Category: пътуване

Датско

Датско

Тази седмица беше паметна с това, че за пръв път от четири години насам, с Веси се озовахме заедно в Копенхаген. Търсен ефект, разбира се, Веси отдавна се “прицелваше” в някоя от следващите ми командировки, за да може да се види с приятелки, а и да направи и тя един бърз тигел по Strøget. И когато разбра за тази декемврийска командировка, веднага се ангажираха сили, за да се изстиска някак три дни отпуск (при нея отпускът е редовно в голямо “нямане”, такава е политиката на фирмата им).

Този път не ми се поемаха никакви рискове откъм билети и авиокомпании. При положение, че Cimber Sterling не летят в момента, а и няма други директни полети, направо се огледаха сериозните превозвачи и в крайна сметка се спряхме на Austrian. Малко по-скъпо, но за сметка на това стандартното Austrian качество. А и Виена продължава да е едно от малкото летища с безплатен wireless интернет.

В събота оставихме моите хора да гледат добитъка и отбръмчахме за Виена. Понеже имахме 2-3 часа между полетите, нямаше как да не отразим кафенце с нещо по-виенско така. Аз лично отразих и един сандвич там, понеже бях странно гладен (по никое време)!

Сашо, голямо благодаря за гостоприемството! Бяхте прекрасни с Катя: нахранихте ни, приютихте ни… за нас беше голямо удоволствие да бъдем с вас тези няколко дни! Надявам се да можем някак да се реваншираме, и извинявайте, ако има нещо! Изкарахме си страхотно, надявам се и за вас е било приятно и не сме ви били в голяма тежест (все пак, още 2 гърла, едно от които – вечно жадно).

В неделята се отбихме до Йеспър и Дани, на новогодишен гльог. Йеспър беше направил невероятен гльог, все пак си личи, че ги умее нещата. Веси още се опитва да постигне такъв добър резултат, но все още има какво да се желае :). С Йеспър и Дани не се бяхме виждали семейно от сватбата им миналата година, така че това гости ни дойде много добре!

На връщане от тях си говорихме с Веси, че ако ни се наложи да живеем в Дания, Kokkedal и регионът хич не са за пренебрегване. Сигурен съм, че цените там са над средните, но мястото е страхотно: спокойно, просторно, зелено!

Остатъка от седмицата за мен си беше “работна”, но Веси си беше в отпуск. Докато аз се занимавах със служебните задължения, тя обиколи плануваните места, понакупи това-онова (по някакво щастливо стечение на обстоятелствата беше забравила да вземе по-голям куфар 🙂 ), и се видя с който успя. За съжаление, не успяхме да се видим с много други близки хора. Много ми се искаше да видим Нора и Цецо и/или поне Поли и Микел. С Дони също не успяхме… Може би, ако имахме повече от три вечери, щяхме да можем.

Моята работа в Дания мина повече от добре. Нещата се развиват в посоката, в която се очакваше и (засега) тежката криза в ЕС не се усеща с пълната си сила. Версия 1.0 вече е на пазара, отзивите са отлични. Е, разбира се, че има какво още да се желае, но и затова много интересни неща се задават непосредствено, така че едва ли ще скучаем.

Дания иначе си е все така прекрасна, както си беше и преди. Вижда се колко много неща са се променили. Повечето – към добро. Датчаните непрекъснато се чудят как да подобряват нещата. Чух за предстоящи тригодишни ремонти на централния транспортен възел на градския транспорт в Копенхаген: Nørreport. Единственото място, на което се пресичат четирите вида обществен транспорт: влак, S-влак, метро и автобуси. А сега се чува, че три години ще е затруднено използването му, а две от тях станцията ще е изцяло затворена. Сигурно ще измислят някакво заместване, но няма да е лесно. Дано не забравя следващия път, че станцията може да е затворена, за да не разчитам на нея 🙂 . Но съм сигурен, че като свърши ремонта, ще е нещо фантастично!

На връщане нещата бяха доста “набързо”, като изключим това, че бях малко по-рано на летището. За сметка на това във Виена търчах (беше излишно, ама страх лозе пази). Видях се с колежка от Майкрософт. Споменавал ли съм, че доста пътуване има в Майкрософт 🙂 ? Кацането беше леко “блъскащо”, може би защото бях на предпоследния ред. Но нейсе, всичко си беше наред, и в 12 бях в леглото.

Командировката свърши, ред е на Коледата! И снегът също, да не се излага, че имам prepaid карта за ски в Пампорово по Нова Година!

Среща на потребителските групи 2011, Банско

Среща на потребителските групи 2011, Банско

imageТози уикенд се състоя срещата на българските потребителските групи на Майкрософт. Едно събитие, началото на което беше поставено миналата година, когато съвсем от нищото с Тишо и Маги решихме “абе защо да не направим оффсайт среща на потребителските групи?” Тогава срещта беше страхотен успех (по мое скромно мнение). И поради това колегите от Майкрософт решиха да повторят тази година.

Миналата година бяхме на Катарино Спа. Тази година – в хотел “Св.Иван Рилски” в Банско. Не че в Катарино ни беше зле миналата година, просто организаторите явно решиха да заложат и на разнообразието.

