Гърция 2020, ден 4: До Атина и там

Планът за днес беше да стигнем благополучно до Атина и да се “съединим” с другата част от екипажа. Основната част, бих казал, защото, ако не бяха те, ние въобще нямаше да тръгнем за това приключение.

Веси снощи си изключи алармата. Щото била вече в отпуска. Голяма грешка :). Защото, естествено, се успахме. Не в най-лошия възможен смисъл (примерно, да изпуснем транспортно средство), но сутринта определено започна поне с час по-късно, отколкото аз си го представях. Това обаче пък помогна да ми “изгорят бушоните” на планинга и да спре да ми пука кога ще тръгнем и как. Така или иначе, денят беше пред нас, от бързане и нерви нямаше никакъв смисъл.

Решихме първо да търсим нещо за ядене. Трудно се намира “нещо за ядене” в това селце. Не знам защо, но изглеждаше същото предизвикателство, като това да намериш нещо за ядене в заведение рано сутрин, примерно в Оризово (едно от родните ми села, защото аз, като всеки див селянин, си имам две).

Апартамента ни, заедно с останалите апартаменти “на първа линия”, съседстваше с всички кръчми и кафета, които могат да се намерят на тази първа линия.
Първо опитахме да седнем в един бар, но аз исках да ми е удобно, а на фотьойлите вътре музиката беше твърде силна. Седнахме и станахме.

Насочихме се към съседното. То вчера ми направи впечатление: с палми пред него, прясно боядисано, хората тогава още работеха. Днес вече изглеждаше отворено, поне основната му част. Хората ни приеха, но с уговорката “нали сте в отпуска, не бързате за никъде, нали?”. Ами не точно като да не бързаме (или аз тогава още бързах), но обещаха да приготвят храна, та седнахме.

Хората съвсем правилно и честно си бяха обещали: храната беше много вкусна, но почакахме за нея. Докато чакахме, не скучахме: имаме си телефони, Веси и децата “посетиха” плажа, аз гледах как хората си подреждат заведението.

Като дойде храната извиках гладните от плажа. Преди това си поговорихме с една от госпожите, която показа добро ниво на английски. Обясни ми, че са наематели, но е семеен бизнес. Че тепърва започват, защото преди просто е нямало смисъл от това, заради липсата на хора. Гърците определено очакват сега да се понапълни из морето им, но съм и сигурен, че абсурдните мерки, които въведоха, ще отблъснат всеки, който иска да ходи на почивка.
Несигурността от тип “дали ще ме карантинират, докато тече моята резервация в хотела” за повечето хора е много по-лоша несигурност от колебанието “дали ще се заразя със SARS-COV-2”. Затова смятам, че беше изключително тъпа и недалновидна мярка това нещо с декларациите, които гръцките власти измислиха. Но както и да е, ние (засега) го избегнахме. Да видим септември дали въобще ще стигнем до Крит (там сме с полет).

След закуската се прибрахме, изкъпалите се в морето пак се къпаха (кожата на седалките ми е важна!), досъбрахме багажа и натоварихме катуна. Чакаха ни около 450 км път до Атина.

Мисля, че много добре се получи това с разделянето на пътя. Разбира се, беше планирано да е за един ден, но и с лекото удължаване пак не беше никак зле.

No photo description available.

Магистралата към Атина заслужава специално внимание. Докато стигнахме в планините, пътят продължи да е четирилентов (три активни и едно аварйно платна). Планинската част, очевидно, е била твърде скъпа за гърците, за да я направят трилентова, затова там е минимумът за магистрала: две активни и едно аварийно в посока.

Изключително дразнещото нещо по пътя са тол пунктовете. И не защото ги има. Ясно е, че този път някак трябва да се изплаща и поддържа. Дразнещото е системата, която гърците са реализирали, за да събират тези такси.

На всеки 50 км има по един пункт. На него плащаш между 1 и 4 евра. И това се повтаря поне десет пъти, докато стигнеш Атина. Събрах куп бележки, които сега ме мързи да броя. Но бяха поне десет такива спирания.
Допълнително, на изхода към повечето селища имаше също така тол пунктове, за да не се минат гърците да съберат по едно-две евра от излизащите там.

Тази система ми се струва изключително неадекватна, нещо като комбинация от “най-лошото от двете системи”. Най-добрият модел е този, при който събираш тол на влизане и след това на излизане. Да насереш през 50 км пунктчета на самата магистрала, където целия трафик спира, за да си плаща, е безумие. Имам чувството, че тази система е измислена от ненормални социалисти, или (още по-зле) от синдикални дейци, с единствената идея да се създадат работни места на колкото се може повече хора, които друга квалификация освен да подават бележка, да събират между едно и четири евра и да връщат ресто нямат. А напоследък и тази квалификация им е твърде сложна, защото навсякъде се молят плащанията да са с карта. Има си хас и да не се молят: с такси от €0.85 на някои пунктове, представям си какво връщане на 15 евроцента пада, ако плащаш кеш.

Тъй или иначе, безпрепятствено стигнахме до Атина. Само с едно спиране по средата, където аз пих кафе, а останалите хапнаха. Друго отличаващо нещо по тази магистрала беше, че местата за спиране и хапване са по-малко от тол пунктовете им. Често минаваш през два тол пункта, между които има единствено автоматизирани тоалетни: отбивчица за колко да спрат два тира един зад друг, три кенефа, и толкоз. Кафета и бензиностанции има на големи разстояния: направи ми впечатление там, където спряхме, че табелата показваше, че следващото е на 127 км от това. Което си е цифра. Това дори при нас го няма, от времената, когато АМ “Тракия” беше току-що построена и нямаше много места за спирания до Бургас.

Като стигнахме до Атина си спомних една от причините да не харесвам много този град: самоубийците с мотори, скутери и всякаква друга двуколесна паплач, на която ѝ е омръзнал тоз, един живот и иска колкото се може по-скоро да се превърне в малък, тенекиен параклис покрай гръцки път. При положение, че шофираме с около 80 км/ч, четирилентов активен трафик, със сравнително къса дистанция, тези караха с над 100 км/ч, извършвайки акробатични престроявания без мигачи, мушейки се между колите, минавайки на едно стъпало разстояние край превозните средства.

Като пресичащ платно пешеходец в Атина ме беше страх от тези ненормалници, като шофьор бях ужасéн. Представях си как някой малоумник закача степенка или стъпало в кола пред мен, пада на платното, и аз му минавам през гръдния кош с 80 км/ч. Тези последни 30 км вътрешноградска магистрала ме изтощиха повече, отколкото целия път. Даже бях благодарен на две-три задръствания, които ми дадоха шанс на сетивата и нервите да починат малко.

Хубавото е, че накрая благополучно стигнахме до нашето място. Посрещна ни страхотно момиче, което не спря да държи връзка с нас от обед (през WhatsApp, на чудесен английски език). Настанихме се в апартаментчето, което си бяхме намерили, и което е страхотно, кокетно мезонетче (сигурно под 80 м² обща площ), на три минути пеша от плажа им.

Видяхме се с нашите приятели, хапнахме в плажната кръчма (пълна кръчма, все пак това е Атина, сервитьори с маски и даже шлемове, но на хората хич не им пука), направихме плановете за следващия ден, пийнахме по едно ципуро за “лека нощ” и се отправихме в леглата.

Image may contain: drink, sky and outdoor

Понеже аз сам не си повярвах, ето списъка на толовете, кога и как сме спирали, за да ги плащаме:

ЧасСума
12:29€3.20
12:51€2.50
13:10€4.00
14:34€3.50
14:54€1.90
15:08€1.75
15:43€3.85
16:07€3.85
16:44€3.30
Още два пункта от Солун до селцето€3.40
Общо: 11 пункта от Солун до Атина€31.25

Leave a Reply

Theme: Overlay by Kaira Extra Text
%d bloggers like this: