Вън вали невероятно пухкав сняг. Утре Лозен ще прилича или на приказка, или на снежен ад. А може би и на двете. Аз стоя в спалнята, чакам Веси да си догледа “Секса и града” и да дойде да видим как стоят нещата със секса и селото, и докато чакам си мисля за едни отдавна отминали времена (които нямат нищо общо със секса!).

Преди около 30 години един много уплашен второкласник правеше първите си стъпки на сцената с детския състав на ансамбъл “Тракия”. Беше започнал с танците в групата за начинаещи в средата на първи клас и около година след това вече танцуваше с групата по новогодишни и други светли празници, които тогавашните времена имаха. Само след няколко излизания на сцената вече се чувстваше врял и кипял и спря да се притеснява “как ще мине”. Започна повече да се забавлява от факта, че публиката страшно харесваше малките танцьори. Малко по-малко от две години след това този (вече) третокласник завинаги остави тази кариера, заради много неприятна болест, която въпреки че премина, предаде (поне в неговите очи) доверието на приятелите от клуба. И той така и не се върна, може би за хубаво.

Скоро ще излизаме на сцена. С клуб “Светлина”. Тази вечер беше първата обща репетиция, на напреднали и начинаещи (ясно е кои сме ние, щом танцуваме от три месеца). Малко странно е усещането за предстояща сцена, след толкова много години. И като че ли репетициите ми идват малко малко къси. Едно от нещата, които помня като днес е колко дълги тогава ми се виждаха репетициите и как с нетърпение чаках я “дунавското”, я “свищовското”, с което хореографите предпочитаха да приключим.

Сега ми се виждат къси, особено пред факта, че има сценична изява. А може би е просто предварителна сценична треска, знам ли?

Не че има особено значение: публиката ще ни хареса със сигурност, защото е непретенциозна и искрена. Малко хора ще търсят грешки, повечето (надявам се) ще са дошли да се забавляват.

Но въпреки това едно такова чувство ме яде… странно някакси.

Времената се менят. Какво ли щеше да бъде, ако тогава не бях се предал така лесно? Може би сега и аз като Камен щях да уча някой клуб? Или нещата пак щяха да стигнат до същата развръзка, но поради друга причина? Жалко, че не помня, дали на онзи третокласник му се танцуваше или не. Помня обаче, че доста месеци народните танци наистина му липсваха!

Планът за изминалите няколко дни включваше каране на ски. Също така включваше и качване на Мартин на ски за първи път.

Маги успя да уреди мънички ски и обувки. Защото в Пампорово не предлагат оборудване за такива мъници. Лошото е, че не само оборудване не предлагат: нито детската градина го поиска (бил твърде малък), нито учител се нави да го обучава. Аз бях доста против Мартин да е с нас на ски, но Веси ми заяви още тогава, че тя ще се грижи за добичето, и съответно ми уми ръцете по този начин.

Та така, Марти въоръжен със ски и с много амбиция, потегли с Веси на ски още втория ден, в който бяхме в Пампорово. Поради неработещ влек, Веси го дръпна направо на зелената писта на “Снежанка”. Допълнително “утежняващо обстоятелство” беше, че целия ден валеше зверски сняг (бяха го обещали), но това никак не помагаше нито на пистата, нито на Мартин, на който много бързо му омръзна цялата работа.

Когато ги застигнах на пистата, Мартин беше едно премръзнало, размекнато, олигавено и ревящо създание, което никак вече не искаше да чуе за ски. Веси обаче успяваше да го задържи “на линия”, някак винаги успява да го манипулира. И така с триста зора, стигнахме до “Silver Lake”, където пихме чай, почивахме, Марти изяде няколко захарчета и обяви, че не иска вече ски и я по-добре да се прибираме в хотела и да ходим на басейн. Отне време да го убедим, че всъщност няма как от средата на пистата да стигнем до хотела, ако той не се стегне и не се качи обратно на ските. И така малко по-късно един по-стоплен и все още доста обезкуражен Мартин потегли надолу, пак на ръцете на майка си. Много сериозен довод, който го спечели, беше това че Веси му обеща да му даде да играе на телефона и, когато стигнат долу. Той яко се е зарибил по клонинга на едновремешния “Pipe Mania”, сега известен като Flush за Windows Phone 7. Та мераците за телефона на майка му го държаха на крака до самия ресторант.

