На избори в “60-класното”

Днес сутринта майка ме помоли да я заведа до училище, за да гласува. Сама ѝ е трудно, по ред причини. Пък и на мен ми беше приятно да свършим тази работа заедно, затова и не се поколебах.

Разбира се, с оглед логистика решихме да отидем възможно най-рано сутринта. Тогава очаквахме (и очакванията се оправдаха), че ще има най-малко хора. Не исках да се юрнем още в 07:00: тогава секциите биха едва отваряли, а и най-вероятно би имало други хора, които трябва да работят и биха били първи пред урните. Но ми се струваше, че 07:20-07:30 е добър баланс: първите вече ще са гласували, а за следващите още е рано.

В избирателния район на майка гласуването винаги е било в “60-класното училище”, както винаги съм го знаел, а иначе официално СУ “Софроний Врачански”. Може би, преди да го построят (1984), родителите ми са гласували другаде, но аз това не го помня. Та от моя гледна точка, когато се гласува в Пловдив винаги се е гласувало там. Аз самият там съм гласувал за първи път.

Майка, бъдейки на 75 години, вече ходи по-бавно и по-трудно. А и в училището няма асансьор. Никога не е имало. Четири етажа, един подземен, но явно навремето на архитектите, строили социализма не им е хрумнало, че може да има и по-трудно подвижни деца и хора. По онова време хора в затруднено положение явно са липсвали. Та затова и асансьори не са били необходими за училище в едно развито, социалистическо общество.

Майка знаеше много по-добре от мен кой вход на училището работеше. Но аз си карах по старому, когато използвахме само “задния вход” на сградата. И логично се насочих към него, въпреки това, че майка ме предупреди. Съвсем несъобразително реших, че ще отидем пеша, несъобразявайки обаче дребния факт, че това увеличава почти двойно разстоянието за ходене на майка и включва още едни стълби. За мен тогава, а и сега, тези стълби не са проблем, но за майка си бяха допълнително натоварване.

Нейсе, глупостта ми беше направена, та тряваше да “прецапваме” през стълбите. Училището е доста голямо: четири отделни учебни корпуса, от тях два са на по два надземни етажа, а два – на вече споменатите четири.

За мое съжаление и яд, секцията на майка беше на четвъртия етаж. Всъщност, на първия етаж секции нямаше. Всеки човек, включително и по-възрастните, трябваше да катерят етажите до горе. На майка това определено ѝ беше най-тежкото. По едно време даже малко се притесних, но всичко беше в крайна сметка благополучно.

С няколко почивки изкатерихме стълбите. Ако правилно съм запомнил, секцията в която майка глауваше, беше кабинет, в който навремето учих математика. По пътя към секцията минах покрай ет.3, каб. 306-307 (или поне по онова време беше 306-307).

Този кабинет ще остане винаги в главата ми, защото там написах първата програма, която ставаше за нещо. Спомням си как в шести клас с възторг научих, че (най-накрая) ще се оборудва компютърен кабинет в училище. Не знам на кой желанието беше по-голямо: на мен или на др. Кашкавалджиев. По онова време всички бяха “другари” и “другарки”. БСП все още и все така смешно се наричат и днес. Макар, че хич не е смешно за тези, които помнят кое идваше с “другарите и другарките”.

Та, докато за пореден път досаждах на др. Кашкавалджиев за един от двата компютри в неговата учителска стая (към кабинетите по информатика имаше допълнителни стаички, в които беше “най-интересното”) той сподели, че скоро целият кабинет ще бъде оборудван с компютри. И то не какви да е, а “Правец-8С”: по-новата и по-мощната версия на “Правец-82”. Машините бяха с цели 64КВ памет. Някои от тях и с разширителни карти от още 128КВ, за “особено тежки изчисления”. На BASIC тази памет не беше лесно достъпна, но и 64KB си беше солидно постижение за тогава!

