Category: лични

Активна неделя

Активна неделя

За днес си бях набелязал много задачи, за разлика от вчера, когато денят отиде в обновяване на софтуер и солидно количество сън заради главоболието.

Още от сутринта хванах Ангел за ушите и отидохме в апартамента в София. Целта беше велосипедите ни от Дания да стигнат до Лозен. Първоначално си мислех да ги карам на собствен ход, но след разговори с приятели стигнах до извода, че си струва да опитам да ги хвърля в Шкодата. Въпреки, че не мислех че ще се съберат, всичко мина перфектно. С паднали задни седалки двата велосипеда без проблеми влязоха в багажника, че и остана доста място. Голяма Шкода, голяма работа! 🙂

Като ги докарах в Лозен Веси реши, че ще дойде и тя в апартамента, за да вземе (кухненски) багаж за Лозен. Имаше доста посуда, която използвахме ежедневно преди, но поради липсата на кухня в Лозен бяхме оставили в апартамента. Е, с няколко огромни чанти пренесохме и това. Пътьом се отбихме и за нова пощенска кутия, че старата е толкова малка, че даже “National Geographic for Kids” на Ангел бива безжалостно смачкан, за да го сложи пощаджийката в кутията. Също така купих и покривала за велосипедите, както и някой и друг аксесоар, че имаше нужда. Въобще, оставихме едно 170 лв в Практикер като стой, та гледай!

Като се прибрах се заех със стягането на велосипедите. От Дания стояха със спаднали гуми, даже вентилите на две от гумите бяха блокирали малко, та се наложи да употребя повечко сила, докато отлепи клапичката на вентила. Не знам как ще се представят в Лозен тези два “градски велосипеда”, но ще се види с времето. Напомпах ги добре, смазах трансмисиите (специално си бях купил смазка от Практикер), и с Веси направихме по едно кръгче из двора :).

Следобеда и той беше доста активен. Сашо и Тишо минаха семейно за по едно кафенце. Отдавна не бях имал пълноценен хакерски разговор на най-различни теми – като започнем от виртуализация, минем през Sharepoint, поклюкарстваме качествено и свършим с Hyper-V ферми :). Паралелно с кафенцето, колата и бирата. Двете Весита злоупотребиха с търпението на прекрасните си съпрузи и пиха бира на пук на нашето кафенце. Което хич не беше честно, но поне ми опразниха касата напълно, та утре ще мога да си я заредя пак.

След като изпратихме гостите реших да поразходя колелото нагоре. Ей, не е истина как ми излезе джигера. Явно му се е щяло и на него да види свят. По едно време си помислих, че ще пукна, май на късмет ми се размина. Карай-тикай-карай-тикай, не е работа това. Или колелото хич не става за по-пресечен терен (даже първта му скорост е твърде бърза май), или аз тотално съм излязъл от форма. Като се знам, най-вероятно колелото си е наред, но гъза, който върти педалите, е твърде тежък. Както и да е, стигнах до стрелбището горе, до края на асфалта, след което обърнах. Моите тънки гуми въобще не са за макадановия път, който продължава към манастира. Явно ако ще се кара колелото, ще се кара само из селото. Лоша работа като цяло, но това е положението – те си бяха перфектни в Дания, която като цяло е равна като тепсия :).

След като се прибрах с колелото (не повече от 30 мин. беше цялото упражнение) реших да сменя пощенската кутия с новата, по-голяма. За 30 минути бях готов и с това и то стана време за вечеря.

Мисля си, че трябва по-честичко да си организирам такива продуктивни дни. Като цяло съм доста доволен – и от новата-стара посуда на Веси, и от това че се видях с близки приятели, и от свършената работа!

Роженския манастир, привечер

Роженския манастир, привечер

Роженския манастир, привечер. Св.св. Константин и Елена. Тихо се чуват приглушени гласовете на четирима духовници, които напяват в църквата тържествена литургия, която според мен е по случай празника. Спокойствието и тишината са навсякъде и ако не беше тригодишният ми син с неговия необуздан глас, идилията щеше да е пълна.