Много неща се промениха от миналата година. Нито аз, нито Маги вече сме в Майкрософт, но ентусиазмът за това събитие остана. Аз чаках с нетърпение потвърждението на моята регистрация, сигурен съм че и всички, които са заявили регистрация също са тръпнали дали ще бъдат одобрени. Тъй като събитието е безплатно, винаги има много желаещи, а бюджетът за съжаление е ограничен.

И поради това много се ядосах, когато колегите споделиха, че от 140 места минимум 15 човека не са се появили на събитието. Т.е., регистрирали са се, имали са късметът да бъдат потвърдени, и след това просто не са дошли. Не са се обадили предварително (за да може някой друг да заеме тяхното място), не им е пукало никак… нали не са плащали, те кво губят?

Затова и си говорихме, че за в бъдеще може би това събитие трябва да стане платено. Символично, но да има такса, която например да покрива нощувката и част от кетъринга. Примерно – 50-80 лв на човек. И така селекцията ще стане от само себе си, защото който пръв е платил, той получава гарантирано място. И когато платиш, тогава сто пъти ще се замислиш дали да се отнасяш така лекомислено към твоите собствени парички! А 50-80 лв е повече от нормален разход за такова събитие, който ще отсее и хората, които дойдоха, но дойдоха, за да си направят кефа в басейна, а не да участват в семинарната част. Тези хора вероятно не биха дошли, ако трябва да извадят парички. Но на безплатна софра, що не?

Въобще много мога да пиша, но ще спра до тук, че започнах да се паля! Надявам се само догодина да не се получава така, точно благодарение на нови регулационни механизми. Хубавото е, че и колегите малко или много са съгласни.

Иначе, тази година съдържанието надмина миналогодишното. Windows 8 Developer Preview беше това, на което аз обърнах специално внимание. И останах много доволен. Всички презентации, които гледах, бяха перфектни. Е, имаше малко технически затруднения при едната, но това са рисковете на живото предаване.

Емо ни показа най-важното от //Build. Стана страхотна дискусия.

Бранко продължи с по-дълбоко представяне на новото в METRO приложенията.

Марти накрая ни довърши с благините, които Visual Studio подготвя за нас в следващите си версии.

Казах ли колко много съм доволен? Получи се точно така, както очаквах: “жива” презентация, с дискусия и обмен на мнения. Със спор там, където се яви нужда, и с шеги там, където е още рано да се каже как ще стоят нещата след година, когато Windows 8 вече ще бъде между нас.

Дочу се слух (той витае от доста време), че се подготвя Market поддръжка и за България… дано! Предвид факта, че Apple отвориха iTunes за България, Майкрософт е длъжен да направи нещо. Или… алтернативите няма да ми харесат.

След семинарната част имаше т.нар. chalk talk, на който аз лично наблегнах на биричка и на сладки приказки с бившите колеги (но все още истински приятели). Поговорихме си за “живота от нещата”. Радвам се, че този път повечето новини бяха добри.

Вечерта се завихри див купон. Чак да не повярваш develpers какви неща могат да покажат на дансинга. Аз, естествено, бях себе си, но поне поиграх доволно много хоро. Аз също така пазих и поведение, защото все пак на другия ден трябваше да съм читав. Легнах си в 01:00, доколкото се чу, купонът е свръшил към 05:00. Няма да ви казвам как гледаха на сутринта някои от участниците Smile .

На другия ден всички поживо-поздраво си казахме “довиждане” и така до следващата година.

Аз лично много се надявам тов да се превръне в традиция, подобна на “Дни на Майкрософт”. Сигурен съм, че за истинските участници, за които събитието не беше само безплатна софра, също е било много полезно. Както презентациите, така и възможността да обменят мнения и контакти с колегите.

Благодаря много на Майкрософт за дадената възможност и за тези два дни. И до догодина!

Пътуването до работата

Пътуването до работата

Когато решихме да имаме къща в Лозен, едно от сериозните притеснения беше ходенето на работата. “Далече е”, “Ще отива много време” и т.н. Ако някой ми беше казал тогава, че от “Проф. Христо Вакарелски” до “Никола Вапцаров 55” ще ми отнеме повече време, отколкото от с.Лозен до “Никола Вапцаров 55”, нямаше да му повярвам. Но си беше факт – разликата беше минимална, но беше в полза на селския маршрут. Задръстването на Семинарията “спомагаше” за тази своеобразна победа на селото срещу града Smile.

Същата работа е и сега. На идване към работа (сравнително рано сутрин, между 07:30 и 08:30) ми отнема между 12 и 20 минути, по компютъра на колата. Днес бяха точно 16 минути. Връщането от работа вчера ми отне 12 минути. Когато “Цариградско шосе” беше в ремонт, това време се удължаваше, понякога двойно. Но сега вече нещата са нормални и приятни. Имам чувството, че ако не спазвам ограниченията, ще мога да сляза под 10 минути, но нямам желание да пробвам. Макар че, забравяйки знаците от ремонта на “Цариградско”, всеки ден нарушавам правилата. Ремонт вече няма, но си стоят знаците, които указваха намаляне на скоростта заради отбивката: две 60-ки и една 40-ка. И 100 метра след 40-ката: 80 Smile. Класика! Чудя се дали ще ги махнат, или ще ги оставят кротко да си изгният за 10-20 години?