Втория ден (вчера), нещата вървяха значително по-добре. Нямаше драми, но и времето беше много по-приемливо. Е, малко е мрънкал (аз вчера се занимавах с големите деца, та не видях Веси и Марти на пистите), но всичко е минало успешно!

Днес нещата бяха още по-приемливи, което си личи и от тук:

В това видео Мария помага на Веси. След това се шегувах, че Веси може три дни да го е влачила по пистите, но Марти има видео с Мими, а не с нея. Нещо шегата не хвана дикиш обаче, що ли…? 🙂

Изводът от тези три дни според мен е: ще стане, ще го бъде! Но е много малък още за сериозно обучение. Може би догодина (когато е на 4.5 години), ще е по-силен откъм усещане и стоене върху ските. И може би ще се намери учител, който да се навие да обучава такова мъниче (или поне ще го вземат в ски детската градина).

Не успях да напиша супер-модерен, елитарен “какво (не)свърших през 2011 г.” материал. Опитах, но комбинацията от време и мерак се оказа недостатъчна.

За сметка на това се замислих какво да направя за този блог през 2012-а. Покрай заплахата един друг любим мой блог да замине в небитието си мисля, че 01.01.2012 е добро време за поставяне на цел. Една цел, че да не стане като 365 Project, който така и не успях да превърна в ежедневие. Онзи ден екипът им ми прати съобщение, че по-добре да ги оставя да ми изтрият сметката там, защото така или иначе не съм бил активен. Е, не ги оставих да изтрият сметката, може би някой ден ще се завърна…

Та да се върнем на 2012-а. И на блога. Тъй като маите са предрекли, че 2012-а ще е последната година на блога, мисля да опитам да го посъживя. Не знам дали ще успея, може да стане като 365 Project. Но със сигурност няма да успея, ако не пробвам.

Затова мисля да започна колосална промяна: да опитам всеки ден да публикувам материал “Ежедневно:”. Един познат преди време ми каза, че няма такова нещо като “нямам теми за блогване”. Има само мързел и липса на желание. Е, едва ли всички теми ще са перфектни, супер-интересни за всеки и съдържателни, но дори телеграфни, темите са си теми и някой може да намери нещо интересно за себе си.

Та затова започвам серията “Ежедневно:”.

Едно от сериозните блог-предизвикателства ще е да оставя “онзи блог” жив. Имам късмет да съм негов администратор, така че ще-не ще, блогът ще преживее, пък ако ще и само една година. Пак според маите, всяко подновяване на домейн за повече от една година може да се окаже класическо набутване, така че ще го подновим за една година, а ако за тази година не се появи нито един материал, ще го смятам официално за мъртъв. И ще е много жалко, и тъжно. И ще ми липсва. Но може и да не ми липсва (да припомяням ли пак за маите?).

Иначе годината започна супер. Ски, сняг, яка компания, много глупости (и смях, като пряк резултат). И понеже трудно можеш да събереш 500+ човека в хотел и да няма хора с просташки манталитет, естествено има и простаци, чиято простащина обаче успяхме да превърнем в допълнителни поводи за смях. Няма да започвам темата с пушенето, не и сега, сигурно ще пиша доста по въпроса по-нататък. Но темата неизменно присъства винаги, когато се съчетаят думите “ресторант”, “купон” и “простак”. Няма начин. Безволевия, овчи мениджмънт от страна на ресторантьорите, помага темата да е винаги актуална и да има какво да се добави. Но край, стига толкова! По-нататък, с повече и по-реални методи за борба с този вид простащина.

Утре е краят на безкрайно-кратката  новогодишна ски-ваканция в хотел “Перелик”. Малко съжалявам, че не успяхме да си вземем пет дни, вместо трите, но станалото-станало. Със сигурност обаче българските ски-курорти (или поне Пампорово, като за начало) започват да си връщат имиджа на добра услуга, поне в моите очи. Естествено, далече са от Австрия или Италия, но и самите Австрия и Италия са бая далече, чисто географски. А Памророво е на четвърт резервоар, при това се минава през най-прекрасния град :)! Със сигурност ще се върнем, може би не в този формат. Със сигурност трябва да опитаме и Банско, и Боровец! Срам ме е, но не съм карал там ски, а съм българин, или поне така е написано в личната ми карта.

Стига толкова засега обаче. Утре – повече!

Photo (cc-by)  leeds Sackboy