Преди няколко дни Йовко ми посочи разказът на Григор Гачев “Царството на сънъщата”. Свалих го и в забързаното ежедневие го зарязах на бюрото си, разхвърлян из останалите документи. Днес – опитвайки се да запълня малко време (всъщност не ми се започваше да върша работата, която бях планирал), реших да поразтребя десктопа си, и случайно намерих разказа отново.

Започнах го като на шега – просто да видя за какво ще става въпрос. И ме хвана така здраво за сърцето, че щях да се разрева като магаре. Защото това не е просто разказ – това е животът, в цялата му простота, мъка, радост, драма и болка. Григор буквално е хванал Дяволът за рогата с този разказ. По средата на четенето :Веси: реши да дойде и да види какво става с мен. И не можа да разбере – аз успях да прикрия тежкото вълнение, което ме беше обзело. Взех я при мен, зарязах ноутбука… просто ми се прищя за секунда да сме само двамата някъде, далеч от ежедневните шумове, планове, претенции и изисквания, дори далеч от ежедневната любов на близките ни – просто само двамата, за да мога да и обяснявам дълго и широко за този разказ и за чувствата, който той е извикал у мен. Да и се оплаквам, защото обясненията ми най-вероятно щяха да звучат така.

Уви – нямахме нито толкова време, нито тази възможност. След малко тя изтича отново (малкия бил целият мокър, баба Веси я повика за нещо, и така тя отлетя). А аз продължих – и скоро разказът свърши.

Първото впечатление, след като прочетох последната страница, беше все едно животът свършва. Въпреки нелошият за героите край. И въпреки надеждата, която струи от един иначе толкова тежък разказ. На мен ми се щеше разказът да продължи… да продължи усещането за близостта с хората там.

Браво, Григоре! Познавам те само задочно – от думите на Йовко за теб, както от това, което съм прочел в нашенският Интернет. Знам (пак от опитът ми с Йовко :)), че хора като теб вероятно мразят да се пише така за тях – но аз не мога да остана безучастен към това, което твоята творба провокира у мен.

Не знам дали бих издържал да се запозная и на живо с теб – просто се опасявам, че от една такава среща ще се окаже, че си твърде обикновен – а не е лошо човек да има своя собствена представа за писателите, които харесва. Пиша „писателите” и си мисля, че напълно заслужаваш това определение! Очаквам с нетърпение още твои творби. И още живот, сякаш вграден в тях. Успех!