Летни разходки: Сопот-Дерменка

Летни разходки: Сопот-Дерменка

110716_1407_7785.2048x

Преди месец с Тишо и Дени решихме да си направим една разходка из планините. От многото варианти избрахме маршрут Сопот – х.Дерменка – Сопот. Удобно, защото можеш да оставиш колите на лифта, да се разходиш за ден-два и да се прибереш пак с лифта.

Уговорката за събота сутрин (17.07.) направо на лифта се оказа ефикасна, защото така изгубихме минимално време за мотане насам-натам. С Веси бяхме доста по-рано в Сопот с идеята да закусим добре и да си вземем сутрешната доза химия Smile.

В 09:00 вече бяхме на линия и около 09:30 вече бяхме на лифта към “Незабравка”. Бяхме леко неприятно изненадани от факта, че лифта работеше само до междинна станция, но нали сме тръгнали на разходка… пък и да не бяхме тръгнали на разходка, пак нямахме много избор: чакаше ни още 40-60 минути ходене, при това по доста стръмен маршрут. На мен лично ми дойде малко нанагорно, особено първите няколко минути, но след като влязах в ритъм вече нямах кой-знае какви проблеми (отне ми повече от половината склон, отначало си мислех, че ей тук сега ще пукна).

Някъде по този път се сетих да пусна и My Tracks, за да запиша разходката.


Вижте Сопот – х.Дерменка на по-голяма карта

Тук е мястото да кажа, че очаквах далеч по-слабо приложение, но My Tracks надмина очакванията ми, успявайки да запази добре нашия път и да не изхаби съвсем батерията на телефона ми. При всички положения обаче ще ми трябва допълнителна енергия, ако ще ходя повече с My Tracks. Вече поръчах едно такова, да видим дали ще свърши работа (подаръкът от Кирчо за съжаление се оказа от най-евтините соларни батерии и се скапа след 3-4 използвания).

110716_1207_7783.2048xПо пътя към х.Дерменка спряхме на х.Добрила. Много добро място, допадна ми доста. Като изключим огромната, зарязана соц, постройка в близост, мястото ще е фантастично за прекарване на няколко истински зимни дни там. Е, няма ски писта (освен една зеленееща, кратка такава за деца), но пък зимата едва ли ще е супер населено, т.е. по всичко изглежда, че може да даде много спокойствие и бял пейзаж. Още тогава си обещах да организирам нещо, вече работим по въпроса, дано се получи!

На х.Добрила “поехме” по една студена бира, взехме въздух и изсушихме фланелките. След което тръгнахме по останалата част от пътя към целта на деня.

Цялото ходене ни отне около 4-4.5 часа. Стара Планина като цяло е страхотно място, но денят беше толкова горещ, че добре че бяха малкото горички по пътя, иначе сигурно нямаше да стигне 1.5л вода на човек. А в Балкана няма вода така, както в Родопите.

Обичам статистиките, а вие? Според My Tracks, статистиката за цялото ходене този ден е:

Всичко изминати 13.63 km (8.5 mi)
Общо време (с почивки и всичко) 5:35:46 ч.
Чисто ходене 3:35:14 ч.
Средна скорост за цялото време 2.44 km/h (1.5 mi/h)
Средна скорост на ходене (вижда се какви пишман туристи сме Smile) 3.80 km/h (2.4 mi/h)
Макс. скорост 5.58 km/h (3.5 mi/h)
Мин. височина 1500 m (4922 ft)
Макс. височина 1890 m (6201 ft)
Общо изкачване 2153 m (7062 ft)

И х.Дерменка, и х.Добрила бяха много добре технологично оборудвани. Оставям настрана факта, че х.Добрила има webcam (което като че ли е върха на сладоледа вече), и на двете хижи имаше безжичен интернет. Вече като че ли се налага правилото “GSM може да няма, безжичен интернет – има”. Виждал съм го на повече от две планински места, което ясно показва кое е по-необходимо за човека Smile.

На х.Дерменка похапнахме както си следва, поговорихме си и по леглата. Единственото странно нещо в цялата ситуация там беше, че в стаята ни, мъничка и пълна с легла, нямаше отварящ се прозорец. Което ни принуди да внимаваме какво правим в банята, защото беше ясно, че ще се спи с отворена врата към нея.

Още вечерта се роди идеята на другия ден да не се връщаме към х.Добрила, а да слезем към с.Кърнаре и от там с обществения транспорт (какъвто хванем) да стигнем до Сопот. Така ще видим повече и по-различна планина, а и няма да се връщаме по маршрут, който вече познаваме. Жените малко помрънкаха (Веси се отличи!), но нямаха много избор.

И така, на другия ден потеглихме към с.Кърнаре. Местните ни увериха, че час и половина щяло да стигне, но с нашето ходене се оказа значително повече. Това, че основната част от маршрута беше слизане допълнително утежни нещата и към края вече оплитахме краката и колената сериозно се обаждаха. Маршрутът за деня беше както следва:


Вижте х.Дерменка – Кърнаре на голяма карта

Статистиката от този ден е:

Всичко изминати 8.83 km (5.5 mi)
Общо време 2:55:50
Чисто ходене 2:06:35
Средна скорост за цялото време 3.01 km/h (1.9 mi/h)
Средна скорост на ходене 4.18 km/h (2.6 mi/h)
Макс. скорост 6.53 km/h (4.1 mi/h)
Мин. височина 566 m (1857 ft)
Макс. височина 1614 m (5295 ft)
Общо изкачване 496 m (1627 ft)

Интересното дойде, когато пристигнахме в с.Кърнаре. Оказа се, че влака за Сопот сме го изпуснали, а автобус всеки знаеше, че има, но никой не знаеше кога го има. Чакайки на спирката се сетих за Шефа – стар казармен познат, родом от Сопот, за който друг приятел ми беше казал, че си карал отпуската в Сопот. Дръннах му един телефон и се оказа, че е наблизо и че (типично за него) няма да има никакъв проблем да удари едно рамо и да ни закара от Кърнаре до Сопот.

