Сто години от рождението на баба Калина

На втори април 2021 се навършиха сто години от рождението на баба Калина, моя баба, майката на моята майка, пра-бабата на моята Калина. Или баба Кина, както я знаеха всички, както ѝ казвах и аз.

Баба Кина ни напусна на 75 години, през октомври 1996-а. Тя не видя никое от моите деца, не можа да играе на светбата ми, както многократно се шегуваше, докато растях. Но пък познаваше Веси, а и Веси я познава и помни.

Баба ме е отгледала през времето, когато бабите, ако ги имаше, бяха абсолютно задължителният елемент от отглеждането на по-следващото поколение.

През целия си живот баба живееше в Оризово, моето село по майчина линия. Там съм израсъл и аз, от нулева някъде до петгодишна възраст, когато с цел “детето да се научи на град” се преместихме в Пловдив.

Въпреки, че живеехме в Пловдив обаче, до 15-17 годишна възраст почти всеки уикенд прекарвах с майка и татко в Оризово. Докато родителите ни строяха социализма и комунизма, ако искаха да си докарат малко по-добро препитание и живот от тези, определени от Партията, се налагаше съботата и неделята да бъдат дни не на активна почивка от служебните задължения, а на акивна работа в семейното стопанство. За това, разбира се, помагаха и баба и дядо, а често и аз.

Ваканциите, естествено, повечето време си бях също на село. От тогавашната ми гледна точка ваканцията си беше просто един дълъг уикенд. Малко по-дълъг от обичайното.

Баба готвеше много хубаво. Почти толкова хубаво, колкото и майка. Особено за внучето си (аз). И до днес помня пържените картофи на баба. Толкова много ги обичах, че редовно си ги “поръчвах” за ядене. Помня също така и “масленицата”, която тя правеше. Там не съм сигурен дали баба я правеше или майка също помагаше, но в моята, детска глава тези неща излизаха от кухнята на баба.

Масленицата беше жестока. Приличаше на днешния тутманик, по същество си беше баница със сирене. Но тестото толкова много се меси, че бухва много, а това, че е обилно омесено със сирене правеше яденето фантастично, поне в моите детски очи. Тази масленица, заедно с бурканче от (онова) кисело мляко ми беше друго много любимо ядене.

Баба беше солидна жена. Както и в семейството на родителите ми, както и в моето семейство, жените винаги са имали ключовата дума за това как ще се случват нещата. Мъжете по-скоро са осигурявали ресурса, който жените управляват. Така беше и в семейството на баба и дядо. Разбира се, дядо имаше тежката дума на “мъжа в семейството”, но механизмите на баба за убеждаването му даваха почти стопроцентов резултат. В смисъл, че ако баба си навиеше нещо, нямаше сила, която да я спре да го реализира. Да, по много съвременни определения семейството беше “патриархално”, но всъщност, на края, като ударим чертата, в моите детски очи баба командваше ежедневния парад.

Баба можеше да коли кокошки. В детската ми глава (и сега – в закоравялата ми, ината тиква) стои още спомена как баба слагаше в един голям, бял чайник да заври вода. Или беше в тенджера… не помня със сигурност. Може да е било тенджера, защото в крайна сметка тази вода влизаше или в една зелено-бяла кофа-алпака, или в по-голяма кофа от поцинкована ламарина. Баба нарамваше кофата и след това отиваше в кокошарника. Всъщност, “кокошарникът” на село си беше доста солидна заградена територия, на която живееха поне двадесет-тридесет кокошки. Там, когато бях по-малък и когато никой не гледаше, обичах да влизам и аз. Освен ако нямаше и петел, който да е по-куражлия от мен. Имах си любими кокошки, които за да хвана, падаше преследване. Но така стояха нещата, човек трябва да си търси забавления, дори когато е малък.

Но да се върнем на екзекуцията. Нарочената от баба птица се хващаше. Или от мен, или от нея. Колкото по-малко тя можеше да се движи, толкова по-често се хващаше от мен. Под стряхата имахме една малка брадвичка с острие около 8-10 см, която беше винаги наточена до блясък. С тази брадвичка се кълцаше трева на кокошките, но с нея също така се отсичаха и главите на определените за ядене жертви. Баба хващаше обречената кокошка, запътваше се с нея към дръвника и… натам не е вече за хора със слаби сърца. Но в крайна сметка, след по-малко от пет минути кокошият труп се киснеше във врялата вода, за да се оскубе и почисти по-лесно впоследствие. На мен тази част ми беше гадна, затова и, като цяло, я избягвах.

Баба можеше да пее. Можеше да пее много добре. Всъщност, с това най-вече я запомняха хората, непознатите, с които им се случваше да общуват с нея. Спомням си, всъщност преразказвам нейните и на майка ми спомените, как при първата операция на крака ѝ (първата половина на осемдесетте години, бяхме още в малката гарсониера на “Петър Васков” в Пловдив), преди и след операцията ѝ тя, за да си даде кураж, е пяла в отделението в старозагорската ортопедия. Пяла е така, че само след няколко дни всички лекари са знаели коя е Калинка. И в крайна сметка може би точно споменът за това ѝ пеене я е спасило, когато се е наложило да се намери специален антибиотик, за да оцелее тя от белодробното усложнение, което е получила вследствие тежкото залежаване след операцията.

Баба си отиде, защото си отиде дядо. Отиде си две години след него. Аз съм убеден, че ако дядо беше жив, тя най-вероятно нямаше да падне, нямаше да си счупи крака, в който ѝ служеше изкуствената става и нямаше да се наложи спешната операция, която сложи край на живота ѝ. На всички нас, а и на нея беше ясно, че шансът за успех на операцията е много малък. Но тя не беше от страхливите хора. И такава и си остана докрай.

Мир на праха ѝ.

Leave a Reply

Theme: Overlay by Kaira Extra Text
%d bloggers like this: