Беше… Беше една специална събота, която лесно не се забравя. Една събота, която ми беше подарена – от моята Веси, от Ата и Ели, които успяха да ме убедят да се предам без бой относно идването на Веси в Женева, от всички приятели, и от Мария, която ни пожела “още една медена седмица” при заминаването на Веси.

Половината от уикенда вече мина. Веси спи до мен, до преди малко мрънкаше, че светлината и пречела да спи (и е права, естествено – надявам се светлината от лампата в коридорчето да и е по-поносима, както и тракането ми по клавиатурата).

Днес беше много, много приятен ден. Който, надявам се, ще ме топли през оставащите самотни 23 дни до края на скапаната командировка.
След семейната закуска в хотела, излязохме на разходка по брега на езерото. Разходка с доста снимки, и с много разговори по най-различни теми. Най-важната тема може би ще научите скоро – от този блог. По-маловажните смятам да си останат само между нас с Веси. Най-хубавото беше тя, това че я чувствам до себе си, това че виждам усмивката и, това че знам колко и е приятно с мен сега. Трудно ми беше да устоя на мисълта, че само след 3 дни (2 от които – работни) ще трябва да я изпратя на автогарата на площад D’Orcier, и че тя ще трябва да замине отново далеч от мен. За нови 23 дълги дни, 6 от които непоносимо дълги почивни уикенди. Но… Веси усеща мъката ми, трябваше да се опитам да я скрия възможно най-дълбоко в мен. Надявам се да съм успял.

След разходката мислехме да вземем корабче и да се разходим по цялото езеро. Има такива екскурзии – срещу CHF 20 виждаш почти цялото крайбрежие на езерото – а не само Женева. Но днес не успяхме – имахме ангажимент, а и утре също е ден. За сметка на това се повозихме на градският морски транспорт. Да, и това го има тук – има 4 линии на градският транспорт, с които може да кръстосаш езерото – от единия до другия край. И все пак да усетиш “морски” емоции. Твърде морски, бих казал – на слизане (след 1 час возене, колкото беше на Веси билета) земята лееекичко се поклащаше под краката ми. Интересно – в самолета нямам никакъв проблем, но корабчето явно ми дойде в повечко. Веси едва ли усети това обаче… разходката продължаваше.

Направи ни впечатление, че женевците се готвят за някакво събитие. В доста голяма част от крайбрежния парк се разпъват шатри, слага се оборудване (доста компютри, 2 големи екрана – май ще гледаме финала на европейското там утре вечер)… Утре дано остане време да хвърлим едно око и на това.

След разходката се прибрахме в хотела, починахме си за около час, и напазарувахме малко неща. Жизненоважни стоки от рода на нова чантичка с Хайнекен… защото старата започна да свършва.
След покупките дойде време за уговорката с Красимира. Преоблякохме се и забихме към старата Женева, където се намира галерията. Пристигнахме навреме за срещата, Краси обясни на Веси доста неща за иконите, които бяха изложени, и след това отидохме у тях. Както винаги – много приятна вечер, изпълнена с разговори за какво ли не, и с отличната кухня на Красимира.

На връщане пак си говорихме – сума ти неща имаме да си кажем. Все повече усещах как времето на тази кратка почивка с Веси изтича… и Женева ми се виждаше не чак толкова хубава отново. Но какво да се прави – за да свърши скапаната командировка трябва преди това (доста преди това, ако съм честен) да свърши и краткото посещение на моята Веси тук.

В 23:15 се прибрахме в хотела. И сега Веси тихичко сумти до мен, явно вече спи. А аз пиша тези редове, които в понеделник ще стигнат до вас… с днешна дата. Има и доста снимки – ако успея да ги кача ще сложа връзки в тази статия към тях. Ако ли не – гледайте галерията – там те ще се появят по някое време.

Явно сроковете на колегите тук започват да изтичат – и затова напрежението в работата става все повече. Скоро ще стане още повече, очакват ни интересни новини май. Сега, като се замисля, ми става ясно колко нищожно е нашето присъствие тук (в света по принцип) и колко лесни и уязвими сме всички ние за редица фактори около нас. Може би има истинки принципни хора, които държат на своето верую, и които се превръщат в мъченици вследствие на това. Може би точно на тези хора дължим света такъв, какъвто го виждаме около нас (не само в Женева, но и навсякъде). Може би… а може би не. Това не мога да знам сега – още повече, че аз не съм един от тези храбреци.

Очаквайте новини, приятели. Очаквайте интересни, за някого – и тъжни и разочароващи новини.

Вече е почти неделя. А това означава, че ми остават само 2 дни още с Веси, и след това дълги самотни вечери в иначе красивата (както се оказва, когато любимият човек е до теб) Женева.

Днес намерих време да сложа още малко снимки от Женева.
Тези ги направих миналата събота, когато се поразходихме за малко из една от алеите покрай езерото.
Не всички снимки са добри, но все пак дават някаква информация.
Радвайте им се!
Аз ще им се радвам, когато тази дълга и неприятна командировка свърши!
Дано #Веси# да дойде здрава и читава утре, та да ми разведри малко скапаното ежедневие!

Както ви казах – ужасен съм! И заради това пазя мълчание.
Споделих с приятел колко ми е криво и той ме посъветва да пия. Споделих с друг това, че ще пия, и той ми “помогна” със следното:

> Някакъв отива на лекар. Сяда на стола и казва:
> – Докторе, ей тук ме боли…
> Лекарят го преглежда, сбръчва вежди и пита:
> – Пиеш ли?
> – Ми … сипи!

> С това пиене няма да стигнеш далеч!
> – Не ми и трябва… Кръчмата е на пет метра от дома ми!

> Пияница сяда на бара в кръчмата, слага пред себе си будилник и започва да пие бира след бира. По някое време поглежда будилника, надига се и казва на бармана:
> – Два. Време е да си ходя.
> – Какво, два часа ли стана вече?
> – Не, станаха два будилника.

> Бар “Накрая на вселената” търси персонал. Осигурен транспорт.
(обява за работа)

Всички до един, тези вицове за взети от fun.dir.bg.
Явно и пиенето няма да помогне. Остава само времето… 30 дни to go… DMEM!

Просветлението дойде от този виц, който прочетох от Гювеч.БГ:

> – Каква е разликата между лудия и неврастеника?
> – Лудият мисли, че две по две е пет.
> А неврастеникът знае, че две по две е четири, но това ужасно го разстройва.

Май здраво ме е хванала неврастенията тук. Постоянно съм в лошо настроение… Това е едната причина да не пиша в блога – ще съм изключително неприятен за четене. Другата причина е, че нищо не се случва около мен. Сутрин – закуска, работа. След работа – хотел, стая, евентуално малко европейско, евентуално бира, евентуално Валериан (понякога след бирата, понякога само бира, понякога само Валериан). И с това разнообразието свършва.

Имам чувството, че вече подсъзнателно броя дните на тази командировка. Хубавото е, че когато съм на работа, времето минава сравнително бързо. Лошото е, че чувството за неудовлетвореност от командировката се усилва. Все още не мога да разбера – защо трябваше да планират 45 дни тук, като за една-две седмици щеше да е достатъчно да се опознаем и след това – да си говорим по телефона от София. Просто защото в момента си говорим по телефона между Женева и Цюрих, където са всички от стаята, в която работим. Твърдо ще поставя пред шефа въпроса за прибиране по-рано, или поне за междинно прибиране по средата. Най-много да си изпрося кавга, но ще опитам.

Виждам как у колегите също притеснението се усилва – явно на всички ни липсва средата, в която живеем. И явно трябва да се направи нещо по въпроса.