Аз чакам отвън и съжалявам, че не ми достига вяра. За да бъда вътре и да се надявам на Божия помощ в трудния момент. Майка и татко са там някъде. Моля се за тях, да вярват и вместо мен.

Денят преваля бавно, Марти се чуди какво да измисли, за да убие още някоя и друга минута (и няколко хиляди нервни клетки на баща си). Литургията все още продължава, а аз довършвам това и пак хуквам след сина ми.

Роженския манастир. Семейно.

Пушенето и моята лудост

Пушенето и моята лудост

Искам да ви разкажа за една моя лудост. Мания, развита до такова състояние, че някой ден ще си изям боя заради това. Ако е само боя, добре ще е.

Принципно се смятам за толерантен човек. То кой ли не се смята за такъв. Малко са обаче истински толерантните, и аз най-вероятно не съм от тях. (И) Заради тази мания.

Пушенето ме влудява. Наркоманът, доволно отпиващ поредната доза отровен дим. Гледката е грозна и жалка. Но аз гледката я понасям. Това, което отприщва лудостта у мен е моментът, в който аз ставам жертва на тази наркомания. Ставам жертва заради това, че съм допуснал да направя компромис със себе си и с принципите си. Заради нечий комфорт. Или “защото ми то така е прието в заведенията”.

До сега не съм ял бой, когато лудостта ми се отприщи. Правил съм забележки на засукани госпожи(ци), правил съм и скандали в доста заведения. Оплаквал съм се, без регистриран резултат или обратна връзка. Гледали са ме лошо, гледали са ме с омерзение колко съм задръстен и как хич не ги разбирам работите с Истинската Толерантност. Гледали са ме и със съжаление: “горкият, той наистина е болен, че кой би реагирал така заради някакъв си дим, голяма работа”. Понякога съм излизал победител в конфликтната ситуация, понякога е трябвало да си подвивам опашката и да си трая. Може би и затова не съм още ял бой.

Днес обаче се случи нещо, което ме подтиква да пиша. Защото чрез писането някак човек сваля емоцията от душата си, понякога олеква, понякога – не. Надявам се сега да олекне. И да не олекне обаче, написаното си е написано.

Докато пиша това трябваше да съм на едно място, където да си прекарвам супер време с в повечето случаи приятни, но със сигурност изключително интелигентни хора. Горд съм да имам част от тях за приятели. Вместо това обаче така се сгърчи настроението ми, че реших да си остана в къщи. И пиейки по чаша розе с Веси (може да стане и бутилка, времето ще покаже), да нац(в)ъкам това писание.

Днес се създаде такава ситуация, че нямаше как да реагирам другояче, освен така както реагирах. Не съжалявам. Не се и извинявам. Лудостта ми ме кара да знам, че съм прав. Дали е лудост или не няма значение, защото съм сигурен, че съм прав. Действията ми нараниха приятел и може би го отдалечиха завинаги от мен. И преди ми се е случвало заради тази лудост. Но и преди съм бил прав. И едва ли някога нещата ще се променят, защото (благодарение на нездравото ми душевно състояние, както вече разбрахте) това ще се повтаря.

Няма да започна да правя компромиси с тютюневия дим.

Не само защото ракът на белия дроб изглежда да е орисията на рода ми.
Не само защото смятам, че никой няма право да разрушава здравето на другия, благодарение на пороците, които притежава.
Не само защото мисля, че на родители, които водят децата си с тях в запушено заведение трябва да се оспорят родителските права. Може би не да се отнемат, но поне да се оспорят, въвличайки тези родители в процедура по доказване на това доколко способни родители са.
И не само защото вече имам и защитата (макар и доста рехава, признавам) на закона.

Лудостта ми ще се засилва. Усещам, че може да загубя някой и друг приятел. Надявам се близките ми приятели-пушачи да ме разберат. Предварително им се извинявам, че ще ги засегна. Няма как да не се случи някой път. Горещо пожелавам на тях и на себе си да намерят сили да се откажат от ужасния порок. Но аз не мога да бъда по-различен. Приемете го като болест. И ако не можете да бъдете приятели с така болен човек, тогава май ще е всеки по пътя си. Надявам се – без лоши чувства.

