Този разказ започва от вчера, когато се уговарях с един наш клиент. Той пое ангажимент (вчера, около 11:00 часът) да ми изпрати едно CD (от Тулуза, Франция) по пощата.
Бях направо втрещен, когато вчера към 16:00 ми се обади секретарката да каже, че имало пратка за мен в софийските митници… трябвало да ходя да я получа… Клиентът вече беше заминал нанякъде – не можех да се свържа и да го попитам “абе какво става тука”?

Първо около час обмислях дали не съм пропуснал новина за изобретяването на телепортът и прилагането му в пощенските служби. След това реших, че едва ли съм пропуснал – сигурно е нещо друго.
Та днес сутринта, с бодра стъпка тръгнах към Веслец 84, където се намира въпросната “поща към митниците”. До сега не бях ходил в софийската митница, та ми беше интересно. Как стигнах до там ще го пропусна. Ще спомена само, че доволен от фактът че Веслец започва веднага от спирката на Сливница, тръгнах да я търся. Докато някъде към номер 74 улицата свърши! И аз се пищисах! След 5 мин, лутайки се като муха без глава, реших да питам един охранител на депото, и той ме осветли, че след 2 преки Веслец си продължавала поживо, поздраво! Баси! Оказа се, че за строили директно в/у улицата… това трамвайно депо.
Намерих митницата. Вътре се почувствах точно като във филмът Бразилия. От едното гише ми взеха бележката, попълних формуляр Е-54567-З и отидох на другото гише, за да си получа пратката. След това отидох на трето гише, за да ми издатат фактура (без касов бон, между другото, защото “при нас е така”. Ще взема да питам жената по кой специален закон тия работят?).
Оказа се, че телепортът не е измислен още! Това е някакво демо CD (от същият клиент), което той изпратил на 04.03.2004. На 11.04. се получило в България, а на 16.04. аз съм получил известието. Та – ще ходим пак до митницата, очевидно! След 2 седмици :).
Ще питате – каква е поуката? Ами няма поука. Ако се опитам да изнамеря поука, ще звуча като онези, дето все се оплакват, че живеят в България.

• Няколко пъти, докато намеря сградата, се губих (а при това улицата е една)!
• На няколко пъти ми се струваше, че съм неволен участник в DOOM 3.
• Служителките бяха изключително нелюбезни, кой съм аз, та да им развалям спокойствието (че и фактура иска, за някакви си мизерни 4 лв – нещастник)!

На връщане си носих безценното CD (съдържащо софтуер, единичният лиценз на който струва около $25,000) и си мислех – как живеят тези хора? Как издържат да работят това, което очевидно мразят? Как понасят толкова негативни емоции? Как успяват да се справят със себе си, да подтиснат желанието да избягат от ужасната, стара и мръсна сграда на пощенска служба “Митница” (моля, не бъркайте ремонстираната наскоро сграда на митницата – това е в една пристройка на същата сграда и, вярвайте ми, ще се събори всеки момент)?