Уикендите винаги са били най-омразното време от всяка командировка. Тази за сега не прави изключение.
След доста трудно петъчно преместване и доста късно стоене петък вечер, естествено се успах за съботната закуска. Събуждайки се в 10:30 тя беше вече в историята. Но щом не съм се събудил, значи не съм бил и толкова гладен…
Първото нещо за денят беше обмяната на пари и плащането на хотела. От една страна – бюрата работеха само събота (и исках да свърша с това колкото се може по-бързо), а от друга – не исках да държа толкова пари в кеш у мен. Слизайки долу, и започвайки да разпитвам новата рецепционистка, с потрес разбрах, че е българка :). Трябваше да се досетя – момичето веднага ми направи впечатление с чара си – още дори преди да си отворя устата да я попитам на английки нещото, което имах да я питам – и тя да ми отговори на български. Continue reading “Почивните дни”

Според последни данни, имаме резервация за хотел “Адмирал”. Според страницата на хотела, той предлага изобилие от канали (75 броя) и Wi-Fi интернет. Ще видим кое колко ще струва, но ако поне едно от двете неща е вярно – не е чак толкова зле, колкото очаквах при такъв дълъг планиран престой.
Особено интернетът ми е много важен – дано да го има, и дано да е с цена, която човек може да си позволи.

Днес сме петък. Даже в Женева днес е петък.
Което значи две неща:

1. Днес вечерта се местим
2. Утре и другиден са почивни дни. Даже за тези, които като нас са дошли да си избачкат бачкането през следващите няколко седмици

Местенето ще е проблем. Въпреки редовният и удобен градски транспорт. Още се чудя дали да не започна да навивам другите за такси.

Като казах градски транспорт се сетих за нещо, което не съм разказвал тук. По принцип до сега командировките ми, ако бяха свързани с транспорт, то това беше основно метро. В Женева метро няма, возим се на автобуси, и мога да се опитам да направя някакъв паралел.

За разписанията вече говорих. По-точни са от моят часовник (сигурно защото е CASIO, а не швейцарски). Сега искам да ви разкажа за нови автобуси, с три екрана пред шофьора, на които екрани се вижда какво става на всяка врата. Шофьорът тук не отваря вратите – те са автоматични, но се отварят от хората, когато автобусът спре на сприрката. Има си копчета отвън и отвътре – натискаш и вратата се отваря. След това, при липса на хора около нея, сама се затваря (явно има датчик и за това.

До сега не съм видял автобусен шофьор от българската порода. Сигурно няма и да видя. Тези са едни лъскавички, едни полирани, любезни. Ако шофьорът види, че някой в момента си купува билет от автомата, той ще изчака търпеливо оня да се оправи, за да може човека да се качи. Ако шофьорът види, че тръгвайки вие бързате към спирката, ще спре специално за да ви качи. Въобще – човекът е най-важен, не шофьорът (който по своя същност пак е човек, но човек на работа).

Направи ми също впечатление и че шофьорите, които карат зад или около автобусите, страшно много внимават за тези спирания (не на спирка), които могат да настъпят за да се качи някой забързан. Нито веднъж никой от тях не изсвири нервно, не започна да прави идиотски заобикалящи маневри (да, защото да изчакаш 10 секунди е страшно много време – в БГ всички бързаме). Въобще – шофьорът в автобуса си беше спокоен, че и другите го пазят.

За контрола в автобусите – нямам думи. Всеки ден пътуваме средно по 50 минути – 2х25 – работата ни е в края на града в “промишлената” зона. До сега (4 дни) това прави поне 200 минути път. Сами сметнете какво ще стане в София – за толкова път ще ме проверят поне 3 пъти.

Тук билетът е също доста скъп (дори за техният стандарт). И въпреки това – до сега не съм забелязал никакъв контрол. Просто явно хората разчитат изключително на самосъзнанието и на съвестта. Ако си тук – трябва да играеш по техният начин…

Все се надявам, че поне веднъж ще ме проверят. Иначе ще е трудно да заглуша добрата, стара българска съвест, която ще ме яде: “И ти даде ЕУР 50 за карта, за която никой не те провери, а? Баси тъпака дето си!”.

Pride’04 – The First Gay Parade in Geneve, July 5-11 2004
И ние в средата на това!
Чак жалко, че не съм гей, значи! Иначе можеше да се включа.
Какво ли предстои да видим още 🙂 ?
Иначе съм толерантен, но… докато стоят настрани и не ме закачат :). Да се надяваме, че и тогава ще е така. Тъй или иначе – ще разберете от този дневник.