Започвам да пиша този текст преди да е отминала 2004-та. Ще го свърша най-вероятно след като 2005-та вече е дошла, а кой знае и кога ще го публикувам (най-вече това зависи от „домашния” ми Интернет) (който се оказва, че е в същото отчайващо състояние – явно вече съм окончателно “отрязан”). Ще се опитам в този текст да си обобщя 2004-та, това което тя беше за мен и за близките ми.

2004-а започна много интересно, с много нови очаквания и цели. Но като се замисли човек – почти всяка нова година започва така. Важното за нея обаче беше, че нищо не се случи точно както го мислехме и точно както го планирахме. За добро или за лошо – времето ще покаже.

Януари беше нещо като месец на колебанието. Това, което си спомням от него е свързано с нестабилността относно проектите в ОБС. Тази нестабилност, въпреки че умело се прикриваше от всички нас, си личеше ясно: сигурен съм че всички я усещахме и че всички си „имахме едно наум”. Не само през Януари, а и през следващите месеци неведнъж се питах „А какво ще стане, ако…”. Въпросът оставаше недовършен – твърде много бяха неизвестните, ако това „ако” се случеше. Но и не мога да преинача истината – аз бях абсолютно сигурен, че независимо какъв трус дойдеше, в ОБС винаги щеше да се намери едно место за дългогодишния служител. По-нататък 2004-та ми показа, че най-вероятно съм грешал в преценката си, но докато дойде моментът на истината – наистина мислех така!

Февруари беше месецът на блога :). Тогава (някъде между желанието за себеизява и ексхибиционизъм) воден от нуждата да запълня някаква празнота между мен и четящите в Интернет, се роди този блог. Той още е много, много млад – едва на десет месеца. И е много празен – това е 189-я пост в него за цялото време… Вероятно винаги ще си остане такъв, с липсващи дни (дори понякога седмици). Но той донякъде е това, което съм и аз – непостоянен, емоционален. Може би някои от четящите тук се подсмихват „това дърво – емоционален. Да бе!”. Но така е – дълбоко под черната, напукана кора, има едно много мъничко ядро, което е изтъкано от нестабилна емоция. Това ядро е типично за всички хора, родени между 23.09 и 22.10. и вярващи в предопределеността на Зодиакът.
Емоцията ме е водила доста често – дори при вземането на важни решения. Понякога съм бъркал, понякога (на късмет) емоцията е вземала правилното решение. Емоцията донякъде и взе връх, когато вземах решението да говоря с бившия си Шеф относно новата ми работа. И след това пак Емоцията взе категоричното решение да се хвърлям надолу с главата, пък каквото ще да стане. Е, конкретно в този случай на Емоцията и помогнаха Необходимостта (от нова работа) и Нуждата (от доказване – за пореден път, защото се оказа че за 6 години работа в ОБС не съм успял да стана значим и важен за нея). Но… първоначалното решение беше на Емоцията. Но за това ще пиша по-нататък.
Друго важно нещо за Февруари беше ОС на ССС. Едно събитие, резултатът от което посрещах с много противоречия в себе си, доста объркан и затруднен. Но станалото – станало. За жалост това е едно от нещата, в които аз се провалих. Със сигурност сега знам, че имаше много по-достоен човек, но силата тогава не ми стигна да го призная навреме. И оставих приятелите си да допуснат грешка. Добре поне, че този човек не робуваше на подобни на моите предразсъдъци, и че пое впоследствие огромната част от теглото, което беше предназначено за мен. Когато го видя отново, ще изпием заедно няколко ракии – ако той има време и желание за времегубене с мене. Тук искам да му благодаря – аз съм сигурен, че той се досеща че говоря за него но и че би му било неприятно, ако пиша името му така!
Февруари беше и месец на рождени дни на трима мои много близки хора. Е, посрещнахме празниците, изпратихме ги. С полагащото им се уважение и пийване. Да са ни живи и здрави, и дано никога не стават по-малко важни за мен, отколкото са сега.

Март си беше както винаги женския месец :). Нищо особено, поне аз лично не помня нещо, с което този месец да се запомни. Ако вие се сещате нещо – кажете :).
:Веси: най-накрая започна да се чувства истински данъчен инспектор, и аз най-накрая започнах сериозно да се притеснявам от това, че импотентната ни държава не може да си защити служителите, които „не взимат”, и съответно „не дават” (поне не и това, което мутрите искат). Тогава гледах на работата на Веси като на работа с дългосрочна перспектива и затова бях доста сериозно притеснен от вероятността жена ми да влезе във вестниците, защото са я пребили някъде с метална тръба. Тогава още не знаехме, че 2004-та ни е подготвила радикално решение на този проблем.

