Тръгнахме рано от офиса, защото имахме неща за вършене: трябваше да сменям пари, както и да купуваме карти за пътуване за всеки един от нас.
По препоръка на колегите тръгнахме от офиса в 15:40. По пътя към спирката едно 27 ни задмина, което не ни притесни много, защото вече знаехме че автобусите са достатъчно често. На спирката след известно умуване взехме един двоен билет (просто нямахме дребни пари за 2 отделни), и още един трети за последният от нас. Пак на спирката видяхме и разписанието, според което в 16:00 трябваше да пристигне следващият автобус.

И швейцарците не ни изненадаха – точно в 16:00 автобусът отвори вратите и ни прибра вътре. Отначало бяхме решили да броим спирките до централна гара, но след това се отказахме, имайки впредвид, че пак според същото разписание би следвало да пътуваме точно 17 минути до гарата. И просто си гледахме часовника. След 15 минути пътуване (спиране на множество спирки – поне 12-13, чакане в задръстване и т.н.) наближих ме гарата, и започнахме да се ослушваме за името на нашата спирка, което не закъсня (пак – точно на 17тата минута от пътуването ни). За мен остава тайна как го правят – този път имаше задръствания, които би следвало да забавят автобуса, но… някак си те не му попречиха.

След като слязохме на гарата започна търсенето на обменно бюро. Тук не е като в България – “Чейндж” на всеки ъгъл. Тук има чейндж бюра, но са малко и трябва да ги знаеш. И курсовете им са странни, и освен това има комисионна. Попитах в едно бюро – отказах се. Влезнах после в една банка, там служителят зад гишето ми обясни, че комисионната ще е 5 франка, освен това и курсът му не беше кой-знае колко добър. След като видя, че аз не съм много възхитен, човекът точно ми обясни как да стигна до едно друго чейндж-бюро, където той ми каза, че няма комисионна. За курсът не беше сигурен.

Останах потресен от човещината. Срещу мен нямаше просто някакъв сух швейцарец с часовников механизъм. Имаше човек, който държеше да изляза с добро впечатление от банката, в която той работи. Няма значение, че аз се отказах от техният курс. Просто аз бях по-важният – моят проблем (финансов в случая) беше и негов. Нямам думи – благодарих му, и след това докато намеря бюрото, указазно ми от него, си мислех за това колко сме различни – ние и те, България и Швейцария.

За Швеция нищо няма да кажа – един колега (от България) днес ми каза, че най-забранената фраза днес в нашата страна била “Give me five”. И не без основание :). Друг колега ме попита “абе как е самочувствието”. Стига бе, хора, защо трябва да ни е ниско самочувствието 🙂 ? Вие чувствате ли се над другите, когато нашият отбор бие техният? Аз не – ако вие го правите, съжалявам. Харесвам футбола, но тези страсти не са ми много понятни…
Така или иначе – оставям Швеция и се връщам в центъра на Женева – точно срещу МакДоналдс-а до Централна гара и чейндж-бюторо до него. Там най-сетне заветната сделка се извърши, човекът беше доволен, аз бях доволен – абе класически условия за сделка :). Смених парите – следващата цел беше картите за градският транспорт.

Само малко изчисление – на ден ни трябват минимум 2 билета. Ако ги купуваме (всеки струва по 2.60 франка, т.е. 5.2 франка на ден) за 30 дни това са 156 франка, или около 104 евро. По-евтиното решение се нарича карта за градският транспорт, и освен това ни дава право да пътуваме колкото си искаме. Цената и е 70 франка на месец – т.е. половината от това, което иначе бихме изхабили при “програма-минимум”. Е да, ама тази карта се купува само от едно место. И трябваше да питаме някой за него.

След чейнджа аз си избрах една жена, която чакаше някой пушейки (доста нервно ми се стори) цигара. Забравих да спомена, че чейнджа се намираше до место подобно на нашите “копчета” в Пловдив – там доста хора очевидно си уреждат срещи – имах възможност да видя това, докато чаках на опашката за чейнджа. Та въпросната жена, много любезно ми обясни къде и как мога да направя покупката на скъпоценните карти.

Последното препятствие пред нашите карти беше това, че искаха снимка за тях. Е – идеален повод човек да опита от автоматите за снимки. Срещу 8 франка и около 10 мин (5 разучаване и 5 снимане) аз и Живко се оказахме със снимки. Чавдар предвидливо си носеше от България, и така спести някое и друго франкче :).

В офиса, където продаваха картите, пак имаше опашка. Явно днес ми е ден за опашки. Изчакахме реда си (той дойде бързо – когато гледаш, че хората зад гишетата правят всичко възможно да те обслужат максимално бързо и качествено някак си не се нервиш от опашките). Оказа се обаче, че служителят от гишето, което ми се падна, не може да се оправи с английският ми. Ами… наложи се да мина на друго, след купища извинения от страна на този служител (чак неудобно да ти стане!). Е, купихме и картите – вече имам “паспорт” в публичният транспорт на Женева, който важи до 2009 година :). И към него се прибавят като приложенийца месечните карти. Хитро.

След картите направихме малка почивка за реорганизиране на групата и атакуване на следващата цел – галерията на Красимира. Имахме ангажимент да отидем там, защото тя нямаше допълнителни ключове от апартамента, а в него нямаше никой. След проучване на стратегическата обстановка (разбирай – картите на градският транспорт) взех(ме) решение да се качим на автобус 8 и да слезем “веднага след като той завие наляво след моста над езерото”. Решението се оказа правилно, и след 10 минути пеша бяхме в галерията.

Така бяхме ожадняли, че не един от нас се замисляше да си пийне от фонтаните по пътя. Добре, че не се решихме – водата сигурно щеше да е гадна, пък и ние не сме гълъби или врабци, все пак.

При Красимира се измихме, пихме вода, и станахме пак хора. Изморени, но хора. Живко ни направи някои снимки, докато чакахме да и свърши времето за стоене в галерията. Също така се запознахме с един много интересен нейн познат – специалист (научната му титла не запомних…) по древна история. Човекът е сърбин – и почти се потопих в незабравимите филми на Костурица, докато ги слушах (Красимира и Мишо) да си говорят на сръбски… На живо се разбира много повече, отколкото по филмите! Също така докато ги слушах окончателно реших, че музеят до галерията на Красимира ще е едно от местата, в които със сигурност трябва да заведа Веси, ако дойде.

След като затворихме галерията, Красимира (очевидно ни съжали заради измореният вид) ни заведе в бистрото срещу площада, на който се намира нейният бизнес. Бистрото се оказа класическо потомствено бистро, каквото рядко може да се види. Дори в Париж да съм бил в такива места, тук много повече си личеше старото – от плакатите от изложението 31 март – 2 април 1906 година до дограмата (със сигурност по-нова от плаката, но не чак толкова нова). Вечеряхме и се прибрахме вкъщи, откъдето сега пиша тези редове, които утре ще прибавя в моят дневник.

Сега искам да ви разкажа малко повече за Красимира Плачкова – нашата любезна домакиня. Тази вечер имахме възможността да си поговорим за истинките неща с нея. За свободата да се чувстваш господар на себе си – не в смисъла мафиот, който е си знае парите, а в смисъла човек, който го е грижа за останалите, но само в законовите лимити – от там насетне той е “себе си”, а не “продуктът на обществото – финно изваян от неговите норми”. Красимира за пореден път ми повтори как скучен и се вижда живота в Женева, как редът, който го има навсякъде тук в крайна сметка убива индивидуалността. Аз съм тук за втори ден, тя е тук поне от 30 години – целият мой живот. Мога да и се доверя. Мога да и се доверя и защото е отгледала три красиви (и очевдно умни) дъщери, защото е създала от нищото живота си (наравно с нейният бизнес), и защото е човек, който вдъхва изключително доверие.

Аз лично смятам швейцарският ред за нещо изключително ценно. Той прави живота спокоен, по-математически, по-предсказуем и по-смилаем (от моята гледна точка). Той ти позволява да си направиш среща в 19:00 (като казвам “:00”, имам впредвид швейцарското “:00”, когато чуеш камбаната на църквата – вече да си там!). Този ред ти дава възможност да планираш, а аз умирам от кеф, когато мога да си планирам :). Професионално изкривяване, ще кажете – нали?

Женева ми харесва. Веси и Ангел вече ми липсват – чувстват се стотиците километри, които ни делят. Но Женева въпреки всичко ми харесва. Сравнявам я с Тулуза и Париж:
В Париж бих живял, защото е вечният град, защото парите биха били добри, и защото ще е незабравимо преживяване – всеки ден там е уникален – а аз не съм прекарал малко дни там – може да ми вярвате.
В Тулуза бих живял, защото това е Пловдив с климат и природа, каквито никога няма да видим в България. Зеленина, големи уредени пространства – гори и ливади (да, ливади, само че без овце и в рамките на града). Спокойствието на малкият град, но плюсовете на високите технологии, добрите пари и човешкото отношение на европейците.
В Женева бих живял заради реда, който те заобикаля. Заради предсказуемостта, може би и заради спокойствието. Заради това, че знаеш че ако искаш – и утре денят ще е абсолютно същият като днес. Както и че ако не искаш той да е същият – в твоята власт е да го промениш. Единственото нещо, което трудно се сменя в Женева – това са квартирите. Просто ги няма. По думите на Красимира – ако днес сутринта видиш обява, която те интересува, и веднага се обадиш – вече си 80-ти по ред.

Засега обаче живея в България. И то в София. И то (вече) в Студентски град – благодарение на Тянко (благодарим ви, семейство, че сте така търпеливи към нас). Какво ще ни донесе утрешният ден – това никой от нас не знае. Когато си паля колата за да тръгна на работа, не знам дали ще стигна цял и читав. Не знам дали поредният българин няма да влети през багажника в купето, защото не очаква, че аз (идиота) мога да спра, за да минат пешеходците, които чакат. Не знамкога ще дойде автобуса (нали все пак ще дойде, а освен това и в София те са доста редовни – за разлика от Пловдив например).

С това “не-знание” се свиква. Не може да се свикне с друго – с безхаберието. То е и основната причина, която според мен дърпа назад иначе нашия упорит народ. Класическият българин е отвикнал от работа и привикнал на далаверка. Това не е чак толкова лошо. Лошото е, че класическият българин, като види някой паркирал неправилно, го е яд, че онзи се е “уредил” преди него. Като види, че съседът си е купил нова (блах, нова, “по-нова” исках да кажа) кола, минава с ключа по вратите и. И затова при нас няма да е скоро (никога?) Швейцария.

Днес се сетих за лафа (не знам къде го бях чел): “България – една Швейцария на Балканите”. Сетих се и започнах да се хиля. Опитвах се да се хиля без да ме чуват колегите – слава Богу, че съм с гръб към тях. След това ми стана тъжно. Ако сте прочели това дотук – знаете вече и защо.