Сутринта децата, от голям мерак, се изсипаха рано, готови за новите емоции. Ние, държейки комуникация с Кай, вече планирахме леко изместване на разписанието, но така или иначе вече беше време да вдигаме. Това апартаментче в Атина се оказа много добро попадение: спах добре, въпреки жегите навън. Между другото, ако с нещо се запомнят засега дните ни в Гърция, то това са точно зверските жеги (или поне така ги усещам).

Надве-натри “сглобихме” багажа обратно в торбите. Между другото, ако ви се случи да ходите на яхта, не вземайте куфари. Нашите хора ни посъветваха така и не сгрешиха. Няма къде да се сложат и колкото и да е удобно за подреждане на багажа, особено по самолетите, в яхтата ще се чудите къде да ги оставите. Няма да ви се ще да са на буксир след лодката, а вътре място за куфари няма.
По тази причина ние се бяхме помъкнали с две меки чанти, та отдалеч приличахме на амбулантни търговци на път за складовете в Илиенци.

След половин час мотаене с колата, докато изминем 1.2-та км до кея (това е трафика в Атина, макар и за събота сутрин), благополучно паркирахме възможно най-близо до лодката (или поне така си мислех) и отнесохме багажа в нея. Естествено, нашите хора вече бяха там. Оставихме багажа и след първоначалния оглед и радост (чисто нова яхта, явно заради епидемията никой не я беше ползвал още) тръгнахме за магазина. Чакаше ни яко купуване, защото трябваше да заредим провизии за повечето от седемте дни на борда.

След две пълни колички в Лидл, около час и половина бутане насам-натам и отново прекрасен атински трафик, стигнахме до кея. Зилке беше решила, че “трябва да бъда смел” и да закарам колата досами лодката. И така, бавно и внимателно, на заден, около сто метра по кея, заобикаляйки други паркирани автомобили, седенки на узо и бира (хората си бяха разпънали сянка, маса и столове), мотопеди и какво ли още не, успях благополучно да стигна до лодката.
Ако си мислите, че бях само аз, лъжете се. Наложи се да се разминавам с две коли, които пък излизаха от кея, явно правили нещо по другите лодки. Аз като ви казвам, че трафикът в Атина го бива…

След като натоварихме всичко на лодката и паркирах колата на паркинга, вече бяхме готови за тръгване. Поне откъм моята страна, Кай имаше все още работа по получаването на лодката и разни други дейности, свързани с наемането ѝ и отплаването. Аз там не можех да бъда полезен, та поне гледах да не преча много.

За мое разочарование се оказа, че електричеството на борда е кът. В моята наивност си представях електрическа система, като на MSC Fantasia. Но контактът в моята кабина работѝ, докато не се откачихме от кея. За зареждането на устройствата ми си имахме инвертор, които обаче люто намрази моето 100-ватово Zendure зарядно и от там ми създаде нерви. Но предвид маршрута ни изглеждаше, че без електричество няма да останем/остана.

Най-накрая стана време за тръгване и Кай изведе лодката от пристанището. Беше ми много интересно как с трите двигателя (основен плюс два странични електрически) и руля успя да обърне този съд, без да закачи никоя от останалите яхти, нагъчкани като сардини в кутия. Но всичко беше както трябва и след още малко маневри бяхме извън пристанището.

Първата вечер щяхме да спим някъде около Атина. Кай беше харесал остров, който е настрани от фериботния трафик, за да избегнем вълна̀та, която идва от минаващ ферибот. Иначе е интересно: както си спиш и изведнъж “хръц-хръц, плъз-плъз”: клати!

Островчето, на което отидохме се оказа посетено от поне още пет съда. По-големи, по-малки. На островчето имаше хотел, скалист плаж до него (влиза се през рампа в морето), и таверна. На нас, естествено, най-интересна ни беше таверната. Но преди нея “опитахме” морето.

Задната част на яхтата много удобно става на платформа, която е малко над ватерлинията. От тази платформа, със стълба към водата. По тази платформа може да се качиш в дингито (надуваемата лодка за по-лесен транспорт до брега, когато не сме на док), да влезеш във водата или да се метнеш на някой от саловете (имахме два), най-вече за сеир на всички други.

Закотвянето на лодката и връзването ѝ към брега беше интересно. Кай с момчетата отидоха до брега, намериха голям камък, на който вързаха едно от въжетата. Бая солидно въже. Преди това бяхме пуснали котвата отпред, за да може лодката да се опъне между двете фиксирани точки. След това Кай реши, че иска да върже още едно въже, защото близо до нас имаше и друг съд. И така се оказахме добре завързани за брега.

След това дойде време за къпане. Моята нормална неприязън към водата на това пътуване нямаше място, защото първо водата беше много чиста, второ бяхме си само ние и трето – така или иначе нямаше как да го избегна. Затова и влязох във водата почти веднага, за да съм около Калина, която дрейфуваше във спасителната си жилетка.

Неусетно с плуване и бутане стигнахме до брега, до една от платформите, които са за къпещите се, да влизат и излизат от водата. По нея излязохме на брега, на едно плажно заведение, което вече затваряше (беше осем вечерта, все пак). Децата разгледаха странния плаж: тераски, издълбани в скалите, на всяка тераска по комплект шезлонги и чадър. Друга атракция беше огромна клетка, пълна с всякаква живинка: папагали, кокошки, патки дори. Явно през деня скитат наоколо, но ги бяха затворили за вечерта.

Калина вече беше уморена (и гладна), та се помъкнахме към лодката. Решихме да заобиколим през плажа, да да не се налага да плуваме толкова. На нея ѝ беше малко студено, та това допълнително допринесе за мрънкането, докато влезем отново във водата. Това, че влизахме през скалите (всъщност от една скала над водата) също не ѝ хареса особено, но това беше едно от най-чистите от таралежи места, затова и решихме да е от там.

След като я метнах във водата (всъщност я сложих на краката ми и я потопих от там), и аз скочих и я добутах до лодката. Там се оправихме за таверната (аз – сушене, момичетата – далеч по-сложна процедура) и към 21:00, заобиколили островчето с дингито, бяхме на пристана на таверната.

Хапнахме, децата помрънкаха, ние им се поскарахме, въобще всичко си беше в реда на нещата.

Към 22:30 се прибрахме на лодката, Калина заспа веднага, а ние останахме още час, за да се радваме на хладната вечер.