Беше… Беше една специална събота, която лесно не се забравя. Една събота, която ми беше подарена – от моята Веси, от Ата и Ели, които успяха да ме убедят да се предам без бой относно идването на Веси в Женева, от всички приятели, и от Мария, която ни пожела “още една медена седмица” при заминаването на Веси.

Половината от уикенда вече мина. Веси спи до мен, до преди малко мрънкаше, че светлината и пречела да спи (и е права, естествено – надявам се светлината от лампата в коридорчето да и е по-поносима, както и тракането ми по клавиатурата).

Днес беше много, много приятен ден. Който, надявам се, ще ме топли през оставащите самотни 23 дни до края на скапаната командировка.
След семейната закуска в хотела, излязохме на разходка по брега на езерото. Разходка с доста снимки, и с много разговори по най-различни теми. Най-важната тема може би ще научите скоро – от този блог. По-маловажните смятам да си останат само между нас с Веси. Най-хубавото беше тя, това че я чувствам до себе си, това че виждам усмивката и, това че знам колко и е приятно с мен сега. Трудно ми беше да устоя на мисълта, че само след 3 дни (2 от които – работни) ще трябва да я изпратя на автогарата на площад D’Orcier, и че тя ще трябва да замине отново далеч от мен. За нови 23 дълги дни, 6 от които непоносимо дълги почивни уикенди. Но… Веси усеща мъката ми, трябваше да се опитам да я скрия възможно най-дълбоко в мен. Надявам се да съм успял.

След разходката мислехме да вземем корабче и да се разходим по цялото езеро. Има такива екскурзии – срещу CHF 20 виждаш почти цялото крайбрежие на езерото – а не само Женева. Но днес не успяхме – имахме ангажимент, а и утре също е ден. За сметка на това се повозихме на градският морски транспорт. Да, и това го има тук – има 4 линии на градският транспорт, с които може да кръстосаш езерото – от единия до другия край. И все пак да усетиш “морски” емоции. Твърде морски, бих казал – на слизане (след 1 час возене, колкото беше на Веси билета) земята лееекичко се поклащаше под краката ми. Интересно – в самолета нямам никакъв проблем, но корабчето явно ми дойде в повечко. Веси едва ли усети това обаче… разходката продължаваше.

Направи ни впечатление, че женевците се готвят за някакво събитие. В доста голяма част от крайбрежния парк се разпъват шатри, слага се оборудване (доста компютри, 2 големи екрана – май ще гледаме финала на европейското там утре вечер)… Утре дано остане време да хвърлим едно око и на това.

След разходката се прибрахме в хотела, починахме си за около час, и напазарувахме малко неща. Жизненоважни стоки от рода на нова чантичка с Хайнекен… защото старата започна да свършва.
След покупките дойде време за уговорката с Красимира. Преоблякохме се и забихме към старата Женева, където се намира галерията. Пристигнахме навреме за срещата, Краси обясни на Веси доста неща за иконите, които бяха изложени, и след това отидохме у тях. Както винаги – много приятна вечер, изпълнена с разговори за какво ли не, и с отличната кухня на Красимира.

На връщане пак си говорихме – сума ти неща имаме да си кажем. Все повече усещах как времето на тази кратка почивка с Веси изтича… и Женева ми се виждаше не чак толкова хубава отново. Но какво да се прави – за да свърши скапаната командировка трябва преди това (доста преди това, ако съм честен) да свърши и краткото посещение на моята Веси тук.

В 23:15 се прибрахме в хотела. И сега Веси тихичко сумти до мен, явно вече спи. А аз пиша тези редове, които в понеделник ще стигнат до вас… с днешна дата. Има и доста снимки – ако успея да ги кача ще сложа връзки в тази статия към тях. Ако ли не – гледайте галерията – там те ще се появят по някое време.

Явно сроковете на колегите тук започват да изтичат – и затова напрежението в работата става все повече. Скоро ще стане още повече, очакват ни интересни новини май. Сега, като се замисля, ми става ясно колко нищожно е нашето присъствие тук (в света по принцип) и колко лесни и уязвими сме всички ние за редица фактори около нас. Може би има истинки принципни хора, които държат на своето верую, и които се превръщат в мъченици вследствие на това. Може би точно на тези хора дължим света такъв, какъвто го виждаме около нас (не само в Женева, но и навсякъде). Може би… а може би не. Това не мога да знам сега – още повече, че аз не съм един от тези храбреци.

Очаквайте новини, приятели. Очаквайте интересни, за някого – и тъжни и разочароващи новини.

Вече е почти неделя. А това означава, че ми остават само 2 дни още с Веси, и след това дълги самотни вечери в иначе красивата (както се оказва, когато любимият човек е до теб) Женева.