Мразя да пиша два поредни “Грозни” в блогът си, но понякога се налага!
Наложи се тази сутрин, когато се зачетох в материалът на СЕГА за предстоящият [тогава] мач с хърватите.
Материалът сам по себе си не беше нищо особено. Посредствен – като повечето такива на СЕГА. Истинското “съдържание” беше във форумът, което и провокира неприятните емоции у мен тази сутрин.
СЕГА се чете предимно от българи или от хора, които разбират езикът. Това провокира у мен вяра, че мненията, преобладаващи във форумът са дефакто средностатистическото мнение на българинът по обсъждания въпрос.
И сега на въпросът: този за оставките и за нашата хиперкритичност на думи и хипернапукизъм на дела.
Спомняте ли си до сега в България да сме приели, признали и простили грешка?
* Независимо какво сгрешилият вече е дал за нас?
* Независимо каква е била останалата, успешната част от пътя, който сгрешилият е извървял?
* Независимо какъв е потенциалът на сгрешилия в бъдеще?
* Независимо какви са алтернативите, които ще заместят сгрешилия?
Всичко това няма значение, стига изборът да зависи от нас. Тогава с кеф му го зачукваме [на сгрешилия], показваме колко лоши можем да бъдем, когато от нас зависи да направим изборът, и евентуално компромисът. Показваме как няма да дадем прошка и надежда за по-добро, как сме забравили всичко и помним само най-лошото.
Прави сте, почна да понамирисва. Защото сега ще говоря и за политика. Просто няма начин – избори идат… и е време за нови големи грешки. Защо казвам “грешки” ли? Ами изчакайте 26.06 сутринта и ще разберете защо.
Ще се върна обаче на потенциалът на средностатистическия българин да взема правилните решения. За да вземеш правилно решение, трябва да можеш да правиш обективна преценка на фактите, да можеш и да разбираш, че няма път без грешки и че колкото по-стръмен е пътят, толкова по-големи са грешките. Общото ми впечатление за нас [българите] е, че ние не сме способни на горните качества. Ние се ръководим от негативизмът, от “дребните камъчета, дето преобръщали колата”. Ние не обичаме да бъдем великодушни. Когато го изискат от нас, предпочитаме да измислим 150 оправдания защо няма да го направим.
Ако не сте го забелязали, ще си позволя да ви дам няколко примера (пак с въпроси, мисля че може сами да си отговорите):
* Колко пъти чиновник ви е правил безкористно (другата дума е “великодушно”!) компромис? [Следва да призная, че няколко пъти полицаи са ме пускали без да им давам подкуп, само защото им писваше от “сладкодумието” ми, пък и аз си бях прав за мене си, или разкаянието беше пълно :)]
* Колко пъти сме преизбирали наш управник? [Говоря за истински, демократични парламентарни избори, след 10.11.1989. Президентът Желев не се брои, неговият първи мандат беше даден от НС]. Независимо дали говорим за мажоритарен (президентски), или за пропорционален (парламентарен) вот – българинът винаги гласува воден от негативизма си, а не от позитивното начало.
* Колко пъти сме правили справедлив анализ на успехите и на неуспехите? На “преди” и “след”?
* Колко пъти сме вземали решението за кого да гласуваме лично? А не водени от приказките по вестници (като “Труп” и “24 ножа” например), от шоута или от стадния рефлекс [защото така и така всички за него/тях ще гласуват]?
Просто… ние обичаме някой да ни казва. Някой да ни “управлява”: както в глобален (държавата), така и в локален (жената 🙂 ?) аспект. Някой да решава вместо нас какво да правим [и след това да се оплакваме, удобно забравили че всичко зависи от нас]. И обичаме лесните отговори. Билетът за този влак е най-евтин и ние с голям кеф си го позволяваме. Много по-лесно е да се плеснеш по челото “верно бееее, толкова много окрадоха/сгрешиха/прецакаха/потрошиха”, отколкото да седнеш и да си направиш трезва оценка.
И затова ни управляват – за голяма радост на управляващите. Затова понятието “български мениджмънт” се е прочуло [не защото е много успешно, обаче!]. Нашите управляващи правят каквото си искат, с ясното съзнание че са там “за малко”, защото на хората следващия път няма да им пука за успехите, а само за неуспехите. И че всичко е загубено в моментът, в който поемеш кормилото – никой няма да си спомня изминалия път и напредъка, а само дупките по пътя. Затова няма значение колко ще се построи, а колко ще се открадне – краденото така и така ще се види, но и ще си остане за нас. Размерът на краденото няма значение – хората знаят че има “крадено”. на успехите никой няма да обърне внимание.
Няма чисто бяло, няма и чисто черно. Трябва да се мисли! Задача невъзможна и непостижима. Дай да си пуснем Кати и Азис, и да седнем пред салатката и ракийката, за да изгледаме Шоуто на Слави. А ти знаеш ли днес какво четох в “Труд”? Ц, ц, ц, на един в Александровска му присадили крила, и той изпърхал през прозореца…
🙂
Не съм убеден, че гласуваме само по негативите. Просто почти всичките ни управници напоследък са имали само, или предимно негативи.
По принцип за едни управници се гласува втори път с лек негативизъм, за да свикнат да се стараят, като вземат властта. Да са в по-сериозен плюс. Българските обаче са обикновено в много сериозен минус. Това е проблемът.
Помня какво стана на последните кметски избори в Русе. Избраната на предишните с петдесет и нещо процента кметица взе на тези над 70% – защото си вършеше работата съвестно. Това негативизъм ли е? Или бургаският кмет, който се скара с партията си и се яви като изцяло независим на тях – и взе втория мандат със също повече проценти, отколкото първия, над 60, сам срещу всички партии? Гарантирам ти, че и двамата не са били кристално чисти. Просто плюсовете им са били повече от минусите.
Според мен не си прав, Дончо. Не сме негативисти – управниците ни са отбор боклуци. Покаже ли се някъде някой, който да има свястна жилка, получава гореща подкрепа. Просто… огромният процент от наличните са отпадъци. И си знаят, че са за малко, не защото българинът е негативист, а защото НИКОЙ няма да е толкова луд, че да избере такива като тях пак. Защото избере ли ги, ще получи само още повече от пак същото.
Григоре, идея си нямаш колко ми се ще да не съм прав 🙁 ! Дано е така, както ти мислиш – тогава надежда има, макар и не за нас.
Не от едно място съм чувала фразата : “Абе защо да ги сменяме? Аз пак за тези ще гласувам – те поне са се накрали вече, няма да почваме от нулата да пълним нови гушки…”. А аз си мисля – като направи някой сериозна грешка – трябва да си носи последиците. Защото ми се струва в България просто няма такова понякое “политически труп” – каквото и да греши, политикът все си знае, че пак някои ще гласуват за него. Май нямат страх от наказание! И какво стана с новия морал? Имаше репортаж на “Господари на ефира” в кафенето в Парламента – да видим колко от нашите политици пушат цигари без бандерол. Някои от тях се смееха : “Ама те навсякъде такива продават” и това е! А що като е видял, че продават не е звъннал да се направи инспекция на магазина? Щото му е удобно… Ами закупуването на ефтините жилища? “Не само аз си купих – защо да не се възползвам!” – такога обяснение ли заслужава българския гражданин?
> такога обяснение ли заслужава българския гражданин
Точно такова обяснение заслужава българският гражданин :).
Ако не го заслужаваше, щеше да си е извоювал уважението на тези хора.
Фактът че те така се отнасят към него говори за това, че те ни нямат уважението, което значи че не сме го заслужили.
Здрасти Дончо!
За втори път срещам тук, може и повече да има не знам, нещо, което се върти около “великодушието” “компромиса”!
Изчезна вече, или поне аз не срещам, това понятие и не е болка за умиралка, че го няма понятието, колкото акта, действието!
В тази държава, ако някой прояви великодушие се смята и приема за малодушие! Ако случайно се срещне – не му се отдава дължимото, а се изкривява и потъпква! Дори едно простичко мелси няма!
Навремето ни учиха, че при “гнилия” капитализъм човек за човека бил ВЪЛК! Помниш ли каква беше приказката у нас – ПРИЯТЕЛ И БРАТ!
Няма, нямало е и едва ли скоро ще има такива явления, истински явления! За съжаление!