Комуникацията тогава беше слаба. И аналогова. Единственото цифрово беше това, че импулсите бяха записани в БУЛФОН карти. По онова време един наборник нямаше възможност за мобилен телефон. Нямаше и право да има такъв в поделението. Една задочна студентка, която работи в данъчната служба, също нямаше. Разговорите до стационарен телефон в Пловдив бяха скъпи (БТК беше монополист). А и когато вдигна телефона и успея да намеря Веси у тях, все ми ставаше “едно такова” на гърлото и очите и трудно можех да мисля и да говоря спокойно. Затова предпочитах да ѝ пиша.

Време за писане имах. Давах доста наряди на КПП-то на нашето общежитие. Двадесет и четири часа. Нарядите бяха леки, но доста хора ги избягваха, защото им бяха скучни. За мен си бяха ОК: аз и тогава си бях мързелив, но обичах да чета и пиша. Четях книги (технически и художествени), пишех си по моите си проекти (вкл. и програмиране на хартия), пишех и писма. Да не говорим, че нарядите имаха значение, защото когато имаш бройка наряди, вероятността да те сложат да даваш наряд неочаквано е малка. А аз исках да имам контрол върху това разписание. И доброволните наряди бяха донякъде такъв механизъм за мой контрол върху тях.

Тъй-като лудостта ми по писането започваше да се проявява, нормално беше да се насочи най-вече към човекът, който най-много ми липсваше по онова време. От време на време пишех и на родителите ми, но Веси отнасяше най-много писане, почти два пъти повече. Всеки наряд пишех сигурно по пет-шест листа, в които ѝ разказвах ежедневието, тъпотията, безсмислието на цялото упражнение и какво ли още не. Питах я за неща, даже понякога си и отговарях.. сигурно е било доста досадно да се чете това нещо. Но тя го четеше, даже от време на време получавах и отговори от нея. Е, не бяха толкова дълги, все пак тя имаше смислен живот по онова време, но и аз си ги пазех и си ги препрочитах от време на време. За разлика от Веси обаче, днес аз не знам къде са тези писма. Най-вероятно са в архива ми, който стои на село, при книгите от онова време, при бележници, тетрадки, стари грамоти и какво ли не още. Веси обаче си ги пази, и за спомен, и сантиментално. И знае точно къде са.

Питам се понякога, дали в казармата имаше нещо, което си струва похарченото време там. Ако аз опитам да направя равносметка: няколко добъри приятеля, един от които изключително близък; една връзка писма; купчина глупави истории. Срещу осем-девет месеца от живота.

Казват, че чрез болка и трудности се развиваме най-бързо и най-много. Ако се върна през първите три месеца от службата, чудя се дали чрез болка от унижение и трудности от простотия се развива човек? И ако се развива, в каква посока се развива? Сещам се за едно развитие: трудно ми е да вкусвам леща след като три месеца, всяка вечер в Шумен имахме една купа с (понякога престояла) леща, направена на нещо като яхния. За друго развитие там не се сещам… освен може би въжделенията на един от майорите, за който Турция все още беше най-големия враг, а Съветския съюз – най-близък приятел. Имам чувството, че този зеленочорапник сигурно е бил ЗКПЧ някъде, до такава степен беше с промит, комунистически мозък. И по подобен на ЗКПЧ начин се опитваше да промива нашите.

Май ще трябва да намеря писмата на Веси. Би ми било любопитно да ги прочета отново, а и са ценен артефакт от онова време. Трябва да останат за поколенията. Какво ли би казал Ангел, ако ни прочете и на двамата кореспонденцията?

След Шумен мен ме разпределиха в София. Чрез близък приятел, с много мощна връзка, успях да се прехвърля веднага в Пловдив. В Пловдив отначало не им трябваше човек като мен, но пък на мен ми трябваше служба, която е близо до къщи. И съответно извадих невероятен късмет с това разпределение. Създадох си работа, чрез която успях да свърша и нещо полезно за останалите пет месеца служба. Тъй-като поделението ми си беше действаща бойна единица, там бяха разпределени хора, които за разлика от повечето военни можеха и знаеха как да вършат работа. Запознах се с изключителни професионалисти и точни хора, един от които ми остана за цял живот приятел. От него научих пример за чест и спазване на правилата. Моят началник-щаб беше строг, но също сърдечен и справедлив човек. За мен беше чест беше да служа при него и да съм му на пряко подчинение. Остава си удоволствие от време на време да го виждам и днес и да се радвам на успехите му, вече в малкия, семеен, частен бизнес. Отдавна не съм го чувал, може би трябва да му се обадя. Дано всичко е наред при тях.

Ех, романтика. А бяхме млади, а?