Речено-сторено. След по-малко от чак Шефа беше на място, награби остатъка от нас (някои вече бяха тръгнали с автобус, но аз бях дал дума да чакам) и ни закара тъкмо до лифта. По пътя ни открехна за интересни подробности относно Сопот, родовете там и генетичната им обвързаност с Вазов (публично вярване е явно, че поне 20% от Сопот са генетични потомци на големия писател, отличил се като голям и в една друга област). Също така по пътя ни показа и кръчмата, в която с голямо удоволствие похапнахме, преди да тръгнем за Пловдив. Шефе, голям си, едно голямо “благодаря” за теб, човече!

Като цяло за двата дни се събраха около 20-22 км ходене. Което за нашия начин на живот никак не беше зле. Видяхме две много добри хижи, върнахме се със здрава мускулна треска.

Но пак ще повторим. Райското пръскало ни чака. Не знам дали тази година, но ще го видим. Направих и снимки, но публичен албум не съм пускал… който трябва и знае къде, може да ги намери Smile

Пак почивка в Гърция, пак “Палини бийч”

Пак почивка в Гърция, пак “Палини бийч”

Отдавна не съм писал. Въпреки всички обещания, които си даваме с моя блог, времето ми за него все не стига и не стига. Изключвайки телеграфния пост от Роженския манастир, който по-скоро беше моментно усещане.

Днес обаче имам време. Имам и желание. И имам за какво.

Най-накрая сме на по-дълга почивка. На море, на място, на което сме били и преди. Веси рядко се съгласява на подобни неща, може би защото и напомнят N-те  пъти със семейство на Несебър, когато беше малка (2-3 от тези пъти ги помня лично) :). Този път обаче, като никога, сме обратно в х-л “Палини” на Халкидики. Бяхме тук през септември 2008ма, когато Марти беше мръвчица на 3 месеца. И си изкарахме прекрасно, въпреки че бяхме само четиримата. Сигурно личи и от снимките.

Бидейки толкова доволни, решихме да се върнем пак, този път с компания. И вече втори ден 6 големи и пет малки пишем поредния сценарий на епизод на “С деца на море”.

Първите 24 часа започнаха малко напрегнато. За мен, като запален адвокат на мястото и за останалата част от компанията, като за хора, платили са нещо, което не получават. Спокойно мога да кажа, че за три години промяната е основно негативна:

* В ресторанта обслужването е като в “Балкантурист” ресторант от миналия век (точни думи на Иво)
* Разруха вилнее из иначе близките до морето бунгала, които обитаваме: наложи се да ни сменят бунгалото (т.е. да не сме заедно и трите семейства), защото нашето се оказа без врата на тоалетната – разбирай все едно акаш в спалнята. Не знаеха кога ще оправят вратата. Може би в сряда? А може би не.
* Хладилникът в бунгалото на Иво и Петя не работеше. Казаха, че нямало да го оправят. След “преговори” на четири нива вече ползват хладилника в неизползваемата стая без врата на банята.
* Интернетът е платен, мизерен и само на рецепция. И преди беше само в лобито, но беше безплатен.

Въобще май се потвърждава старото правило “не ходи, ако е пълно с руснаци”. Само където никой не ни каза, а и нямаше начин да разберем, че е пълно с руснаци. А като се замисля колко доволен бях 2008а и колко възторжено говорех за мястото пред приятелите, направо ми се сгорещяват бузите от срам. Но каквото-такова, “the damage is done”, да видим сега как ще компенсираме.

Единия вариант: с времето. То прекрасно компенсира засега. Е, днес ръсна малко дъждец, но за кратко и по време на “обедната почивка”. Е, и сега се мръщи нещо, но като цяло мисля, че времето ще е хубаво. Може би защото не зависи от гърците…

Снощи, като един виден простак от село се замъкнах на вечеря с къси гащи и фланелка.  Каката, която проверява на входа да не би да се вмъкне някой, който не си е платил ми направи забележка. Днес смятах да и опъна нервите, като отида по бански, но май ще се направя на културен и ще си сложа дънките. Не че нещо, но снощи ми направиха ярко впечатление каки в къси полички, толкова къси, че моите гащета направо за Атон можеха да се класират, ако тяхните са били ОК като дължина. Ще кажете “да, ама техните крачета са девичи и красиви”, но няма да сте прави. Да, някои бяха девичи и красиви, но в растителността на други успешно можеше да се скрие пъдпъдък – все пак говорим за рускини, които в повечето случаи са една от двете крайности – или “лачени”, или (многоточие). За общите ми впечатления от гъркините по-добре да не започвам…

Та така, зает от екзистенциални мисли прекарах повечето от вечерята си. Няма да споменавам отвратителното деде-сервитьор, неучтив, намръщен и груб, готов винаги да ти се скара. Затова пък говорещ само гръцки. Поля ме с виното, което си поръчах и даже не се извини. Няма да го споменавам само защото искрено се забавлявах, когато на молбата на Веси за малко лед за бялото и вино той невъзмутимо и посочи ледницата (не знам как се казва), в която стоеше бутилката (там, естествено, имаше лед, но имаше и бутилка). Въобще обслужване с класа, само дето много ниска класа…

Ако не ме беше толкова срам от факта, че аз препоръчах мястото, със сигурност щях да вдигна колосален скандал. Но си мълчах… Защото и моите гащи ги чувствах посрани някак… Много неприятно чувство, казвам ви!