Защото в България да си върл непушач е болест. Душевна. Хората смятат, че по подразбиране е ОК да си толерантен към пушачите. Ако не си толерантен към пушачите, предизвикващ горепосочените чувства у околните. И те определят като болен. А е ясно, че обществото в повечето случаи е право.

Да си върл непушач е българско душевно заболяване.

7 години блог

7 години блог

На днешна дата, преди 7 години стартирах моя блог. С тогавашната версия на WordPress (като гледам блога на Матт, 1.0.1 ще да е била). С неясната идея за какво ще пиша и колко често. С много ентусиазъм и значително повече свободно време, отколкото сега.

Не мога да повярвам колко много време мина. За седем години човек от една мръвка става “отгледан”, ходещ на училище, учещ се на отговорности и на това колко живота е едновременно гаден и прекрасен. Ангел, тогава на година и 10 месеца, сега ходи и се връща сам до училище, гледа брат си, пише домашни, и прави от глупостите на по-порасналите деца вече. Марти въобще не му беше ясна съдбата тогава.

Аз работех тогава в Object Builder Software и идея си нямах, че ме чака предизвикателството Майкрософт. И Дания. Веси и тя си нямаше идея :).
Тогава го имаше и ССС и някои хора даже вярвахме тогава, че идеята и подобно сдружение имат бъдеще в България. Сега поне за себе си съм сигурен, че 99.95% от ИТтата в България сме консуматори и идеята за свободен софтуер свършва там, където идва момента да дариш от себе си. Да дариш време, или пари, или каквото ще. Да откъснеш нещо и да върнеш на обществото. Нъц, не става. Поколения ще минат, а ние ще сме прах, когато (може би) повечето хора по нашите ширини ще научат какво е team player.

Тогава 40така ми се виждаше далече. Бях доста по-фин и убаф. Сега 40така чука на вратата, а аз съм все по-дърт и дебел :). Но това е правилото на живота, то и на Ангел тогава кожата му беше бебешка, а сега понякога си личи как пубертета предстои. На Веси ѝ се чудя как въобще не се промени, въпреки (а може би и точно заради?) още едната бременност и Марти!

Абе каквото и да говоря – много неща се случиха. Лошото е, че спрях да пиша толкова често, колкото го правех в началото. Особено Дания ми се отрази зле: работата в Майкрософт изискваше много да внимавам какво пиша и споделям, а и WoW съвсем лошо подейства върху свободното ми време. А свикне ли веднъж човек да не пише…

Накрая – да си пожелая повечко писане. Повече време за писане, повече теми. Теми и сега не липсват, но време – все още липсва. Въпреки, че влизам във WoW много, много по-рядко.

И съвсем накрая – да ви благодаря, верни фенове. За това, че четете глупостите ми, за това че коментирате, за това че някои даже харесвате блога. Давайте все така, а аз ще гледам да ви разочаровам по-малко :).

Mobilus in Mobili

Mobilus in Mobili

File:20000 mobilis in mobili.jpg“Подвижен в подвижното”. Любим девиз, прочетен за пръв път в “Капитан Немо”.

Избрах го за заглавие на един доста личен материал. Много подобен на “Двете седмици…” на Йовко. Само че аз ще го започна отзад-напред.

На 23.12.2010 ще предам обратно едно парче пластмаса, на което има моята снимка, оградена от синя рамка с бял надпис “Employee”. По-надолу на парчето пише “Microsoft”. Това парче пластмаса ме идентифицираше като един от 90,000 служителя на най-голямата софтуена компания в света.

Пътуването започна на 01.10.2004. За да свърши в края на този месец и тази година. Беше вълнуващо пътуване, свързано с милиони реда прегледан (или просто прелистен, според случая) код, стотици хиляди пропътувани километри, хиляди нови хора, стотици събития, десетки презентации, две компании, собственост на една марка. Майкрософт. Ако преди 2004-а ми бяха казали, че ще работя повече от 6 години в системата на Майкрософт, едва ли щях да му повярвам. Нямаше да повярвам, ако някой беше казал, че ще видя Office 2007, Vista, Office 2010, Windows 7 и още десетки други продукти дълго преди хакерите от останалия свят да ги видят.

Точно Йовко беше един от първите приятели, които разбраха за сериозните ми намерения да работя в Майкрософт. Имах нужда от съвет тогава, за една доста деликатна ситуация. Никога няма да забравя емоцията и усещането, което остави у мен тогавашния ни разговор. Беше в Пловдив, в едно заведение в “Ивицата "Газа” (така на галено наричахме кафенетата срещу ВСИ, в които можеше да се видят повече студенти с по-тъмна кожа, отколкото български такива).

Точно три години и след този разговор имах един друг. С Ивайло, моят бивш (и първи) шеф от Майкрософт България. Човекът, който повярва че от мен ще стане консултант по разработката и ще има бизнес за човек като мен. Беше ми даден шанс да се върна в България и да остана в най-голямата софтуерна компания в света.

И нови три години след това пътят ми в Майкрософт завършва. Дали окончателно или не – това само Бог знае. Доста са хората (по света), върнали се в компанията. Но аз си тръгвам с усещането, че като че ли е завинаги. Защото така е някак по-лесно. И защото така трябва да се тръгва към чисто новите предизвикателства, които са пред мен.

За последните години взех от Майкрософт много. Взех знания, взех важни познанства и безценни приятелства. Надявам се да ги запазя вечно, поне според мащабите на смъртния човек. Дадох много, но взех много повече. За човек като мен възможността да работи с най-новите технологии на най-популярната компания беше нещо изключително. Да познавам хора като Браян Хари, като Йеспър Фалкебо, като Марк Русинович и да знам, че напиша ли им писмо, ще имам отговорът им в кутията ми на следващия ден. Да показвам тези яки технологии пред затихнала аудитория, след което да дискутираме (понякога – доста горещо) проблемите и бъдещето. Да ровя за решението на поредния технически проблем из 500,000 страници документация и дискусии. Да знам, че ако даден проблем не се реши, Стив (Балмър) ще се обади лично на колегата ми, който отговаря за клиента, за да по търси сметка (за съжаление и радост – истински случай)! Да имам възможността да повлияя с мнението си на развитието на гигант като Windows.

Има още хиляди “Да…”, “Като…” и т.н. Ще ги запазя за себе си, че взех да ставам досаден. Важното в случая е едно – това беше и си остава една яка технологична компания и със сигурност времето, прекарано в нея е солидна инвестиция.

Е, имаше естествено и проблеми. Защото сме много хора, с много мнения и стереотипи. Защото компания като Майкрософт не може без “корпоративни политики”, а и те се пишат от хора. И се спазват (или не) от такива. Но не искам да говоря за проблемите, на първо място защото няма(ше) непреодолим проблем, а и защото искам да останат само хубавите неща. Както и ще стане.

Искам също да благодаря. На много хора. На някои вече го сторих, на други ще го сторя по е-поща. На трети – като пийнем за довиждане. На четвърти вероятно ще забравя… Важното е да се знае обаче, че за тези 75 месеца в компанията не срещнах нито един човек, на който да не му пука за работата си. Всеки искаше и се опитваше да свърши нещата по най-добрия според него начин. Всеки един – професионалист в това, което прави. И 90% от тях – готови да помогнат веднага. Предполагам, че останалите 10% са били твърде заети, когато съм ги молил. Аз също направих всичко възможно да го сторя.

“Mobiilus in Mobili”. Подвижен в подвижното. Доста точно описание за това, което бяха последните години.

Благодаря още веднъж на всички. “Ние сме Майкрософт”, “Героите са тук”, …. Компанията остава дълбоко в сърцето и душата ми. И ще ми държи влага доста време.

Какво следва? От 01.01.2011 ще ръководя българския офис на чисто нова софтуерна фирма, филиал на високотехнологична датска софтуерна компания, която запълва много специфична софтуерна ниша. Подробностите не са тайна, но тук не им е мястото. За тях – друг път.

За Сани

За Сани

Рядко участвам в подобни кампании чрез блога си. Ежемесечно давам по някой лев за Save-Darina.Org, но този случай е доста по-различен.

Аз помогнах. Ако можете, помогнете и вие. През Ден:

alt

Нямам време да се опитвам да бъда оригинална, защото, както по-рано обясних на колегите си, губя време. А това време дори не е мое. Губя времето на моя съученичка.

Казва се Сандра и е страшно слънчева и умна. Знае три езика, учи право. И е много болна.

В момента тя лежи в болница в Израел и чака да се случи чудо и парите, необходими за трансплантация на стволови клетки, да бъдат събрани.

Обаче родителите на Сандра вече нямат какво да продадат. за да съберат пари. Биха продали живота си, сигурна съм, но това не се купува. В техния случай – НЕ.

В нейния – ДА.

ТОВА Е НЕЙНАТА ИСТОРИЯ

А това са номерата на банковите сметки. Използвайте ги!

Сандра Валентинова Младенова

ЕГН: 8611297052

Сметка в ЛЕВА:
Банка ДСК АД
IBAN: BG10STSA93000018907829
BIC: STSABGSF

Сметка в EURO:
Банка ДСК АД
IBAN: BG56STSA93000018907874
BIC: STSABGSF

Сметка в USD:
Банка ДСК АД
IBAN: BG62STSA93000018907863
BIC: STSABGSF

Моля ви. Нека и подарим живот!

През ноември е открита и DMS линия за SMS-и, но там положението е страшно. От DMS казват, че към 14.12. има по-малко от 3000 изпратени смс-а от началото на кампанията, от които се удържа несамо ДДС, но и такси за телекомите. Дори и да не се удържат такива суми, всичко събрано ще отиде при Сандра след месец, ако не и повече, защото се изчаква всички да си изплатят сметките и да се съберат всички взменания.

Все пак можете да изпращате текст DMS SANDRA на 17 777. Няма да откажем.

ВКЛЮЧЕТЕ СЕ В КОЛЕДНАТА БЛОГ КАУЗА!

ПУБЛИКУВАЙТЕ ТАЗИ ИНФОРМАЦИЯ НА БЛОГА СИ.

Ако ви е по-лесно, сте напълно добре дошли да copy-paste-вате.

Благодаря ви предварително!

Копи-пейст, 3 минути (и 2 за превода). 100 човека по 5 минути – доста пари. И много други хора, до които ще стигне посланието.

Благодаря! И Весела Коледа, ако не се чуем до тогава!

OpenFest 2010 и Open Microsoft

OpenFest 2010 и Open Microsoft

Вчера говорих на OpenFest 2010. Презентацията ми беше на тема "Open Microsoft". Целта ми беше да покажа на opensource обществото какво и как прави Майкрософт, за да става все по-активен участник в същото това общество. Както и да дикутираме темата обективно и face to face, а не по форуми и флеймове.

Според колеги, приятели и някои от участниците презентацията мина добре. Не успях да покажа всичко, което бях предвидил за сметка на дикусията, която се получи. Умишлено дадох шанс на хората, които искат да питат, да го направят на момента, прекъсвайки ме. Хората бяха смели, питаха, отговарях, говорихме. От 45 минути презентация имаше поне 25 мин. дискусия, но (и) за мен слайдовете не бяха толкова важни, колкото живият контакт с публиката.

Единственото, което доста ме разочарова се случи постфактум. Организаторите публикуваха това видео. Аз им благодаря за това, така или иначе, цялата презентация се записваше, така че не би бил проблем което и да е от нея да се публикува.

Това хубаво, но публикуваното видео съдржаше един доста провокативен въпрос към мен и… само това! Тогава аз естествено отговорих на човека, но моят отговор очевидно не е бил важен. Или е бил твърде глупав, или твърде… не знам какъв. Може би твърде неудобен. Няма да разбера, предполагам.

