Круиз 2018: Генуа, ден първи

Първият ден започна отлично. Много стегнато ставане, оправяне, стягане на багажа. Предвид колко хора сме, беше учудващо как от всички седем човека никой не се замота или обърка. В 7:30 вече бяхме на път за Генуа. По GPS разстоянието трябваше да вземем за два и половина – три часа.

Направихме едно кратко спиране още през първите 20 км, за да купим кафе. Някак „хотелът“, където бяхме, беше забравил да купи кафе и не успяхме да си направим там. При спирането нашите хора дори не слязоха: аз и Тянко отскочихме за кафета, всички останали си останаха в буса.
Преборвайки италианския културен шок, че едно кафе при тях е „6 гр. течност“, обяснявайки колко дълго искаме да ни е дългото кафе, най-накрая с Тянко горди понесохме чашите с „еспресо много лунго“, съпроводени от съжалителните погледи на лелките зад щанда. Все пак те успяха едно от кафетата да го пуснат „тяхно си“, но Веси великодушно го взе, за да мога аз да си имам дълго кафе за из пътя.

След като взехме кафетата атакувахме дистанцията до Генуа. За час-час и половина бяхме преполовили. Трафикът беше относително спокоен, което позволи да се шофира със 130 км/ч максимална скорост, което пък от своя страна направи нещата да се случат точно по план.

На около 40-60 км от Генуа започна участъкът, който сме запомнили отпреди като „адската магистрала“. Пътуването по нея прилича на леко луд rollercoaster, но с участието на автомобили от по 20-40 тона. Пътят е ограничен на 80 км/ч за нас, 60 км/ч за тях и това предизвиква необходимост от почти непрекъснато изпреварване, което още повече увеличава адреналина.

Спомням си нашият първи круиз. Беше накъде 2009 година, когато пак с Тянко, Цонка и Веси, но без деца, стъпихме за пръв път на борда на круизен кораб за седемдневно пътуване. Отново тръгвахме от Генуа, но бидейки новобранци в пътуването, бяхме решили да вземем всичките 1500 км от София до Генуа от раз. Размазани от път, след близо 20 часово шофиране с нашата шкода, на мен се падна отговорността за тези последни километри. И до днес помня как зверски ми се затваряха очите по време на този слалом. Мисля си, че имах голям късмет да докарам всички живи и здрави до хотела до пристанище Генуа. И днес, слизайки по магистралата надолу се чудих на акъла ми тогава. Явно освен възраст трябва и опит. Защото тогава бяхме достатъчно възрастни, но много неопитни.

Днес въпреки трафика всичко беше много по-спокойно. Безпроблемно стигнахме до Генуа, а след това с малко питане и още по-малко GPS стигнахме до „Park and cruise”. Сигурен съм обаче ,че Sygic-a много ми се разсърди, защото ако го бях слушал, нямаше да има нужда от питане. Но аз реших, че като видя униформени, хубаво е да ги питам, да се чувстват важни хората, които ядат бюджетни пари, за да вършат обикновено безсмислена работа. Като ги питаш, така даваш смисъл на работата им, да видят, че и те са полезни.

Пристигането, свалянето на багажа и оставянето на колата бяха абсолютно безпроблемни. От MSC се бяха организирали много стегнато. Този ден от терминала отплаваха два кораба: нашият MSC Opera и MSC Divina, един доста впечатляващ, Fantasia class круизен кораб. При двата кораба, застанали един срещу друг, сравнението хич не беше в полза на нашия. Особено предвид, че миналата година бяхме точно на MSC Fantasia, любимия кораб (знаете приказката за първия, нали :)?).

Пристигайки още преди 11:00 имахме безпроблемен check-in. Бяхме в петата група, която обаче беше толкова разтеглена във времето, че дефакто никъде нямахме опашки или бутане. То ние сме седем българи, количество напълно достатъчно да създадем суматоха и задръстване сами по себе си. Но хубавото беше, че ни обслужиха бързо, качествено и стегнато. Е, може би няма смисъл да споменаваме как огледалата на публичните тоалетни в терминала ни объркаха, че пътя за кораба е натам. И може би пак няма смисъл да споменаваме как Веси и Цонка се заключиха в женската тоалетна, та се наложи една госпожа да ги „освобождава“ отвън, докато ние с Тянко се чудихме къде са ни жените. Но тези неща бяха от нещата, които класифицираш като „приятно разнообразие“, а не някакви кой-знае какви проблеми.

На борда пак всичко беше много бързо. Още в 12:30 получихме круизните си карти. Още преди регистрацията бяхме попитали кога е по-удобно да се разходим из Генуа: преди регистрация или след като се качим на борда. Горещо ни посъветваха първо формалностите, след това разходката. И бяха прави. Някъде около 13:00, вече снабдени с официалните бордови документи и похапнали в бара, си излязохме като останалите пътници и се запиляхме из Генуа.

Разхождахме се малко по-малко от три часа. С Веси пийнахме по една биричка от €7, така малко да опънем шия от факта, че пием в Генуа наливна бира почти на датски цени. Но кеф цена няма, така че… бирата влезе добре. Направихме снимки, Мартин омрънка цялата централна градска част с „дайте да купим НЕЩО“, тийнейджърите получиха полагащата им се доза конско. Тъй или иначе, навреме бяхме на борда, за да посетим бара и да вземем по бира за отскок.

След биричката се прибрахме в каютата и се отдадохме на кратка почивка. Кратка, защото при качване на борда винаги предстои задължително обучение за аварийни ситуации. В Генуа то беше определено да стане някъде около 18:30 (?). Направихме го, отбелязаха ни, и след това отново мръднахме към бара, за да се опитам да получа дневната си доза интернет, а жената и децата да видят какво става покрай басейните. Леко ядосан от факта, че хем бира нямаше (нашия пакет разрешава напитки само по време на хранене), хем корабът тръгна и мрежата ми също спря (засега търпя и не давам €90 за 4GB данни през корабния WiFi), аз се оттеглих в каютата. Гледах филмче, дремах, разходих се из кораба. Като се прибрах Веси и децата вече закъсняваха за представлението. Бидейки първа смяна, на нас ни е определено да гледаме първото представление (от 20:00), а да ядем от 21:30. Е, закъсняхме, но не с много. Но с достатъчно да се вкисна. Много мразя да закъснявам. Предпочитам, когато закъснея за нещо по-скоро да не ходя, отколкото да ходя закъснял. Веси хем го знае, хем мерака за вода я кара да отлага прибирането все за последния момент. Но… както моята лудост за онлайн връзка, така и нейната за вода: всеки луд с номера си. Да видим каква ужасяваща комбинация ще са децата, като пораснат.

След представлението се разтъпкахме за кратко пак покрай магазините и след това отидохме на храна. Бутилка местно мерло, приятна кухня и в 23:30 бяхме в леглата, размазани след много ранен и дълъг ден.

Leave a Reply