Април започна да се усеща лек блатен дЖабешки полъх в сплотения С++ екип в ОБС. Ясно беше, че модата никой не е подминала, но някак си се надявах ние да останем по-встрани от модните бизнестенденции. Уви, лъгал съм се. Оказа се, че С++ работата е все по-малко и че се налага да се научим да газим в блатото на дЖабите. Все пак – по-добре Жаба, отколкото губенето на време, с което 2/3 от колегите се занимават. И което освен пари за фирмата не носи нищо друго – нито развитие, нито бъдеще. Празно поле в CV-то, няма какво да се лъжем.
Започнаха вътрешните курсове по основно газене. За хора, които могат да плуват в С++, дЖаба газенето е лесна работа, стига да разберат веднъж завинаги, че garbage collector-ът не е много умен и не прави това, което се очаква от него, но пък за сметка на това липсват средства да се пишат нормални програми… и затова трябва да се оправяме с каквото SUN дал. Няма истински object scope, но пък и на повечето дЖабари така и не им трябва – неща като object lifetime за тях са поредната досадна подробност, отдалечаваща ги от величието на Истинското Програмиране на Жаба.
Не мога да отрека, че ми харесваше да газя! Дори в един момент започнах да си мисля колко е добре да може да гази човек, който така и така може да си плува. И може би съм бил прав, но така или иначе не успях да го разбера, защото няколко месеца по-нататък, докато още се опитват да газя, глътнах блатна вода и засега удавих дЖабата в мен.
В личен план Април си остана месецът, в който синът ни стана на цели две години. Месецът, в който видяхме краят на строителството на апартамента на Тянко и Цонка, и месецът, в който стана ясно до кога ще бъдем квартиранти в предишния ни апартамент на Плиска. Тогава също така стана ясно и че приятелите си остават винаги приятели. Тянко, Цонке– благодарим ви много! Дано някога животът ни даде шанс да покажем колко много оценяваме вашият приятелски жест!

Май беше пред летният месец на очакване. Очакване на лятото и очакване на новият, вълнуващ дЖаба проект. Газенето вече започна да става глобално и на едно друго ниво, съответно и блатото – много по-лепкаво и по-дълбоко. Гумените ботуши понякога се оказваха недостатъчни и тинята нахлуваше с кеф и мацаше чистите С++ чорапки на екипа. Но ние не се отказвахме. Сега като знам кои останаха да газят след мен: със сигурност приятелите са се справили прекрасно със задачите и с лепкавата тиня. Дано само командващите газенето от „най-точната” нация в света да не се окажат по-големи дЖабари от емоционалните италианци, които са превърнали яденето на жаби в национален спорт. Защото колкото и добре да газиш, когато командващия те натресе в тресавище – почваш да гълташ тиня и оставаш някъде там… в нищото. От сърце пожелавам на колегите да нямат работа с такива командващи газенето мениджъри – всички знаем до какво може да доведат техните опити да покажат колко много знаят и разбират от материята и колко малко „жалките оутсорсери” всъщност допринасят. Но и всички знаем, че това е само избиване на комплекси – в 90% от случаите оутсорсинга се прави от компании, на които или не им достигат средства, или решават, че оутсорснатата работа не е точно най-първият им приоритет.

Юни. Първата седмица на този месец за мен беше „новото начало”. Последната седмица на този месец показа, че това всъщност е „началото на края”. Сега като се замисля, откъм професионално развитие това е може би най-превратният месец в досегашната ми кариера.
Месецът започна с новият дЖаба проект, който окончателно идваше в екипа. Начертаха се стратегиите, правеха се планове за хората. Нищо конкретно, защото клиентът (типично за командващите оутсорсинг) не казваше нищо конкретно.
Единственото ясно, което началото на този проект донесе беше, че шест седмици и половина време ще бъде загубено на мен и на още двама членове на екипа, за да може да вършим както се оказа впоследствие работата, която вече трябваше да бъде свършена от съвсем други хора.
Най-интересната седмица обаче тепърва предстоеше. Тази седмица всъщност е причината 2004-та да се разбърка по един толкова невероятен начин, че сега като пиша тези редове да не виждам как лесно биха могли парчетата от предишния ни живот да се наместят в новото ни ежедневие. Някъде през втората седмица на Юни получих поканата за всички интервюта, които направиха от мен служител в една огромна корпорация, малко колелце в добре смазан механизъм. Работа престижна и не чак толкова забележима до сега. Така си мислех тогава, така си мисля и сега. Разликата между тогава и сега е, че тогава вярвах че съм правил нещо важно, и че някой оценява важното нещо, което си мислех че съм правил. Е, няма важно нещо. И никой не го оценява. Ако вие, моите бивши колеги, четете тези редове – ето един съвет от мен. Вършете си прекрасно работата – знам, че го умеете по невероятен начин. Вземайте напълно заслужените си пари – и за секунда не си помисляйте, че са твърде много за това, което правите. Знам, че ОБС плаща добре – дано винаги да е така! Но за Бога, не си мислете, че някой някога ще оцени вашия принос с повече от месечната ви заплата. Аз си мислех дълги години това, и то ми даваше едно напълно неоправдано и въздухарско самочувствие. Има само един човек, само един-единствен човек в мениджмънта на ОБС, от който може да очаквате подкрепа. И никой друг! Не слушайте думите, които ви се говорят, и които може би ви казват от най-високото управленско место колко сте важни. Това са единствено мотивиращ scrap, „защото е важно служителите да са мотивирани и доволни”. От момента, от който стане ясно че бъдещето ви е другаде – тогава ще разберете. Аз спирам до тук, останалото ще дойде от само себе си.
Като изключим това малко лирично отклонение, което иначе трябваше да е в Юли, месецът завърши с половината от една ужасна командировка в Женева. По принцип всяка командировка, която е повече от седмица, е ужасна (и често – незаслужена), а когато отиваш с перспективата на 6 седмици и половина – тогава нещата поне за мен изглеждат много черни.
Месецът също завърши и с едно интервю – това за новото место.