Може би някой по-млад ще си помисли, че съм се объркал в мерните единици. Но не съм. Паметта на масовия компютър, с който се вършеше работата тогава, беше между 48 и 64 кабайта. Т.е., размер, в който днес едва се побира някоя от малките иконки на смартфона, който носим в джоба си. Днес моят айфон има два милиона пъти повече памет, по-точно 2,097,152 пъти повече памет от тези страхотни машини, които два-три месеца чаках с нетърпение. Някой може да се заяде, че това на айфона всъщност е диск, а не RAM, но чиповете памет са си чипове памет. Естествено, RAM-ът е по-бърз от “диска”, но да не тръгваме да сравняваме бързодействието на сегашния “диск” с тогавашния RAM, че съвсем ще се оплетем в големи порядъци разлика.

Когато най-накрая компютрите дойдоха аз бях един изключитело щастлив човек! Имаше достатъчно компютри: можех да си избирам даже на кой да седна. Бързо научихме кои флопита работеха добре и кои – не толкова добре. И когато за седмица-две по-големите и по-малките се бяхме разбрали “кой ще кара влака” настъпи примирието, на което др. Кашкавалджиев се надяваше. Всяка жаба си научи гьола и липсваха особени конфликти.

Аз тогава постигнах някаква своеобразна “компютърна нирвана”. Само на десет минути пеша от нас имах компютърна зала, която беше на мое разположение почти по всяко време, стига да успея да намеря къде из училището е др. Кашкавалджиев. Измъквал съм го даже от учебни съвети, за да ми отвори залата. Не знам как ме изтрая този човек. Но шести и седми клас той си остана за мен една от най-важните фигури в училището, защото държеше ключа от най-важната стая. Така спрях да търча по компютърни клубове с далеч по-ограничен достъп и можех да пиша (и да играя, да не се лъжем!) много повече.

За да държи мотивацията на ниво, др. Кашкавалджиев раздаде задачи. На мен ми се падна задачата да напиша програмата, с която ще смятаме средния успех на випуска. Въвеждаме оценките от дневниците и програмата смята. Аз си нямах особено понятие от статистика тогава, но си представях защо им е важно колко общо шестици има по математика в пети клас, колко е средния успех по математика на всички класове, на които преподава др. Томов, и т.н.

Задачата получих в началото на седми клас. Всъщност, малко преди началото, защото аз бях от тези, които търчаха до училището и през ваканцията, защото там бяха компютрите. Имах в началото малко проблеми с достъпа и портиера, но като ме научиха (по-скоро като се отказаха да намират начини да ме спират) вече нямах проблеми. А и др. Кашкавалджиев май тогава окончателно разбра, че няма отърване от мен и реши да ме занимава с “официално задание”.

Някой път ще разправя как точно писах това задание, но за мен (а и за него) важното беше, че не се провалих напълно.

Такива спомени ме заливаха, докато с майка вървяхме по коридорите на училището. Странно е как за двадесет минути толкова неща може да минат през една глава. Но най-важното е, че свършихме добре задачата с гласуването.

Важно е да се гласува. Въпреки, че съм 99% сигурен за кой е отишъл гласа на майка, по-важното е да се гласува!


Снимката е от сайта на МОН. Макар ,че “мъдър човек” там мъдро е сложил знак “©”, аз смятам, че бидейки обществен сайт, издържан с кражбата от всички нас, мога да взема и да използвам снимката без никакви угризения.

One thought on “На избори в “60-класното”

  1. Позволявам си една корекция. След “Правец 82” в училищата заредиха с “Правец 8М” (в него имаше и процесор Z80 за CP/M os) и наистина беше със 64К памет.
    “Правец 8С” излезе малко по-късно и беше предназначен за домашни потребители /аз поне не съм виждал него време да се доставя в училищата/
    Гледай как покрай едно гласуване, какви стари и приятни спомени възникнаха от зората на “Компютърната грамотност” 🙂

Leave a Reply

Theme: Overlay by Kaira Extra Text
%d bloggers like this: