Тазгодишните круиз приключения ще започнат с ден нула. Денят нула беше пътуването ни от София до Верона, с чисто ново микробусче под наем, до междинната спирка, която си бяхме наумили да посетим, за да може хем да си разделим пътя, хем да разгледаме града.
Планирането беше: тръгваме в 04:00 от София, 14 часа до Верона. Разстоянието по GPS е около 12 часа, но ние нали обичаме да поспираме, а и за никъде (уж) не бързахме, така че при максимално разточителство щеше да е справедливо в 18:00 евентуално да сме във Верона, въпреки всякакви очаквани от нас изключения. Пристигайки тогава, би следвало да имаме време и за разходка, и за пицария, и въобще за много други местни екстри.
Единствената прилика на този перфектен план с реалността на нашето пътуване беше, че тръгнахме навреме (знам, че Тишо би се учудил тук, имайки горчивия опит да тръгва рано с нас, но даже на нас понякога ни се случва да не се успим!). Като изключим ставането, товаренето и събирането на приятелите от Студентски, всичко останало от този иначе перфектен план се продъни с гръм и трясък под влиянието на обстоятелства, за които уж трябваше да сме се сетили:
Имаше чудесни, вълнуващи опашки на почти всички граници.
Трафикът бяхме не само ние, туристите, ами още много хора, които бързаха от Турция към новите си родини из Западна Европа. Държавните служители, разбира се, не бързаха за никъде, така че колкото гишета имаше – толкова. Нови не се отваряха. Най-зле се представиха хърватите: на входа на Хърватия чакахме около час. Интересно беше, че точно когато подавахме паспортите, цялата опашка, поне 300 автомобила, наредени в десетина “масура” пред хърватските гишета, наду клаксоните. Получи се такава зверска какафония, че дори иначе невъзмутимите държавни служители с железни нерви се възмутиха. “Защо свирят? Вие колко време чакахте?”, попита ни момичето, докато ни проверяваше паспортите. “Ами около час”, казахме ние. “Хм,” сви рамене тя, очевидно недоумяваща как може от час – час и нещо чакане хората да сме недоволни.
След това нещата се нормализираха, откъм трафик по границите. Преди Хърватско-Словенската граница GPS-ът ни изквича, че имало 45 минути задръстване и ни натири към другото, близко КПП. Там почти не чакахме (десетина коли) и минахме много бързо. На офоциалното КПП опашката вече беше над 45 минути, та въпреки забавянет из две-три селца, минахме бързо и без нерви от чакане
Уикенд-трафикът ни забави доста.
В Словения, около Любляна се точехме поне 40 минути. В Италия, също по настояване на GPS-a, се наложи да заобикаляме магистрално задръстване, което също ни забави още 40‘ (задръстването беше с проектна дължина 60-85 минути). Поради купищата автомобили по магистралите (петък вечер, все пак!) скоростта ни не беше 100-120 км/ч, а често падаше до 80 км/ч, което напомпа още повече забавянето.
Най-важното обаче беше, че живи, здрави и невредими пристигнахме във Верона. Не в 18:30, а в 21:30. Повече от три часа от планираното закъснение. Четири, а не един час загубен в различни забавяния.
Настанявайки се, с Тянко „посетихме“ на крак една съседна пицария, получихме бутилка вино, няколко бутилки вода и две пици (автентични италиански, направени от автентичен албанец), убедихме го, че не сме гей-двойка в зряла възраст (Веси се наложи да дойде, за да свидетелства). След настаняването оползотворихме храната и пиенето.
Аз си мислех, че след вечеря ще спим, но се оказа, че не съм взел approval. Както в повечето случаи, жената знаеше кое е доброто за мен. Оказа се, че 700 км лично шофиране и още 700 висене на предната седалка до шофьора, подкрепени с 200 гр червено вино накрая и сандвич-два, не са достатъчно за здрав сън, та бях уведомен, че след вечеря ще ходя на разходка. Опитах се да се съпротивлявам… не стана. Щях да ходя на здравословна и интересна разходка из нощна Верона.
Благополучно, след вечерята тръгнахме. Хем ми се ходеше, хем ми се мрънкаше, но след първите пет минути спрях всяко мрънкане и аз наложих темпото. Тръгнахме съвсем напосоки. Garmin-ът беше включен не само, за да ми мери статистики и карта, но и за да зная как да се върна до хотела, без да се лутам кой-знае колко.
Нощна Верона беше точно, каквото очаквахме: на моменти шумна и италианска, на моменти мъртвило. Направихме няколко снимки. Минахме покрай няколко шумни компании. Залутахме се по задънени улички. Стигнахме до реката, Веси и едно момче, седнало на каменния парапет на реката, взаимно си изкараха акъла. Веси несъмнено беше в по-добра позиция, защото младежът за малко да цопне във водата. И след точно пет километра и час, час и нещо, се прибрахме за спане.
На другия ден ставането щеше да е в 06:30. Очакваха ни няколко часа дълбок сън до алармата. През нощта се изсипа много силен дъжд, от който се будих няколко пъти, но като цяло нещата бяха доволно добре.