Лошото е, че подобна постъпка според мен противоречи на идеалът, който това общество проповядва. Цензурата е нещо лошо, особено когато е налагана от този, който развява иначе флагът на Свободата с главно "С". Лесно е да обвиниш Майкрософт в нещо, но когато питаш толкова провокативно, може би трябва да имаш кураж да посрещнеш отговора?

Ще се възползвам от факта, че имам блог. Сега ще се опитам да импровизирам отново моя отговор, само и единствено с цел пълнота на дискусията.

Въпросът, дословно цитиран от видеото е "Защо беше нужно да сертифицирате грешка в Офис примерно 2.0, който смята дата от 1900-ата година за понеделник, като тя неделя? Разбирате ли, ние се притесняваме от такива неща, аз се притеснявам от нещо, че вие стандартизирате нещо, а за нас е по-добре да имаме отворено нещо, което да работи. Въпросът е, че вие се опитвате да промените хода на човешката история, защото просто можете да ***” (шумът ми пречи да чуя точно от видеото).

Моят отговор (или поне по-съдържателната според мен част) беше нещо от рода на:

– Майкрософт вече промени веднъж света. Майкрософт започна с визията за "Компютър на всяко бюро". За 30 години история ние променихме света.

Не гарантирам, че съм 100% точен с това, което казах тогава. Но беше нещо от рода. Така или иначе, не помня точно какво беше. А и пред такава публика човек импровизира, а така е трудно да помниш точно как и какво си казал. Със сигурност споменах също, че не съм запознат с проблема, за който ме питат, но дали беше преди или след отговора ми, това тук не мога да си спомня.

Както един мой познат, който си вади хляба с психология коментира:

Най-очертаващият се извод е, че самото задаване на въпроса е било по-важно от който и да било негов отговор.
Сиреч бива самоцелно, а не като стъпка в търсене на познание.
Викат му още "заяждане". 🙂
Хич да не ти пука, ама ти и без това си наясно… 🙂

Щеше  ми се да не е прав.

А ако наистина ви пука за същината на проблема, Stilgar, моят любим Facebook troll Smile (да взаимствам тук един израз от Йовко) изкопа този линк http://joelonsoftware.com/items/2006/06/16.html. Tam Joel обяснява като че ли точно за този проблем.

Ако ви интересува моята презентация в PDF, може да я свалите по-долу. Тя няма нищо общо с казаното по-горе, освен че всичко се случи заради нея Smile:

Рийдър нот фаунд

Рийдър нот фаунд

Докато чакам да измият колата, реших да открадна малко време за себе си. Нищо, че (вече) е работно време, при нас терминът “работно време” е малко по-особен, не само защото сме worldwide екип и компания, а и защото като има работа, тя може да се свърши отвсякъде, стига да имаш интернет, време и желание. От близо 20 години работя все такава работа, и комай това остава най-важното изискване (заедно с remuneration пакета, разбира се Smile) към работодателя ми…

Поглеждам в blogroll-а и виждам потресаващ брой блогове, които чакат да им обърна внимание. Малко ме е яд да го гледам обаче! Google Reader е страхотен четец, но все пак е на компания, която от години избягвам. Не само защото са бесни конкуренти във всичко, в което човек може да се сети. А и защото ми е интересно може ли съвременен потребител на Мрежата да работи пълноценно без тях. (Засега) може. Пощата ми от много време се хоства на Windows Live, търся с Bing (и винаги намирам, за злите езици, четящи този блог Smile). От едно нещо обаче не мога да се оттърва и това е точно Google Reader. Няма, просто няма такава друга услуга в Мрежата. Всякакъв тип оффлайн четец съм пробвал. Е, не става! Недостатъците им са с тонове пред предимствата. Всъщност, така и не намерих предимство на никой от тях.

Един много ми хареса (може би беше най-доброто, което намерих), но го оставих като видях, че с моите абонирани потоци беше взел 1.3GB RAM в работещо състояние. Не че нямам RAM, но за четец… хайде моля! Един друг пък беше близо до одобрение, ако не беше потресаващо бавен.

