Днес денят донесе една невероятна изненада. Един мой много стар приятел се обади – чрез блогът ми.
Радвам се, че съм написал нещо, което да го развълнува и да го подтикне към реакция. Радвам се и че намира време и желание да чете тук. Но и ми е мъчно… Не знам дали това е мъката по онези времена, които вече няма да се върнат. Не знам дали това е просто носталгията по отминаващата младост. Защото да не се лъжем, приятели – младостта бавно отминава… ставаме все по-“възрастни”, все по-малко емоционални и все по-прагматични – въобще бавно се превръщаме в частите от родителите си, които вероятно по онова време хич не сме харесвали – ама никак даже!
“Гласът” на приятеля беше причина да се пренеса отново в онова време, когато бяхме много нахъсани, нямаше документация, нямаше книги и нямаше Интернет. Крадяхме идеи и знание от по-големите от нас, мъчихме се, пробвахме, проваляхме се, но хъсът и желанието за самоизява само ставаха по-големи. Борихме се отначало до край – понякога честно – понякога “според обстоятелствата”. Ковяхме Специалистът в себе си, но понякога забравяхме Човекът. За добро или за лошо – станахме това, което сме.
Сега сме далече. Не само географски. Далече сме и от онези моменти, в които просто можеше да се опреш на другия – не само за поредния ред неработещ, бъгав код. Далече сме от времето, когато можехме да говорим дълги часове по нощите, а мониторите да чакат да се сетим да обърнем най-накрая време и на работата. Тези дни ми се струват толкова отдавна, като че ли никога не са се случвали.
Нямахме Линукс, нямахме Windows (имахме, но беше 3.1 – по-старите тук ще знаят за какво говоря 😉 ). Имахме Борланд, имахме и една 486-ца и една 386-ца. И много хъс и желание да “станем хора”.
Дали станахме обаче 🙁 ?
Прощавай, приятелю, че се обръщам към теб така… сигурно едва ли си го очаквал точно от мен. Щеше ми се да мога да ти го кажа истински, но времето, разстоянието, натрупаните събития, успехи и неволи пречат това да стане. Дано някога да се намерим пред халби бира и да имаме достатъчно желание да си кажем това, което от тогава стои неизказано!
А аз ти забравих рожденния ден… той беше съвсем наскоро. Да си жив и здрав, ти и любимите ти хора. От все сърце ти го пожелавам, макар и “на патерица”!