Сега чакам вечерята с интерес. И обещавам да ви снимам сиренето, ако заедно с него в зехтина пак плуват 3-4 удавени мухи. 🙂

Като изключим тези дребни недостатъци, като че ли има вероятност да си изкараме добре. Бунгалцето пак е на 15 метра от морето, компанията е добра (и се надявам като свикнат с мизерията да се отпуснат), времето обещава и то да е добре.

Но определено вече няма да се върна в х-л “Палини”.

Роженския манастир, привечер

Роженския манастир, привечер

Роженския манастир, привечер. Св.св. Константин и Елена. Тихо се чуват приглушени гласовете на четирима духовници, които напяват в църквата тържествена литургия, която според мен е по случай празника. Спокойствието и тишината са навсякъде и ако не беше тригодишният ми син с неговия необуздан глас, идилията щеше да е пълна.

Аз чакам отвън и съжалявам, че не ми достига вяра. За да бъда вътре и да се надявам на Божия помощ в трудния момент. Майка и татко са там някъде. Моля се за тях, да вярват и вместо мен.

Денят преваля бавно, Марти се чуди какво да измисли, за да убие още някоя и друга минута (и няколко хиляди нервни клетки на баща си). Литургията все още продължава, а аз довършвам това и пак хуквам след сина ми.

Роженския манастир. Семейно.

Фото-семинар SimpleTours ST-01

Фото-семинар SimpleTours ST-01

Семинарът

Този уикенд се състоя първия семинар от SimpleTours семинарите на тема “Основи на фотографията за начинаещи”. Семинарът беше в хотел “Сезони” в Цигов чарк, Батак. Темите бяха за начинаещи. Аз определено имах нужда да чуя тези неща отново, защото макар и с повече от 30,000 снимки съм много зле откъм теоретичната част и прилагането ѝ на практика.

Та така прекарахме половин ден теоретичен семинар и още половин ден мои опити да измъкна апарата от ръчичките на Веси. Тя уж щеше да снима с нейната сапунерка, но в крайна сметка естествено аз се оказах прецакан. А тя – снимаща. Както и да е, може би тя имаше и повече нужда от практика, знам ли!

Аз нямах възможност да се усамотя и да си щракам каквото искам. Пък и честно казано нямах огромно желание да го правя, за разлика от Веси, която имаше снимачен ден, така да се каже. За да снимам аз трябва да съм повече или по-малко сам, да оглеждам пейзажа, за да си харесам кадър и т.н. Не става с пърхаща Веси около мен, която когато няма фотоапарат се мъчи да вземе моя. Въобще, както виждате си имам перфектното оправдание за липсата на снимки.

Забавлявах се само с панорамата, която се вижда в този материал. Също така използвах и възможността да проверя дали монопод ще е добра инвестиция. Оказва се, че ще е повече от добра, защото е доста по-удобен откъм големина, Веси го хареса (апаратът иначе ѝ тежи доста), а и успокоява треперливите ми ръце. Въобще – следващата фото-покупка ще е това.

Хотел “Сезони”

Условията в хотела бяха добри. Як интернет, който нито веднъж не се предаде, въпреки средно по 2-3 wireless устройства на човек.

Ресторантът беше с перфектна кухня. Нямаше ястие, което да не беше приготвено добре, или поне аз не уцелих такова.

Мениджмънта на ресторанта обаче беше плачевен. Имат два големи гряха, които аз не мога да простя. Поне не мога да простя лесно.

Първо, пушачите. Въпреки че си имаха обособена зала за непушачи, по някаква причина бяха разрешили да се пуши в нея. Когато обърнах внимание на сервитьора, той ме изгледа с неприязън, с която вече съм свикнал и ми каза, че с оглед да им е приятно на клиентите са им разрешили да пушат. Това, което той определено не очакваше беше да тръгна след него и да продължа полемиката, докато стигнем до стандартното “повикайте, ако обичате, управителя”. Управителката ми се извини веднага, и веднага взе мерки да се преместят или да спрат да пушат пушачите. И след 20-на минути почти не се усещаше гадната смрад в залата.

Второто нещо, което ме удиви страшно, беше фактът че на блок-масата за закуска липсваше вода! Вода бе, най-обикновеното нещо, критично важно за поддържането на живота в нашите тела. Имаше два вида гнусни химически сокове, но нямаше една кана вода! Първия ден поисках и ми донесаха, но вторият ден същия сервитьор, явно повлиян от предишната вечер, със злобен поглед ми отказа. Не била включена вода закуската и ако искам, трябвало да си я поръчам и да си я платя. Когато пак говорих с управителката, тя каза че ще вземе моите препоръки (wtf, препоръки, ама наистина ли до сега не са се сетили?) под внимание и ще обмислят идеята (поредно удивление от моя страна).

Като ударя една черта си правя извода, че хората са инвестирали много пари в хотела и в ресторанта, но и стотинка не са инвестирали в хората си. Не са ги пратили на курс по хотелиерство, не са ги научили да уважават клиентите си (и законите на страната). Въобще мега-селския манталитет на региона ярко оказва влияние върху всичко.

Не бих се върнал по мое желание в този хотел. Не харесвам хотели, в които трябва на закуска да си плащаш водата и преди вечеря да ти вдигнат нервите, защото когато искаш да седнеш с две деца, за кеф на пушачите управата им е разрешила да пуши в залата, в която това е абсолютно забранено по закон.

Като цяло

Изкарахме си добре. Ако не бяха горните две идиотски неща, щеше да е перфектно. След две седмици ще е втората част на семинара, чакам с нетърпение!

Планина 2010

Планина 2010

Всичко живо кръщава продукти *2010, та и аз реших тазгодишната планина да я именовам “2010”. Нали сме 2010-а все пак…

Значи, тази година преживяването беше доста по-различно от предишните походи из дивото. Тази година направо беше питомна, дали заради ЕГН-тата на компанията, дали заради това, че всички сме доста уморени от ежедневието и допълнителната физическа умора хич не ни беше по вкуса. Причината не е уточнена, но е факт – планината тази година не беше безкраен, ежедневен поход из дивите чукари, а спокойно и лежерно прекарване на брега на язовир “Широка поляна”, до гр. Батак. Разбира се, частта от компанията, която така или иначе искаше да ходи си ходеше, но за никой не беше задължително. Или наложително, както е в походите по маршрут.

Макар, че като цяло местността е планинска, околностите на язовира са далече от това, което ние наричаме “диво”. Когато тръгнеш да се разхождаш, на всеки 3-5 мин. се разминаваш с друга група или хора, или автомобил, или дървовоз, натоварен до пръсване с трупи. Тежкото спокойствие и тишина, която Гуна махала и околностите ѝ могат да предложат тук са само мечта. Това обаче са минусите. Плюсовете са лежерното прекарване и истинската почивка, както и сравнително лесния достъп до електричество, автомобил и Мрежа (макар и бавна, честно казано).

Понеже взехме колата на Веси, с нея си имахме малкия ѝ генератор на 220V, който се оказа обаче недостатъчен. Моя глупост забрави, че за зареждане на X200t ми трябва “шуко” контакт, а колата макар и осигуряваща необходимата мощност, има “малкия” размер контакти, предназначени като за зарядно на GSM. Или за зарядно на малкия ми ATOM базиран нетбук. Нетбука обаче остана в Пловив и аз бях непрекъснато под необходимостта да включвам тук-таме из заведенията ноутбука, за да консервира така необходимата енергия. Добре, че повечето заведения бяха толерантни.

Иначе бивака си го биваше. Веднага, след като намерихме мястото закарахме колите досами мястото за бивак. Пътят си беше малко предизвикателен, от два солидни, разкаляни участъка колите заприличаха на биволчета, току-що излязли от калта на язовира. За сметка на това не се наложи да мъкнем посуда, продукти и т.н. необходимости. А и колите “преспаха” около нас първата и втората вечери. Понеже бивакът беше “статичен”, си позволихме шатричка, масички, столчета и други глезотии, недопустими при временните биваци на предишните екскурзионни.

Бързичко разучихме околността. Само на някакви 10 мин от бивака намерихме вили “Романтика” – комплекс от ресторант, заобиколен от вили, които се дават под наем. Всяка от вилите побира от 4 до 6 човека. Отвън изглеждаха много добре. И наоколо имаше wireless мрежа (нещо, което доста ме удиви мен лично). Откак ги открихме, всеки ден ходехме там за сутрешно кафе (и за другото нещо, дето се прави сутрин, и в природата е доста по-неудобно). Цените бяха леко понадути (закуска от 3 пържени филийки и парче сирене струваше около 7 лв), но пък не се цупеха, че ходим там да правим сутрешното нещо, а и даваха без проблеми да зареждаме оборудването.

Първия ден (понеделника) беше изцяло посветен на устройването на бивака. Вторник обаче решихме да обиколим пеша язовира, по коларския път, построен около него. Така бяхме избрали бивака, че горско стопанство “Широка поляна” се явяваше почти по средата на ходенето, та там планирахме да поостанем, за по бири и страхотни, местни пресни пържени картофи. Аз също реших да ходя, защото правилно ми се струваше, че ако не се възползвам от този лек маршрут, ще си остана без никакво ходене през останалите дни. Останалите маршрути бяха доста по-предизвикателни, а и не беше ясно доколко щяха да бъдат “направими”.

