Круиз 2018: Ден втори, Марсилия

Френски. Лудница. Топло. Каскет. Wi-Fi. Зле. Английски. Много зле. Ходене. Много. Качване. Стръмно. Замък. Тълпи. Бягане. Бързо. Автобус. Безплатен. Вечер. Гала.

Събуждането във вътрешна каюта на кораб е малко особено преживяване. Тъй-като няма прозорец, докато не погледнеш часовника не може да си сигурен колко е напреднал денят. Когато имаш ранобудни деца в сравнително малка каюта се започва едно тропане, ставане, ходене до тоалетна, лягане, придружено обикновено или с пребиване по някой от ъглите, или със скачане (без да иска, естествено) на краката на спящите майка и баща. Мартин, ставайки още около 7 сутринта, ни предостави всички тези екстри, така че някъде около 8 бяхме готови за действие.

Времето за док беше около 9, затова и се спретнахме и заминахме на закуската. Губи ми се къде точно и как им се получи закуската на децата, май бяха с нас. Те си щъкат сами из кораба (което е едно от предимствата на по-големите деца на такава екскурзия), тъй че имахме време да си закусим на спокойствие. Разбира се, на не много голям кораб думата „спокойствие“ е относително нещо. Не, че Фантазия с нейните 3600 пътника беше по-спокойна! Но поне имаше повече места. Тук лудницата е на ниво 11 и 12. Тук са басейните, баровете с храната и пиенето, както и разни други екстри. И вечно има хора. Освен, може би, между храненето.

След закуската веднага се оправихме и тръгнахме. Решихме да не се поддаваме на първичния порив да си купим осигурен транспорт до и от центъра. Веси и Тянко, като едни зорки пазители на личните бюджети решиха, че не си струва да се дават по €50/семейство само за някакви билети, защото така или иначе не може да няма начин да се стигне до града. Е, начин имаше, с такси. Което, всъщност, се оказа наистина по-ефективно. Не заради спестените €15 на посока, а защото ни даде възможност да си поговорим с шофьора и той да ни покаже интересни неща, на които си струва да обърнем внимание, както и откъде пътуват безплатните автобуси, които свързват центъра на Марсилия (стария кей) с круизния терминал.

Таксиджията определено си заслужи парите. Ако щете и защото беше може би единственият местен (роден в Марсилия, по неговите думи), с поносим английски език. Останалите, които щяхме да срещнем през деня, щяха да са много, много по-зле от него.

След като ни остави в центъра на лудницата ние веднага осъзнахме какво сме пропуснали да вземем с нас. Шапки. Почти всяка екскурзия забравяме да купим шапки. И в крайна сметка си купуваме от мястото, на което сме отишли. В Лозен сигурно имаме вече един сандък, пълен с различни шапки. Кои купени, кои отмъкнати от приятели (Станислав хер Генов, теб гледам 🙂 ), които са имали неблагоразумието да ни ги „заемат“. Последният път, от похода до вр. Джано, отмъкнах малко стара, но особено удобна и добра шапка от Стан. Която, май, няма да му я върна!

Та и сега се наложи веднага да се оглеждаме за шапки. На кея продаваха по €10 парчето, но ние сме опитни туристи и знаехме, че от такива туристически капанчета не си купуваш нищо друго, освен магнитче за спомен. Та нашият навигатор (Тянко) ни насочи по един от маршрутите на картата, надявайки се по него да намерим и шапки за всички. Специално търсехме и камуфлажна шапка за госпожицата, защото тя хареса една от кея, но не ѝ излезе късмета за нея. Поне не и в началото на екскурзията.

Тянко и Веси се оказаха прави. На един от ъглите намерихме друг магазин. Пак туристическо капанче, но с много по-нормални цени. И така почти всички се обзаведохме с шапки. Аз и Мартин, в добрите, стари френско-италиански традиции получихме каскети. Веси намери шапка с фльонга. А Ангел, разкъсван от тийнейджърски терзания и мераци за разни странни “решения за глава”, си остана без шапка. Добре, че е русоляв, та не привлича особено много слънчевите лъчи.

