Тянко, Цонка и Веси бяха с амбициите да влизат в морето, а аз бях с амбициите да си намеря наливна бира.

От страната, от която тръгнахме, имаше около километър плаж. Стигайки до края на зоната за “нормално” ходене (разбирай без гадният, ситен пясък да влезе в обувките) решихме да се връщаме до първото заведение.

То се оказа някаква trattoria с претенции: нямаха наливна бира, нямаха дори нормално бутилирана, а само “скъпарки” от 300 мл. Е, бай Ганьо не е прост, затова и реших да пия кафе с вода. Веси също взе кафе. Дадох внимателно указания на италианеца какво кафе искам: “еспресо, ама не както вие го правите, а по-дълго, ама не и буркан със супа!”

Изглежда, човекът се оказа разбран, та донесе чудесни кафета с дължина, която отговаряше на нашенско “нормално еспресо”. Кафето беше много добро. Или след пет дни на кораба вкусът ни към кафе беше станал “какво да е еспресо, все е добро еспресо”. Но е факт, че ни се услади (“вгорчи”? Как се казва, когато ти се хареса кафе, дето не е сладко?) много.

Докато ние седяхме с кафетата, Тянко и Цонка хукнаха към водата. Веси си изпи кафето и тя също взе да се оглежда, но не си беше взела бански. Както обаче добре си я знаем нея, липсата на бански не е нещо, което ще я спре да влезе във водата. Теди, оказа се, си носи бански, който е (почти) по мярка и на Веси. И само 5′ след като това се разбра, Веси вече обличаше банския, а 5′ по-късно триумфално влезе във водата.

След като нашите хора се изкъпаха стана време да ходим към спирката, за да вземаме автобуса обратно. Без изненади стигнахме до града. Там се пошляхме из “главната” им, влязохме в няколко магазина и аз реших да се отделя, за да мога да си походя крачките, които исках. Очаквах Веси да остане по магазините с Тянко и Цонка, но останах изненадан, че моите хора избраха да се разхождат с мен.

Тръгнахме към един от парковете (единствения по-голям). По малките улички първо стигнахме до стара катедрала, която била изцяло изградена от гранитни камъни. Времето беше много на дъжд, но все още само покапваше, без по-сериозен дъжд. Когато стигнахме парка беше даже спряло. Парчето беше малко, нещо като “Лаута” в Пловдив. Направихме няколко снимки и решихме да се прибираме. Вече минаваше 16, а 17:30 беше обявен като “всички на борда”. Пропуснем ли този час значи, че сме изпуснали и кораба, защото той вече няма да има връзка с пристанището, а ще се готви за отплаването. Т.е., в такъв случай по-добре би било направо да пътуваме за Геноа и да си посрещнем багажа там :).

Google Maps за 20′ ни заведе до мястото, откъдето тръгваше автобуса за пристанището. Веси и Марти избраха автобуса, а аз и Ангел решихме да вървим последните 2 км пеша.

Докато ходихме към кораба заваля сериозно. За последните 500 м с Ангел станахме доста мокри. Междувременно мина и автобуса, който изглежда беше чакал доста на спирката. Ние, наближавайки кораба, видяхме, че изходът, който сутринта беше отворен, вече е затворен.

По едно време, незнайно откъде, изскочиха Веси и Мартин, вече започнали да се измокрят порядъчно. Оказа се, търсят как да влязат. Оказа се, че автобусът ги оставил точно пред входа, ама те тръгнали към кораба. Е, лутахме се заедно, докато стигнем до официалния вход (където ги беше оставил автобуса), минахме проверка, метнахме се на безплатния автобус до кораба (иначе още километър и нещо ходене) и след 10′ бяхме в каютата.

Настана подсушаване, къпане, оправяне. Аз потърсих след това любимия бар, за да се подкрепя с някое ново откритие, но не ме обслужиха. Не знам защо, може би защото не направих проблем, а 20 минути кротко си стоях и си пишех. 

След представлението вечеряхме (ново, много добро вино: френско Шардоне),  тема “средиземноморски ястия”. Всичко беше перфектно. След това кратка разходка и по леглата.

Утре е последният круизен екскурзионен ден. Ливорно. В близост: Флоренция и Пиза. 

Day 5: The Life onboard

There’s no better day to write about the life onboard than a day, during which you’re spending all your time on the ship. Yesterday we were sailing from Ibiza to Olbia. Our time in Spain is over and we’re back to Italy. We left the dock approximately 6am today, and we’ll arrive in Olbia tomorrow morning, around 7am next day. There’ll be plenty of things to do today, and there’s always reading and sleeping as well.

This trip we’re on a quite small ship. MSC Opera has only 9 decks (floors), which are available to passengers. Five of those contain public facilities, the rest are the passenter’s cabins. Our cabin is on deck 9, which gives us excellent access to the “fun” decks, situated on the top of the ship.