Чудя се, толкова ли много се иска, за да се напише свестен RSS четец, който да може да бъде поне слаб конкурент на Google Reader? Или на никой не му пука, “щото нали вече има Reader”? Уффф… мразя екзистенциални въпроси толкова рано сутрин!

…измиха колата… време е да се включваме в Матрицата!

Документално

Документално

WalletСедя в стаята на най-мизерния “четиризвезден” хотел, който може да има, и се опитвам да пиша тук. Докато чакаме мама да се “найоги”, Мартин се чуди каква дивотия да измисли, включително някак успя да ме одере по крака с бисквита! Още само 20 минути (поглеждам с копнеж към часовника).

Тук се оказахме, защото Ели намери някаква оферта за “йога-нещо-си”, по 35 лв/ден/човек в този хотел. Хотелът “Финландия” в Пампорово е доста мизерен. Може в добрите, стари времена да е бил четири звезди, но сега две от звездите безславно са залезли, съдейки по вехтата стая, липсата на каквато и да е козметика в стаята (вкл. шампоан за коса) и останалото, общо западнало състояние. Но за толкова пари – толкова (трябва да кажем, че тези 35 лв за FB цена с вегетарианско ядене). Ще изтраем, и на по-лоши места сме били (и предстои да бъдем)!

Иначе последната седмица, освен на боледуване, беше посветена и на оправяне на личните документи. Вече съм официално софиянец. Постоянният ми адрес е на ул.”Проф. Христо Вакарелски”, защото не ми се занимаваше да се местя директно в Лозен. Веднага, след като отокът на окото ми спадна, подадох документи за нова карта, че старата изтичаше на 24.07. Т.е., гратисния период на старата изтичаше, тя самата изтече още на 24.01.

Ще ви спестя три часа висене на опашки, както и разправията с едно момче, което се мислеше за голяма работа, щото са го сложили да сваля биометрията на хората. Важното е, че сега имам нова лична карта.

Още по-важното обаче е, че имам един месец да си сменя и свидетелството за правоуправление (книжката). Още като подавах документи за лична карта ме накараха да декларирам с три реда на гърба на заявлението, че съм уведомен за този факт. Явно смятат и там глоби да събират. По закон се оказва, че след получаването на новата карта, новоизлюпените в съответното селище трябва да си преиздадат и книжката, вече чрез КАТ на съответния град, в моя случай – КАТ-София.

За да е още по-интересно, всичко това става на два пъти:

  1. Подавате молба на гише 15, в която се молите аман-заман да ви дадат досието в новия КАТ. Явно за всичко в тази държава трябва да се молиш. С тази молба ченгесарите отиват в стария ви КАТ, вземат ви шофьорското досие (каквото и да представлява тази завоалирана фраза с полъх от VIто управление) и ви го носят в новия КАТ, в моя случай – София. За тази мега-сложна процедура вие великодушно трябва да им отпуснете един месец време.
  2. След като изтече този месец, пак се явявате в КАТ и този път чакате на мега-опашката за подаване на документи. До сега съм ходил два пъти там, по-малко от 20-30 човека не съм виждал. Носят се слухове, че в началото на деня опашката стигала до след вратата на оградата на КАТ, което си е баси постижението!
    Естествено, ред няма. Ако си мислите, че ще си изтеглите номерче и ще си чакате чинно на пейка някъде или ще си свършите работа, откажете се. Висите като сополи, защото я се махнете, я вашият ред е заминал. Явно някой е откраднал парите за тази последна електронна опашка – останалите гишета си имат електронните опашки и си чакат човешки, седнали някъде.
  3. След като подадете документите на гишето-на-което-се-чака-много-прав, се носят слухове че тогава може да си изтеглите билетче за съответната “биометрия”, плащате и току-виж сте успели да подадете.
  4. Изминава времето, което сте отпуснали на КАТ за издаване на вашите документи
  5. След това се нареждате на последната-опашка-на-която-се-чака-прав, т.е. тази за получаване на документите. Пак следва ХХ време чакане, и току-виж си получите чисто-новата книжка.
    Не знам какво става с талона, зли езици говорят, че май и него ще го сменяте, чакайки на други опашки, но като стигне ред, ще споделя ако не ме мързи

Отчайващата статистика е: поне три дни загубени в безкрайно чакане и нерви.

