Днес се разходихме до Черни връх. Веси имаше тази идея още вчера (да не кажа още миналата седмица), но за късмет, след пийването с приятели петък вечер, в събота тя беше малко “снощна”, та се отървах тогава от ходене. То и валя малко през деня, та съботата съвсем не ставаше за разходка (може би нямаше да ни засегне дъжда, но е чудесен довод за стоене вкъщи, не ли?)

За сметка на това аз в съботата поиграх доволно, така както най-обичам: от сутрин до вечер, с прекъсване за храна и дрямка. От седене на леглото пак ме заболя кръста, но пък имам вече няколко РАР-а (не питайте!) за месеца, което е добра част от необходимото минимално задължително присъствие в нашия EVE алианс.

Днес обаче нямаше мърдане. Още снощи ме заподпитва, та беше ясно, че ако не завали из ведро, днес ще се ходи на разходка. Няма лошо, де. Крайно време беше, след осемнадесет години живот в София, да отидем и до Черни връх, не ли?

Сутринта се помотахме неделно. Пихме кафе, четохме… Като стана девет се наложи да се приготвяме, че времето си вървеше. Към десет пристигнахме на паркинга, оставихме колата и срещу 34 лв се качихме до горе. На мен лично малко множко ми се видяха тези пари за услугата, която общината ни предостави. Половин час друсане със стар, смотан лифт (благодаря ви, “зелено течение”) на отиване, половин час на връщане. Следващият път почти сигурно, че ще опитаме да стигнем с автомобила до паркинга на “Алеко”. Да не говорим, че нашата кола конкретно ще изгори гориво за не повече от 4-5 лв дотам и обратно. Да не говорим, че и ако децата бяха с нас, сметката за лифта щеше да доближи 70 лв. Толкова за мисленето в перспектива и на общината, която всъщност е с вързани ръце точно заради законовия пат.

Тъй или иначе, около 10:35 бяхме на “Алеко”. 10:45 тръгнахме по лекия маршрут, като за сериозна част от него бях уверен, че вървим по грешен път. Но след като пуснах Windy Maps (нелош, лесен за използване софтуер за планинско преживяване, особено в сравнение с конете Orux Maps и др.) видях, че всъщност нещата изглеждат ОК. Този маршрут е по-плавен, за голямата разлика с другия, който от хижата директно атакува склон, който всъщност е по-тежък и от последната атака към върха (уверихме се на слизане).

Ние не търсихме пулс от 160 удара в минута (поне аз не го търсех), но пък ни се щеше да се поразходим повече. Затова и лекият маршрут ни дойде идеално. В края лекият и тежкият маршрут съвпадат, или поне ние така ги “съвпаднахме”, но понеже вече съм човек с опит ми е ясно, че следващият път директно ще си използвам “пенсионерският” път досами хижата. Сега последната отсечка я минахме по зимния маршрут, който е и доста стръмничък. Не, че нещо, но аз бях тръгнал по-скоро на приятна разходка, отколкото на “юруш на маслините”. И не ми хареса това, че последните 20-30 минути трябваше да спирам няколко пъти, защото пулсът ми мина 160.

Тъй или иначе, за 1:30 мин и 4.7 км стигнахме до върха. Подробен запис на тази част: “Алеко” – Черни връх, лек маршрут.

На върха беше очакваната лудница, предвид това колко хора бяхме по пътя. Естествено, взехме подобаващо количество скара (даже Веси яде кюфте!). Изядохме ги малко под хижата, полежахме още около 30-40 минути и 13:15 тръгнахме надолу. Този път Веси се съгласи с мен да пробваме първо пътя (т.е. най-лекият възможен маршрут), а когато стигнем до разклона, да слезем по трудния. Така щяхме да сме минали и по двата варианта за стигане до Черни връх. Аз се съгласих, воден от любопитство, защото и аз исках да видя колко е труден “трудният” маршрут.

Е, оказа се труден. Даже за слизане. Качването със сигурност ще да е кошмар. Стори ми се нещо от рода на маршрута към “Поповото езеро”, когато тръгва рязко да качва непосредствено след хижа “Безбог”. Аз, слизайки, по едно време взех да мрънкам, защото ми се набиха пръстите на краката. С тези обувки редовно ми се случва. Май трябва да си взема по-добри обувки. Но за това има време, може би, ако края на септември – началото на октомври с Веси решим да ходим из Стара планина. Ако не – догодина, вероятно. Но (и) на днешното слизане се оказах с доста подбити крака.

Като пристигнахме обратно на “Алеко”, седнахме да пием кафе. На мен ми се щеше чай, но нямаше (т.е., имаше само от пакетчета, а аз такъв чай и у нас мога да си приготвя). Изпихме го, довлякохме се на лифта. Естествено, имаше опашка, двадесет човека чакахме около десет минути, защото бяхме пет групи, а идването на всяка кабинка отнема две минути.

Това е записът на ходенето ни на обратно: Черни връх – “Алеко”, по-тежкия маршрут.

Докато разнебитеният лифт ме блъскаше по обратния пътя, стигнах до извода, че няма надежда това (лифтът и подобните му съоръжения) да се оправят. Едва ли ще сме живи да видим нормална планина с нормално работещи съоръжения.
Видяхме толкова много изоставени влекове и станции, които бяха буквално запуснати и гниещи в ръжда и разруха.
Но докато не се появи законова база (или не се отмени законова база), не виждам защо концесионерът трябва да хвърля пари на вятъра, при положение, че няма бизнес интерес. А в момента “зеленият рак” така е превзел София, че не мисля, че ще има правителство с достатъчно кураж, което да изтърпи техните вопли пред прозорците им.
А воплите се случват всеки път, когато в България се опитва да се даде възможност на бизнес да строи в планина или курорт. И заради тези вопли се правят какви ли не чудовищни нарушения. Разбираемо – ако така и така ще си извън закона, правиш максималното и се надяваш да не те хванат.
Но не, няма надежда, че в България ще имаме нормални закони, с нормални планини, направени за хората. Планините ще си останат хранилка на шепа “зелени експерти”. И Витоша ще остане на нивото, което е била, преди тези чудовищни, рестриктивни закони да влязат в сила. Т.е., почти от “по бай Тошово” време.