След още ходене аз започнах леко да помрънквам. В задачите ми на почетно място се мъдреше „да намеря читав Wi-Fi и да си свърша облачната работа“. Всичко хубаво, ама читав wi-fi се оказа предизвикателство. Първо минахме покрай някакъв ресторант. Докато се въртяхме като едни истински туристи, от ресторанта се показа сервитьор, който започна с неориентирани жестове да ни подканя да се мърдаме, че зареждал за обяд (или каквото там успя да надрънка на френски). Аз останах сащисан от подобно поведение. Питах го дали наистина иска да ни изгони (ние, всъщност, сме бая солидна група). Той май наистина искаше и ние, за да не му разваляме рахата, отидохме до следващия ресторант, 20-30 метра по-надолу. Аз обаче се бях вкиснал доста и отделих 5 минути да оставя Google Maps ревю с една звезда. Оставяйки ревюто се оказа, че мястото наистина е някаква претенциозна дупка (рейтинг 3.8 си е доста нисък), та правилно сме се насочили на другаде.

Сядайки в съседното кафене, аз наизвадих електрониката. Отне ми само две минути да се свържа и да им съборя рутера с моя трафик. Може би защото и децата се закачиха и те и подкараха техните видеа? Или защото вероятно разполагаха с типичния, евтин и домашен рутер, захранен с типичната, евтина и некачествена интернет връзка? Не знам. Факт е, че след като измрънках няколко пъти и сервитьорката се видя в чудо Особено след като се опитах да ѝ обясня (и покажа) какво е това ping и tracert и как не моят хардуер, а техният проклетия рутер е проблема (и защо). Също така обаче е факт, че момичето беше зверски търпеливо и опита, каквото можа. Накрая почти закрепиха нещата, така че успях да си свърша работата, донякъде с Business Roaming Unlimited, донякъде с помощта на тяхната връзка. Кафето им беше също хубаво, така че общия резултат беше, че по-скоро доволен, отколкото ядосан прибрах ноутбука и поехме към следващата цел: „някаква катедрала ли е, църква ли е, де да знам какво е“, която се виждаше на хълма пред нас.

Оказа се, че пътят до тази катедрала е доста. Доста метри и доста стръмен. Направихме си много добра разходка, но докато стигнем до там се поскапахме. Особено Теди, която към края не знаеше на кой бог да се моли и на кой точно да мрънка за това колко е мизерна. Ангел като че ли се държеше (бива ли да се излага пред момата), а Мартин… Мартин си беше свободния, беснеещ електрон. Неслучайно на края на разходката нашите телефони показваха средно 20,000 крачки, докато неговият беше около 24,000. И не е заради по-малките му крачки: детето беше като бродировъчна машина: ние ако вървим напред, той осцилираше покрай нашата траектория, покривайки поне 10-15% повече разстояние. Напред-назад-настрани-нагоре-надолу! Аз пъшкам и влача, той търчи напред, след това се връща, след това пак търчи! Няма да хване скоро мръвка!

Стигайки до целта горе направихме няколко снимки, няколко панорами. Едва ли ще са нещо уникално, сигурно са същите като още 1235846324-те снимки, правени от туристи като нас. Но пък са си мои/наши, така че аз съм си горд от тях.