Нека след това да дойдат да ми говорят разни правителствени мишоци колко европейско ставало обслужването в България. Нека да дойдат да ми кажат, как гражданите бързо (и качествено!) се обслужвали. Това може и да е така, но в едно друго измерение, в което в София няма псета, няма дупки, няма мръсотия и средностатистическия дегенерат не си изхвърля фаса през прозореца на колата, докато чака на кръстовището.

Както и да е. Тръгнали сме по този път, надявам се след месец-два да имам нова книжка. На Веси тепърва ѝ предстои всичко отначало.

Photo (cc) ExecGifts

Принципно рядко лягам болен

Принципно рядко лягам болен

Pills (cc-a) Fillmore PhotographyТрета седмица! Трета седмица все ми има нещо. Започна се преди 2 седмици с едно перфектно вирусче, което Марти ми тръшна директно в носа. Измъчи ме. Температура ли не вдигах, из леглата ли не се мотах. Не беше истина направо. Издържах обаче без лекар и лекарства.

А принципно рядко лягам болен!

Тъкмо ми мина вируса, миналата седмица още от неделя едното око реши, че твърде много са му намигали, и взе че се възпали зверски. Станах с 1 1/2 очи, вместо с 2. А и визията беше си видяла зайката направо. Колежките не спираха да ми се “радват”. Ща-неща на третия ден подуване (вторник?) отидох на лекар. Лекарката и тя ми се зарадва, изписа ми капки за очи за 50 лв и ме прати да си ходя и да си ги ръгам в очите 8 пъти на ден. Преди да ме пусне обаче ме накара да мина и през УНГ-то, а там предрекоха, че се виждал някакъв фарингит, та най-вероятно щял да съм се върна следващата седмица (?!). И тя една врачка излезна, за мое нещастие.

А принципно рядко лягам болен!

Уикенда го бяхме планирали да ходим да вземаме Ангел (и Борко) от лагера в Лозенец. Бях уговорил една караванка от колегата Цецо, та смятахме да си изкарваме добре. Пътьом взехме и Мартин от село, че иначе щеше да ни е твърде хубаво и отцепихме. Още по пътя ме втресе. Като стигнахме до караванката вече си ми беше сериозно зле (а беше още петък). Петък вечер, събота вечер, неделя вечер – почти една и съща картинка – температура + спане отрано. И пазене на леглото, почти от ранния следобед.

А принципно рядко лягам болен!

Този понеделник обаче нямаше начин – пак на УНГ, антибиотици, оставане вкъщи. Страшно съм доволен, че във фирмата така са ни устроени нещата, че практически няма значение дали си в офиса, за да можеш да си вършиш изцяло работата. Единствено ако е необходима среща наживо, тогава разбира се трябва да ходиш в офиса, но за късмет нямах такива срещи тия три дни.

Та дадоха ми значи антибиотика, като го погледнах ми стана ясно, че скоро нищо живо и естествено няма да има в мен. Ще съм една купчина от силиций и метал, нещо като Робокоп, но с шкембе и цици. Така се и оказа, де. Сега сме сряда, гадините почти са изтребени, полезните заедно с вредните. Важното е обаче, че съм много по-добре, няма температури и др. глупости и утре съм на работа в офиса.

Дано с това да се свърши с тая трагедия, че след 10-на дни ме чака поход из Родопите. Не знам докъде компанията я е докарала с маршрута, дано са се съобразили с размерите и (не)възможностите ми. Имаше някои добри идеи, които аз прегърнах страстно тогава, но дали мързеливата част от компанията е победила, тепърва предстои да разберем.

Ще е адски гадно обаче, ако се разболея преди, и особено по време на похода. Дано да няма, но след последните три седмици нещо не съм много сигурен. Тия гадове се оказаха доста устойчиви.

А принципно рядко лягам болен!

Photo (cc) Fillmore Photography

Theme: Overlay by Kaira Extra Text