Тръгнахме около 12:00, директно от (виж по-горе) “Романтиката”. Аз мъкнех на гърба си цялата електроника (фото+обективи+телефон+компютър+зарядно), защото междувременно използвах времето да зареждам батериите на контактите в ресторанта. Цялото разстояние за деня беше около 16 км, а лелеяната междинна цел – на около 10. За сметка на това равен терен, мек и удобен коларски път, много сянка и за радост на Веси – пълно с ягоди. По пътя също така срещахме много други бивакуващи хора – явно ако човек търси спокойствие и саможиво ежедневие, този формат на почивка не е за препоръчване. Десетте километра до междинката ги взехме за малко повече от два часа, което съчетано с мотаенето по ягодки, гъбки, снимане и други развлечения беше доста добър резултат. Когато стигнахме до стопанството направихме планираната почивка и след това отцепихме за втората част от прехода.

Макар и по-къса, втората част беше определено по-зле, защото голяма част от нея е по асфалтовия път Батак-Девин. Да се върви по асфалт далеч не е от най-приятните изживявания, но за наш късмет поне слънцето беше спокойно, печеше си без да прежуря и асфалтът съответно не беше като котлон срещу нас. По асфалт имахме около час, след което за още час по коларския път пристигнахме в бивака.

Вечерта си беше от “стандартните”: китара, песни и танци на народите, ядене, пиене, всичко не точно в този ред. Времето все още беше перфектно.

Третия ден, срядата, беше айляшко. Разбира се, няколко суперентусиасти тръгнаха на поход. Ние обаче се скатахме прекрасно, мотайки се и почивайки през целия ден. Поскиторихме малко насам-натам, но общо взето денят беше толкова хубав, че вече нищо не помня от него Smile. Същия ден обаче започна постепенно да се случва промяната във времето, която ни бяха предсказали. Точно по план, около 16:30 удариха първите капки дъжд. Ние веднага преместихме колите от комфортното място до бивака на стабилен, импровизиран паркинг до асфалта, защото подозирахме какво ще се случи, когато торфът стане мокър. След като ги преместихме, времето като че изглеждаше да се оправи и да ни се размине само със сплашването, но уви – около 18:30 удари такъв дъжд, че огънят едва оцеля. Всичко беше прибрано на сушина, палатките – окопани, а ние готови за мокрото изпитание. Поваля около час-два, и след това поспря. Даже се показаха малко звезди.

Дъждът не развали особено много прекарването вечерта. Китарата пак беше на линия, заедно с обичайните заподозрени. Можеше и да е по-зле, с наводнени палатки и т.н. Рововете около палатките свършиха работа, а по-хитрите от нас се бяха осигурили и с матрак, а не с прости шалтета като нас. Нейсе, в палатката ни имаше само няколко капки вода, а продължителния дъжд през нощта единствено леко навлажни чувалите. Тази палатка се оказа изключително добра покупка, въпреки единствения си слой успя да ни запази сухи неведнъж. Жалко, че скоро ще трябва да я сменяме – животът ѝ бавно отива към своя край.

Четвъртъка не беше кой-знае колко по-добър. Мрачно, валящо, слънцето се опита да пробие, но нещо хич не му излезе номера. Като цяло – гадно.

След дъждовните дни моето желание за къмпингуване нещо съвсем се изпари. След дъждовния четвъртък усещах ищах и у Веси за прибиране, но не ми се вярваше да съм чак такъв късметлия. Когато обаче в петък си поговорихме сутринта разбрахме, че ни е достатъчно и искаме пак да сме чисти, изкъпани, обръснати (това за мен, де) и изобщо – градски хора. Речено – сторено: палатката беше просната да се суши (петък вече имаше слънце), багажът беше събран. И около 16:00 благополучно потеглихме към Пловдив.

След още два часа си бяхме у нас, чисти, красиви и щастливи Smile. И отпуската приключи с прекрасен уикенд с приятели в цивилизацията.

Дали бих се върнал в същото? По-скоро не. Нещо ми се струва, че дните когато къмпингуването в този си вид ми харесваше са безвъзвратно загубени. Може би за ден-два на палатки би ми било ОК, но повече… нещо не ми се нрави. Дали съм се разглезил безмерно, дали натоварването е такова, че почивката трябва да е истинска почивка (разбирай – с удобства), това не знам. Но определено спането на шалте повече от 1-2 вечери се превръща в предизвикателство. След това боли гръб.

Иначе няколко плюса:

  • Компанията си е нашата компания, хора които обичаме и с които ни е приятно
  • Безкрайно евтин начин да си изкараш все пак някаква почивка. Е, ако не ходиш в “Романтиката” да ядеш филийки :).
  • Почивка извън града, сравнително спокойно

За други не се сещам Smile. Минусите няма да пиша, че съм ставал твърде негативен Smile.

Албумът с всички снимки от преживяването.

Маршруткис!*

Маршруткис!*

* маршруткис – множествено число на маршрутки, употребявано от класически шлокавичар, по подобир на “кукис”, “донътсис” и т.н. Smile

Откакто живеем в къщата на село, Веси непрекъснато ми премрънква от време на време, че излизането из града е проблем. А то е проблем, защото и двамата сме с (различни!) коли на работа, т.е. ако излезем веднага след работа, и двамата не можем да пием, а и двамата след това се прибираме отделно.

Днес например Веси ще ходи някъде с колегите. Вчера тя успя да ме убеди да я закарам на работа с моята кола, но пък тази сутрин, по непонятни за мен причини, внезапно се отказа и реши да си ходи пак с колата. Т.е., виж по-горе Smile .

Затова днес аз запретнах ръкави, за да намеря ефективно средство за прибиране с градския транспорт. На около 600м от нас спира маршрутка №37, както и автобус №5. И двете изглеждат редовни (поне аз задминавам минимум едно по пътя си на отиване и прибиране), може би с тях би работило прибиране от време на време. За най-досадните варианти, разбира се, има таксита, но средната цена от центъра до Лозен е около 15 лв.

Първата ми цел беше да намеря карта с маршрута на маршрутка №37. Е, няма такова животно. Намерих какво ли не, но навсякъде имаше маршрутът, описан като улици, през които минава таксито. Никъде нямаше услуга, която да ми покаже картата, с една насложена линия откъде минават убийци №37. Още по-гадно беше, че СофСправка например линква сайт, в който маршрутът на №37 е стар, според този сайт в Лозен ходи маршрутка №42, която… ами която вече месеци наред не съм мяркал въобще, т.е. смея да твърдя, че такава маршрутка няма.

Пълна бъркотия. Опитах всички познати ми търсещи машини, опитах и познатите услуги на БГМапс например, но нищо. Нищо не намерих и стигнах до заключението, че такава услуга няма. Трудно ми е да си представя защо няма, но е факт. Добра пазарна ниша за фирма, която специализира в това (например, tix.bg Smile). Накрая ще взема една карта и ще наплякам върху нея маршрута на №37. Или ще го сложа във Wikimapia. Но сега ме мързи, крайно време е някой, на който му се правят пари от тая работа, да направи една услуга и за маршрутките.

С автобуса беше далеч по-лесно. Намерих два варианта: tix.bg и услугата на СКГТ.

tix.bg предлага яка услуга, в която имаш търсене на маршрут, комбинации и т.н. Това, което много ми липсва там, е възможността да видя на една карта пълния маршрут (или поне спирките) на даден автобус. Със сигурност имат данните, просто не са си направили труда да направят тази проста услуга. Направили са по-сложната (търсене на маршрут с градския транспорт от точка до точка), но тази не ми върши работа, ако искам да видя аз всички спирки на №5 и да си правя някаква си моя сметка. tix.bg биха имали повече потребители, ако включат и тази услуга.

По-добра работа ми свърши обаче услугата на центъра за градска мобилност на СКГТ. Там виждаш парче от картата на съответната спирка (свързано директно с BGMaps) и така с малко кликане насам-натам услях да намеря, че най-близката връзка на №5 с метрото е ул.”Йерусалим”. Т.е., ако някога се ползва този вид транспорт, добре е да се има впредвид.

Панорама от с.Проглед

Панорама от с.Проглед

За Гергьовден с Веси минахме към Проглед. Всъщност, аз минах от там, Веси се присъедини по-късно, защото тя беше на работа (при тях българските празници са важни, ама датските са по-важни).

Албумче от Проглед още не съм качил, не съм сигурен дали ще го направя. Качих обаче тази панорамка (ако използвате RSS-четец, най-вероятно няма да видите нищо, отворете страницата от сайта!):

Панорамата е “съшита” от 9 изображения, които нащраках почти като на шега. Исках да пробвам Microsoft ICE (още известен като HDView). Това е един продукт на Microsoft Research, с който много лесно може да се създаде панорамно изображение от множество снимки, снимани с презастъпване. Оригиналните снимки, от които създадох панорамата, заедно с JPG от самата панорама може да свалите от тук (62МБ архив!).

Изображенията са малко “мъгливи”, но това е защото никак не се старах, като снимах. Не е от продукта, а си е класическият мой “motion blur” – моето фотографско проклятие. Веси снима много по-чисто от мен, защото ръчичките ѝ са много по-стабилни от моите, въпреки тежкия апарат.

Също “избистрянето” на изображенията е малко бавно, изглежда от хостинга ми. Като правите Zoom, просто изчакайте малко (освен ако не правите най-дълбокия Zoom, там си е гореспоменатия motion blur).

С HD View (Microsoft Image Composite Editor, или още Microsoft ICE) се работи потресаващо лесно. Снимате, имайки впредвид това, че ще правите панорама, след това сваляте снимките от апарата. След като имате снимките, инсталирате Microsoft ICE (той е безплатен!), слде което просто завлачвате и пускате снимките и го оставяте на “шие”. Накрая за вас оставя да прегледате какво е съшил и да го запазите на диска си – или като JPG, или директно като DeepZoom panorama.

Допълнително може да изберете да качите на PhotoSynth вашето произведение. Аз имам качен там един Synth от Барса, но него го направих, използвайки PhotoSynth, а не HD View. А и той е от повече от 200 изображения, така че…

Най-яка е функцията “разпознаване на дълбочина”. Не съм я пробвал още, но ако се съди по PhotoSynth, тя трябва да разпознае кои снимки са част от детайла, и да ви предложи още по-дълбока перспектива там. Засега съм използвал HDView само за общи (“линейни”) панорами, някой ден обаче ще си поиграя да нащракам някое пано с 200+ снимки и ще пробвам и дълбочинно как ще са нещата.

Разбира се, продуктът е произведение на Microsoft и като такъв генерира интерактивните панорами в Silverlight. Това обаче, предвид тенденциите и проблемите, които други подобни технологии показват напоследък, е само плюс. С нетърпение чакам кога ще може това да го направят в HTML5. Някой ден, някой ден…

Theme: Overlay by Kaira Extra Text