While on the ship, we spend most of our time on decks 11 and 12. There we have the swimming pools, the restaurants and the buffee and bars, where any passenger could get food and drink almost 24×7.

The pool area on decks 11, 12 and 13 has a good number of sunbeds around the pools and the top terraces above them. No matter this, it feels rather crowded at these levels, when the ship sails and the weather is good. As one could imagine, I’m staying as far as possible from these places, because they represent the two things I dislike: crowds and splashing (salty) water. One exception though: I spent almost 1h on this day, doing 55′ powerwalk exercise, as there was no other way to walk during this day, and I was repelled by the crowds in the fitness. 

For people like me, there are plenty of places to sit on levels 11 and 12, which are just before or after the pool area. There I can put my PC, my e-stuff and drinks, and enjoy some quality time. The restaurant at the back of the ship provides a great view of the sea, combined with air conditioning and power socket, so it’s one of the good places for me. Another good place for me would be practically any area on decks 5 and 6, except the library, where one very stupid mind decided, that it would be a great idea to add a bar for smokers just next to it. In this case, if someone would like to go to the library, it would require passing through the most disgusting place in MSC Opera.

Deck 12 itself consists of an open terrace around deck 11, and some specialized facilities: the disco, two juniors’ clubs, and the shuffleboard. All this at the back side of the ship.

Floor 12 front side is the VIP area for the passengers, willing to spend the big bucks for a trip. Can’t say much about it, because it’s forbidden for us, the cheap villagers :). We know it exists because we can see it on the map, together with an “exclusive solarium” on the top of it. Maybe one day I wouldn’t care so much for the other expenses and I’d be willing to spend the amount, required to get access there? Until then, my inside cabin is just “good enough”. Frankly saying, I was more than open to getting a cabin with a terrace or at least a window, but due to the size of the ship and our too late booking, there were none available for us on a logical price, when we decided to book.

The inside public decks are 5 and 6. In the front of the ship, both decks join into “Teatro del Opera”: approximately 1500 seats’ theater, where the entertainment part of the cruise happens. 

Deck 5 has also our restaurant (“La Caravella”), some administrative desks such as reception and excursion office, and if course few bars. Usually, deck 5 and 6 are the places to walk after dinner, so one could browse the shops, pick a bar with entertainment, or browse through the pictures, which they do for us from time to time. During the day one also could sit there and finish a blog post about the ship :).

Speaking about photoes, MSC Opera is much more relaxed from this perspective. On MSC Fantasia we felt almost annoyed because there was a photographer on almost any public event. It did not feel good, especially when you know they’ll screw up the post-processing, and make you look like a glass doll (why? why they always do this?). And then they’ll ask for €10 per picture. I wonder how many people are willing to purchase this service, but its existence shows there are enough to make it overall profitable business onboard. Profitable, but annoying :).

The theater performance onboard is great, so far. This ship’s troop throws good shows, compared to the others we know. Our last cruise had much bigger theater and troop, but they were not doing that much, speaking of performing from within your heart. So far, I liked all what I saw. I was very impressed by the Flamenco show, which two dancer’s couples from the theater troop threw one evening. Initially I thought they were a visiting troop (we were staying that night in Ibiza), but I saw them later in the other shows as well, so obviously, the Flamenco was their main expertise (at least for two of them).

The gala night happens once during the whole cruise. Usually, this is the night, when the ship sales during the whole day. It’s accompanied by the best show (“Dirty Dancing” themed, on our cruise), and by few selected cocktails with private invitations: in our case the cocktail for returning guests, which we got an invitation for, and a cocktail we saw on deck 12, which looked like a private wedding party.

During the “Welcome Back” cocktail we had the chance to speak with the person, which is responsible for the future MSC Cruises. There’s a good chance to get a nice discount if you book your next cruise while cruising on this one. Let’s see if he’ll get us a good deal for next year.

In general, that’s it. I’ve collected few pictures, which you might find interesting. If you’ve got any questions, use the Comments’ box below.

Круиз 2018: Ден четвърти, Ибиса

Разочарование. Така мога да опиша деня, определен за Ибиса. След обичайната сутрин на закуска и интернет (Vodafone ES, FTW!) излязохме от кораба и поехме към плаж, който Тянко беше обозначил като наша цел. Пеша, естествено, да не си помислите нещо грешно. Този път обаче жегата беше доста по-сериозна, заедно с влажността. Понеже първоначалните планове бяха да прекараме няколко часа на този плаж, аз се бях подготвил добре с компютър, зарядно, кабели, слушалки… абе, бях помъкнал цялата моя „работна“ раница.