Моят каскет бая се беше изпотил. Явно нещо е дефектен. Но пък аз бях доволен: изкачването беше свършило, а следващата стъпка беше да се прибираме към кораба. Бедният, неподготвен и наивен аз! Тази стъпка беше толкова ходене, колкото всичко досега, само че по обедно време, под яко слънце. Твърдо бях решен да намерим безплатния транспорт до кораба, не толкова заради парите, а заради ината и желанието за проучване! Тянеца не беше вече толкова ентусиазиран, нито пък останалите, но аз си бях навил, че щом ще е гарга, ще е рошава, та дори €2/билет за автобус 35Т не беше оферта за мен. Да не говорим, че след последната спирка на този автобус имахме поне още километър до спирката на безплатния круизен транспорт, а след това още километър и до самия кораб. Теди ,за сметка на това, получи “камуфлажна шапка от Марсилия”, нещото което така и не успяхме да намерим другаде, освен на кея:

Аз, Цонка и Тянко се пръснахме из региона на мола Les Terraces, за да търсим къде е спирката на въпросния транспорт. Знаехме, че тръгва на всеки половин час. Но нищо повече. Докато обикалях мола от едната страна, търсейки спирката, Веси ми звънна, за да ми каже, че имам две минути, докато замине следващия транспорт. Тъй-като тя много обича да ми дава загадки, описа ми мястото така, че да се наложи да хвърлям жребий от коя страна на мола е спирката. Хукнах към едната, оказа се че съм улучил. Хванахме автобуса в най-последния момент, едва ли не висейки от вратите. Около 30 минути по-късно (10 с автобуса и 20 пеша) бяхме на кораба, за обяд, по бира-две-три и след това заслужена почивка.

Вечерта беше т.нар. „гала“. Още когато получиш круизния билет там пише, че ще има такава вечер и че официално облекло (смятай смокинг и папионка) е повече от желателно. Т.к. аз нямам такива, официален панталон и „някаква риза“ са ми напълно достатъчни. За мое удовлетворение много хора смятат като мен и всъщност се получава така, че тези със смокингите и с костюмите са малцинството. Хората с по-официално облекло (риза/панталон, като мен) сме масата, но дори се срещат вечните революционери по джапанки и къс панталон. Тъй или иначе, всички получаваме еднакво отношение и обслужване :).

В театъра представиха директорите и командващите офицери: осем-десет директора на различни отделения от предприятието, главния медицински офицер, главния корабен инженер и заместник капитана. Капитанът, по някаква причина, реши да не идва.

След това последва нещо, което конферансието беше обявил като „комедия“, но на мен повече ми приличаше на „театър на ужасите“. Музиката обаче беше яка, според Shazam това беше албума „Tearing Down the Walls” на H.E.A.T.. Ще му обърна внимание тези дни, звучеше много добре. Бяхме на втория ред, близко до екшъна. Поради това ми беше малко неудобно да снимам, но и костюмите, и изпълнението бяха на ниво. Това ни беше едва втората вечер, но у мен се появява странното усещане, че театралната група на MSC Opera е на по-високо ниво от MSC Fantasia, или поне това, което видяхме миналата година при пътуването ни из фиордите. Може би защото тук нямат умна playback система… та се налага да пеят с гласа си? Не знам. Но е приятно.

След представлението беше обичайната вечеря в ресторанта и след това – спане. Случвало ли ви се е да не може да заспите, защото сте твърде уморени? Е, на мен ми се случи. Въртях се, четох, сигурно до 1:30 през нощта. Прочетох си „Репортажи от България“ на Джеймс Баучър. Трябва да ѝ напиша ревю скоро, защото книгата много ми хареса. Трябва и да не забравя да занеса цветя на гроба на този ирландец с българско сърце, когато следващия път отидем към Рилския манастир.

Утре ще сме в Палма де Майорка. Ще пристигнем чак около 15:00, така че преди обяд ще има достатъчно време за писане. А ако има и европейска мобилна мрежа – още по-добре!

One thought on “Круиз 2018: Ден втори, Марсилия

  1. На времето хлапетата, които бачкаха в заведенията на кея говореха много добър английски. Предполагам и сега е така. Иначе освен в и около университета в останалата част на Марсилия да намериш някой, който да говори добре английски си е голям шанс.

Leave a Reply