:Веси:, след прибирането ни от предишното пътешествие, беше твърдо решена че ѝ се ходи на походче, ако ще и за ден-два. Имайки впредвид тазгодишните планове за авто-пътешествие, на нея хич не ѝ харесваше переспективата да се оттървем от бъхтене на тежки самари по стръмни склонове. Моето мнение имаше значение толкова, колкото ѝ беше интересно да го оборва всеки път. Поради това аз се реших на скитане, но поне успях да изкопча обещание за кратки преходи (което, както винаги, не се изпълни).

Речено-сторено. Стегнахме набързо самарите, взехме ядене колкото за 1-2 хранения (все пак възнамерявахме всяка вечер да сме на хижа), взехме за всеки случай палатката и спалните чували (нали и аз трябва да нося нещо, освен яденето, водата и другите боклуци) и потеглихме към Ястребец. Планът беше:

* Ястребец-Леденото езеро: 2.5 часа преход, спане в заслона до езерото;
* Ледоното езеро – Грънчар: 4 часа преход, спане в Грънчар
* Грънчар – Якоруда: 2 часа до село Трещеник, след това “случаен превоз” до Якоруда 🙂

Три дни общо, Веси даже си направи среща в събота следобед, която трябваше да спазим, защото беше важна.

Първия ден всичко мина като по един перфектен план. Влакчето до Костенец, след това имахме час и половина да попълним последните запаси (и да си купим кърпа, която бяхме забравили в Пловдив), след това с автобус до Боровец, от там с лифта до Ястребец. Поради бурята, която се беше изсипала предишната вечер, на Ястребец наблюдавахме много интересна ниска облачност [2] [3], която обаче взе да се вдига точно като започнах да я снимам. Направихме още 2–3 снимки на Ястребец и потеглихме към хижа Мусала.

Разбира се, бях си забравил сенника в Пловдив, което придаваше неприятен “прегорял” вид на повечето снимки. Но понеже съм само един любител, това нямаше много значение.

На хижа Мусала спряхме колкото да изям един фасул и Веси да поцапа из тамошното езерото. Направи ми впечатление новата хижа, която се строи в момента. Дори в момента не изглежда никак зле. Направи ми също впечатление как се полагаха усилия строежът да засегне колкото се може по-малко околностите (нещо, което определено не мога да кажа за Пампорово например, но и там мащабът на строежите е доста по-различен).

С Веси си бяхме определили мързелуване до 14:00. Когато часът удари, си нарамихме самарите и потеглихме към Леденото езеро. На хижа Мусала отказаха да ни сложат печатите, хижарят основателно твърдеше, че печатите се слагат само на върха. Така че, ако се надявате на лесен печат за Мусала, откажете се (или по-лесно – подкупете хижаря, само дето не знам с какво :)).

Пътеката до Леденото езеро минава през няколко много красиви езера. На всяко от тях поспирахме, за да може Веси да се поплацика, а и за да си починем – все пак сме (съм!) пишман-туристи.

На едно място леко посъкратихме пътеката, за което аз си платих с изкачване по пресъхналото каменно корито на реката, свързваща каскадата от езера. Реката всъщност си бучеше под коритото, но отгоре камъните бяха сухи. Като им гледах размера, си представях каква сила трябва да има тази “рекичка”, когато снеговете тепърва се топят. С пъшкане и почивки издрапах през коритото, след което пак намерихме пътеката (то е лесно – все нагоре и нагоре :)) и така – до заслона на Леденото езеро.

Не знам кой и с колко зор е построил този заслон, но когато си на езерото трудът на тези хора ти изглежда колосален. Отвътре заслонът представлява две зали на два етажа. На долния се намира “столовата”, а на горния – помещението за спане, което по груби мои сметки, побира поне 30 човека. Въпросната вечер бяхме само ние и една френска група от 10-тина човека, така че имаше достатъчно место.

Не мога да намеря думи за хората, които поддържат този заслон. Да, цените на нещата там са високи, но ми беше доста чудно да установя, че на 2800+ метра можеш да пиеш бира и да ядеш прясна пилешка пържола. Аз току-що бях изкачил пътя до заслона, а момчето, което зареждаше стоките, прави това ежедневно с раница, тежаща 20-30 килограма. Колкото и надценка да сложат за това – малко е :).

Прави също впечатление сериозното наличие на агитационни материали от рода “боклукът е твоята собствена раница”. Имаше ги навсякъде – залепени в лифта за Ястребец, залепени на коловете, маркиращи маршрута, залепени в заслона, залепени чак на самия връх Мусала. Не споря, че има нужда от подобно просветляване на невежите, но с такива мащаби самите просветителни материали като че ли се превръщат в боклуко-генератори сами по себе си :). Ние, разбира се, стриктно следвахме препоръките. Мога да кажа, че и много хора са правили като нас, понеже въпреки многото хора, които срещнахме по пътеката, срещнахме сравнително малко боклук (но все пак го срещнахме!).

След като се настанихме в заслона, с Веси решихме да “отскочим” и до върха, за да си вземем печатите. Глупаво, като се има на предвид, че на следващия ден пак щяхме да ходим, но пишман-туристи като нас не го знаеха предварително, а картата нямаше кой да погледне точно тогава :). Поне се сетихме да си оставим багажа в заслона. Нагоре Веси реши, че ще се изкачваме не по пътеката, а по екстремния маршрут: забити маркировъчни колове със стоманено въже през тях, които следват стръмното било – пряко до върха. Е, в последната част се отказахме и хванахме пътеката, но повече от 3/4 от маршрута драпахме по въжето.

Пътят от заслона до върха взехме за около 40 минути. Сигурно по въжето би следвало да може и по-бързо, но ние за никъде не бързахме. Горе, разбира се, взехме заветните печати, снимахме се, за да документираме събитието, че аз и Веси сме били на Мусала, снимах метеорологичната станция и един изглед, пихме по нещо топло от заслона Мусала и се смъкнахме обратно. Тогава ни стана ясно, че може би сме направили грешка, оставайки на Леденото езеро за вечерта, но тъй или иначе бяхме си резервирали не само места, но и вечеря там, така че нямахме много алтернативи.

Като се върнахме в заслона просто ядохме и аз се отнесох да спя.

Събудих се след почти 12 часа сън и със сравнително слаба мускулна треска. Което беше добре, имайки впредвид че ни очакваха цели четири часа ходене до Грънчар. След сутришните мероприятия като POST, миене и т.н. стегнахме багажите и тръгнахме към върха. Този път по пътеката, че с тежките раници въжетата никак не изглеждаха приятно (и безопасно) начинание. Дотътрихме се на върха след 40 минути – напълно приемливо време. Там срещнахме една друга група, също тръгнала за Грънчар, но директно от Ястребец. Въпреки че бяха много по-бързоходни от нас, тези хора имаха търпение да ни чакат през по-голямата част от маршрута. А той, маршрутът, никак не беше лесен! И никак не беше приятен, особено когато умората почва да си казва думата. Последния час слизане към хижа Грънчар направо ме размаза. Не ми се мисли какво би бил обратния маршрут (Грънчар-Мусала). Едва ли бих се навил повече да го ходя – в която и да е от посоките.

След към 5 часа ходене (казах ви – пишман турист съм), разбит, уморен и __много__ изнервен от това, пристигнахме в Грънчар. Където, за мой ужас, се оказа че няма нито транспорт до близкото село, нито начин такъв транспорт да се поръча. Няма покритие на телефоните, няма услужливи хора на хижата. Отвратителни условия (много по-зле от Мусала или Леденото езеро). Странно е как на 2925 метра може да имаш приятни хора и поддържана инфраструктура, а на много по-ниско и по-достъпно (със собствен __път__) место да намериш намръщени хора, които само гледат да те отсвирят и да ти вземат _повече_ пари, отколкото горе. Пълно безобразие.

Така и не успях да преглътна условията и обслужването на Грънчар. Успях с цената на малко нерви и много мрънкане да убедя Веси да ходим към Трещеник, който се очертаваше на около 150 минути от Грънчар. Не се надявахме да срещнем транспорт, а и никой от Грънчар не си и направи труда да помогне с такъв. Въпреки че аз доста поразпитах. Но нищо не намерихме.

След още малко чудене около 18:20 решихме да потегляме надолу. И Веси, и аз бяхме доста уморени от петте часа слизане, но Грънчар беше такова гадно място, че просто да оставаме там нямаше никакъв смисъл. А и бидейки вечерта в Трещеник, имахме шанс да се придвижим и до Якоруда, което ни гарантираше сутрешния автобус за Пловдив.

След почти 2 часа и половина ходене започнахме леко да се чудим дали сме на верния път. Имайки впредвид, че пътят беше само един, като че ли беше нелогично да сме го объркали. Но както си ходехме по пътя, изведнъж чухме шум на двигател пред нас. Една уазка се катереше срещу нас. Спряхме я и проведохме следния разговор:

_Ние_: Добър ден, ние сме за Трещеник…
_Те_: Ами вие хубаво сте за Трещеник, ама той е по-нагоре по пътя, вие сте го подминали!
_Ние_: ?!?!? Как е възможно, ами този път накъде води тогава?
_Те_: Към Белмекен-Сестримо, на около 35 километра.
_Ние_: !!!!!!?!?!?!?!
_Те_: Ако искате, ние ще минем през Трещеник…
_Ние_: Искаме, даже много искаме, много благодарим. А вие за къде сте?
_Те_: Ние сме за Якодура.
_Ние_: Ами и ние сме за Якоруда в крайна сметка, ще ни хвърлите ли?
_Те_: Скачайте отзад. Малко е шумно, ама… ще извинявате…
_Ние_: Абе какво ще извиняваме, имаме транспорт, това е най-важното. Кой знае по този път докъде щяхме да стигнем.
_Те_: ….

Да са живи и здрави Мустафа и другарчето му, които явно са били на риба по-надолу. След малко повече от половин час яко друсане стигнахме до Якоруда. Момчетата ни спряха директно пред малка, спретната къщичка, която била частен хотел. Благодарихме им сърдечно, а те отказаха каквато и да е било почерпка. Жалко! Оставихме им телефон, ако идват към Пловдив, реваншът ще е за наша сметка. Не вярвам, честно казано, да се обадят – такива хора обикновено оставят доброто дело “ненаказано”. Какъвто и да е техния Бог, надявам се да оцени помощта, която тези хора ни оказаха в този “интересен” за нас момент, там горе в планината. Аз лично не знам как щеше да свърши тази вечер, ако не бяха те. Вероятно на палатка, някъде в нищото, ядейки аварийния запас. И сутринта – пак на път. И така до края на пътя, или до транспорт. В най-лошия случай щяхме след 10-12 часа ходене да стигнем до Сестримо, откъдето вече транспорта до Пловдив е пътнически влак.

Настанихме се в хотелчето, стопанисвано от мъничка бабичка. Една звезда :). Но чисто, светещо и спретнато. След една баня се почувствахме нови хора и даже направихме тигел по “главната” на Якоруда. Малко градче (да не кажа селце даже). Седнахме в местна кръчма, хапнахме и бяхме готови за леглата.

На другия ден в 09:15 хванахме автобуса за Пловдив.