До плажът стигнахме по напечен асфалт, покрай много приятни, бели къщи. Не знам кой и за какво му е да идва на това място, при положение че я има Гърция, но е факт: имаше доста приятни дворчета, с басейнче и шезлонги. Трафик почти нямаше, освен паркираните пред къщите коли. Дали часът (между 11 и 12), дали жежкото време, но ние бяхме единствените (луди), които се разхождаха към плажа.

Плажът се оказа в основата на моето разочарование. Морето беше изключително мръсно. По брега имаше полуразложени водорасли. Водата беше мътна, отново пълна с растителност. Пясъкът беше от типа, който е като прах. Много ситен, чак ставащ на кал, като се намокри. Единственото „хубаво“ беше, че изглежда беше стандарт жените да са без горнище на плажа. Което е чудесно гледка, когато момичето е младо, но е доста смущаващо, когато жената е „златна възраст“. Макар, че имаше и тунинговани хибриди: една възрастна госпожа, доста сбръчкана и отслабнала, но с прекрасни, изпънати гърди! Благодаря Ви, д-р Енчев. Или не?

Най-дразнещото се оказа заведението, което си харесах. Повечето, които ми четете глупостите, знаете какво правя аз „на плаж“. Избирам си заведение, най-добре с поне поносим wifi и контакт близо до масата, и засядам там! Компанията около мен, бидейки толерантна към моите психически отклонения, ту ходи да се къпе, ту се пече, но когато нещата опрат до бира, джента или друго питие идва на моята маса, пие, чуди ми се на акъла, и с удовлетворение колко са по-нормални от мен се връщат на плажа да си правят плажните неща. Аз си седя в заведението, доволно оводнен с произволен (лек) алкохол и вода и така и за мен денят минава лежерно и приятно. Без досадния пясък, който влиза навсякъде и особено в електрониката, както и без опасната, солена вода, която може да умъртви незабавно телефон и/или компютър.

Ибиса тотално отхвърли моя модел. Първо, заведението се оказа, че отваря чак в 12:00. Ние бяхме там в 11:40. Иди-дойди, 20 минути щяхме да ги изкараме някак и на сухо. Компанията обаче намрази брега и водата и съответно единственото, което остана от моите планове, беше мъкненето на около 8 кг раница с техника. След като постояхме 20-тина минути в заведението решихме, че на корабът е много по-приятно, по-чисто и вече платено откъм пиене и ядене, та магарето се натовари отново със самара си и пое по обратния път.

Следобедът е определен отново за разходка из Ибиса. Отсега се плаша какво ще се случи. А утрешният ден на море ще е още по-„интересен“ откъм връзка. Засега успявам да спася положението и да не изсипвам едни €90 излишно, но утре ще стане ясно дали ще се издържи или не.

След като изпих една бира на кораба и изядох един хот-дог се замислих за Ибиса. Кое я прави привлекателна за толкова много народ? Ако споменеш на (почти) произволен човек в България името „Ибиса“, то някак носи романтичен привкус, който предизвиква ахкане и охкане по това място. Не казвам, че ги няма и хората като мен. Говоря за масовите реакции на мисълта „да отскочим до Ибиса“. Но ако това е масовото положение наоколо, то ще се окаже, че откъм плаж и вода Ибиса е … едно голямо нищо! Дори нашите плажове са по-добри като качество на водата и пясъка. За Гърция да не говорим. Може би нощният живот е това, което привлича тълпите тук? Не знам за вас, но аз нощният живот го отказах някъде на 23 годишна възраст.

Дали климатът е това, което кара хората да изсипят един вагон с пари, но да се обзаведат със собственост в Ибиса? Може би. Септември в Ибиса се чувства като най-топлите дни на юли или август в България. Зимата, предполагам, тук ще е приятно топло. Това е единственото предимство, което ми хрумва на тукашните брегове пред нашите или гръцките…

И сега, след толкова много плиткоумни разсъждения, е време да допия бирата на Веси (която се изнесе към джакузи ли, басейн ли, не знам вече) и да проверя докога е обедното обслужване. Че ако остана само с една бира ще си разваля здравия, следобеден сън в килията (пардон, каютата)! Корабът отплава чак утре в 6 сутринта. Явно младостта и красотата от него ще беснее до късно из местните дискотеки. А аз, заедно с останалите пенсионери, ще се радваме на 4G до късно вечер, след което ще спим!

Малко фламенко вкус от вечерта.

Круиз 2018: Ден трети, Палма де Майорка

Нормален ден за разходка. Най-нормалният досега. Може би поради факта, че половината ден и повече бяхме на море (часът на пристгане в Палма беше чак около 15:00). Или защото и преди сме били на Палма де Майорка, по врене на нашия първи въобще круиз (пак с Тянко и Цонка, но без деца). Или защото просто денят си беше такъв? Няма значение защо, но при мен поне беше един много приятен ден.