Юли месец продължи с Женевската командировка и с блъскането между крайностите „да търпя ли да съм още скапаният оутсорсер” или „да зарежа качествената си и ерудирана работа във фирма, в която съм важен (да, точно така си мислех тогава аз, наивникът) и да отида в голяма фирма, където най-вероятно ще си свърша като малкото колелце”. Слава Богу – в началото на месеца Веси дойде при мен, и пак тогава заедно решихме какво и как ще бъде. И решението ни не беше в полза на ОБС.
След това, към средата на месеца нашия клиент се смили над нас и ни изпрати 2 седмици по-рано обратно. Което си беше изключително щастие: все пак не половината, а само 1/3 от лятото щеше да бъде изпотрошено в безсмислена командировка. Аз – имайки в предвид какво и как ме чакаше, бях много радостен, особено като се имат в предвид и трудностите около бъдещия апартамент и около бъдещата работа.
Втората половина на Юли беше съкрушителна за самочувствието ми в ОБС. Повече няма какво да добавя – аз моето си го казах по-горе.

Август. Лятната отпуска на Иракли. Прекрасни десет дни с хората, които ни обичат. Истински емоции с истински приятели, време което като си го спомниш, ти става по-добре и приемаш трудностите по-лесно.
Също така Август започнаха финалните подготовки за апартамента в София. Трябваше да приключим всички процедури преди да заминем, за да може да не останат на вятъра толкова усилия и надежди покрай новото жилище в София. Въпреки че едва ли ще живеем в това жилище – винаги е по-добре да го „има настрани”, нали?
Много време този месец беше отделено и на документите за заминаването.

Септември се премествахме към Дания. С всичките пакетирания, багажи, планове и т.н. С всички изпращания от близки и приятели. Последният ни български месец – може би за един доста дълъг период от време (може би и за цял живот… никога не се знае). От тук насетне, докато живеем зад граница, времето в България ще е „задъхана почивка” – задъхана защото ще трябва да се видим с всички близки и приятели, които ни липсват и на които ние им липсваме, а почивка – защото все пак това ще ни е годишната отпуска.
В края на Септември самолетът излетя – и след два часа България географски вече беше много далече от нас.

Октомври донесе много нови неща. И много нови предизвикателства – за мен и за Веси. Като изключим фактът, че бяхме на ново место, без никакви приятели и познати наблизо – трябваше всичко да започнем отначало. Отново търсене на квартира (май цял живот ще живеем в нечий друг апартамент…), отново създаване на приятелства (само че това хич не е лесна работа, ако не си местен и особено ако не говориш езика), нова работа, и за пръв път 100% от времето – със синът ни. Досега грижите за :Ангел: през седмицата бяха оставени на баба му, но вече тя беше далече от нас, и ние тепърва трябваше да преодолеем фактите, че няма на кой да го оставим, че няма как да излезем сами и да вършим неща без него.
Да, различно е. Но той все пак е нашият син, и мисля че засега се справяме. Веси ще каже колко съм прав, защото тя е главното действащо лице в тази постановка ;).

Ноември не донесе нищо ново, освен това че намерихме нашето постоянно жилище (за следващите три години), и с това, че останах дългосрочно без Интернет :(. Но и това е нещо, което се надявам скоро да преодолея.

Декември затвори тази много интересна година по своеобразен начин. Първата му половина не блестеше с нищо особено, но последната седмица от месеца прекарахме много приятно в Германия при нашите роднини (тези на Веси, ако трябва да съм пунктуален). Хубаво е, че те са горе-долу „наблизо” – само на 45 минути полет, който не струва кой знае колко (ако е купен от EasyJet).

Това е една кратка ретроспекция на 2004-а. Не знам за вас, но за мен тя беше толкова динамична, че ми се ще 2005-а да е една дълга и скучна година, в която всичко да е както е планирано, и без много превратности. И, разбира се, да сме живи и здрави всички.