Сутрешното ставане – максимално лежерно и спокойно. Не бързаме за никъде: знаем, че така или иначе ще сме на кораба още няколко часа. Корабната GSM мрежа беше изключена, което за мен беше много добър знак: вероятно плавахме в зона, в която има стандартно GSM покритие. Това от стаята нямаше как да проверя, но и това обаче не беше кой-знае какъв стимул, та едва около 10 часа се замъкнах към ресторанта, без вече да търся или да изчаквам никой. Преди това Мартин вече беше изчезнал нанякъде заедно с Ангел. Веси беше тръгнала за някъде и тя (май някакъв стретчинг ли, някакви други неща ли, не знам). Аз, въоръжен с компютър и де що устройства мога да взема, отидох на закуска с идеята да седна някъде да си попиша и поработя на спокойствие.

Закуската беше стандартната лудница. Явно много хора, като мен, бяха решили да не бързат за никъде, но гладът ги беше изгонил от каютите. Въпреки лудницата, успях да засека първо Тянко с всички деца след него, след това и Цонка (и тя току-що идваща да яде). Седнахме покрай прозореца, от който с огромно задоволство видях, че минаваме покрай бреговете на островите. Т.е., голяма вероятност за покритие. И така си и беше: Vodafone ES беше така добър да предостави връзка, т.е. да има данни до насита.

Закусих. Свърших много работа. Писах, качвах снимки, четох. Отне ми около час-два да подредя онлайн нещата си в някакъв ред. Бяха зарязани от два-три дни, а при мен това време е достатъчно, за да започне да се натрупва хаос в системата ми. Докато си работех, бюфета се опразни. По някое време бях само аз и персонала. След това пак започна да се пълни: беше дошло време за обяд. Някакви французи се изтърсиха на масата ми, която беше с много хубав изглед директно към брега, и също така с директна видимост на сигнала към GSM кулите. Добре, че бях поприключил, когато те доведоха и някаква испанска двойка. Че след това започна един разговор, едно ръкомахане. Явно и те се разбират, като и българи-сърби-хървати, но все пак бая ръкомахане падна, заболяха ги ръцете да си обясняват разни неща. На мен, вече пийнал чашка розé, ми беше сравнително лесно да ги изтърпявам, но при свършваща батерия и приключил с най-важното реших да потърся къде са моите хора.

Тянко и Цонка намерих на бара зад басейна. Явно се канеха да ядат. В същи този бар готвеха паеля на живо, та имаше прясна. Оставих си такъмите при тях и тръгнах да търся Веси. На втората обиколка в намерих на басейна. Взех я при нас, за лек обяд с още малко розé. Междувременно корабът беше доближил пристанището и към 14:30 започна да се гъне, докато застане на пристан. В един момент двигателите спряха окончателно, което си значеше, че е време да се оправяме за разходката.

Минахме през стаята, оставихме нещата и развяхме къси гащи из Палма (прогноза 30-35 градуса). Разходката из Палма беше сериозна: 12.6 км общо, за три часа ходене (от общо пет часа и половина разходка). В началото малко се ядосах, че си го причинихме това ходене при 33 градуса поне и яка влажност. Но след това се поуспокоих, най-вече защото стигнахме до по-сенчестите части.

Палма си е почти същата, която оставихме преди девет години. Само този път беше без зверския вятър, който тогава погуби един човешки живот на MSC Fantasia. Пак се разходихме до катедралата. След това из уличките по-нагоре. Минахме през 2-3 магазинчета. След това се върнахме през един май по-нов комплекс на самата стена и приключихме разходката на по бира в едно заведение.

Интересен факт е, че на много места в Палма има безплатен wireless сигнал. За радост на нашите деца (не толкова на мен, аз си имам 4G, което в повечето случаи бие качеството на обществените wifi мрежи). Но децата му се радваха, защото им даде безконтролен достъп до данни.

На връщане се ходеше много по-лесно и приятно: времето беше решило да се поразвали, даже ръсна няколко капки дъжд, но толкова. По-късно видях, че е валяло доста: като минах вечерта през 11-та палуба тя беше изцяло мокра, с прибрани на сушина маси и шезлонги. Но когато аз ходех дъждът беше вече спрял.

Вечерта си приключи както обикновено: бяло винце с морски ястия в ресторанта, след това моите хора се разделиха на спящи (Веси и Мартин, последния доста недоволен от този факт), разкарващи се някъде из кораба (Ангел и Теди), и моя милост, който трябваше да свърши няколко служебни неща.

Утре сме в Ibiza. Да видим там какво ще става, че днес Веси и Тянко се разбираха по какви „бичове“ ще ходят…

Снимките от днес не са нищо особено. Но аз си ги харесвам. Ето ги и тук: