В Министерството на финансите има искания за увеличение на заплатите на обща сума 1.2 млрд. лв., обясни той и добави, че не е работа на ведомството му да прецени чий труд е недооценен.

също и Даниел Вълчев:

От началото на следващата година заплатите на учителите могат да се увеличат със 100 лева, а заплатите на непедагогическия персонал в училищата – с 50 лева, обясни Вълчев. За това ще са необходими между 180 и 200 милиона лева, с които Министерството на образованието и науката разполага “от свиване на системата” – от съкращаване на учителски щатове и от закриване на училища в страната, каза той на срещата, провела се в столицата в 29-то СОУ.
Това е реалистичното, а не исканията за 540 лв. стартова преподавателска заплата от 1 юли т. г., и за 1200 лв. от догодина, коментира министърът. Той обясни, че е внесъл доклад в Министерския съвет с искане за 25% увеличение на учителските заплати, изразяващо се в посочените от него цифри.

В тази връзка – заплатите не се увеличават и намаляват от правителството, а от това, че хората работят и произвеждат по-голям БВП.

Второ: Не разбирам кому е нужен всичкия драматизъм обаче. Бягства, патриотизъм, майки, бащи, деца…И това го казвам с всичкото си уважение към теб, към Йовко и към всички останали, които изказаха и продължават да изказват мнение по темата. Че в България нещата не са точно такива, каквито бихме искали да бъдат…това е повече от ясно. Че извън нея никой не те чака с отворени обятия…също. Тук (в БГ) имаме някакви ежедневни болки и съмнения. Извън нея някакви други. Със сигурност физическите обстоятелства, в които се намираме ги изострят или затъпяват, но не мога да се съглася, че проблемите произтичат от това къде точно живееш. Където и да живее човек се изправя пред някакви изпитания. Решава проблемите си както може. Важното е да следва мечтите си и да е заобиколен от близки хора.

Въпрос на характер, мотивация и шанс е да се чувстваш добре както в България, така и където и да било другаде. И всички тези или-или разговори са по-скоро излишни, защото създават някаква такива странни и ненужни граници между хората и начина, по който избират да живеят живота си.

Ако се замислиш малко, сигурно ще добавиш още букви, но за мен е непонятно как искат хората с този (нисък) БВП, да получават високи заплати. Ами тези заплати не падат от небето, не “ни ги дават” отнякъде. Те са резултат от всичко онова, което произвеждаме. Ако погледнеш какво сочат данните за последната година, ще разбереш, че полека-лека нещата се оправят. Но – полека-лека, а не със скок! Със скок като скачаш над пропастта, най-много да паднеш долу. А това сме го живяли веднъж – през 1996-1997 г. Нали не искаш същото? Или може би го искаш?

За сиренето и мандрата – къде живеят тези 15 работника? Защото едно е да живееш в София с 400 лв, а друго е – в Каспичан със същите пари. Както и на Запад – едно е да си със заплата $ 56000 в Тексас, а друго е да получаваш същите пари в Ню Йорк. В Тексас ще живееш отлично, в Ню Йорк няма да можеш да си покриеш дори разходите по жилището и транспорта.
Собствениците на мандрата, ако наистина карат такива скъпи коли, значи са успели да направят качествена стока, която се продава навън и трябва да бъдат не мразени заради това, а уважавани. Щом я правят с работници, които не напускат, а работят качествено, значи 400 лв. е добрата заплата за тази мандра. Разбираш ли каква е логиката или още си недоволен, че не им плащат по 4000 лв.? Прочее, ако някой от тях можеше, щеше да се хване, да направи мандра, да произвежда и да продава и да си купи каквото иска. Но едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто е да го направиш…

Не знаех, че ти си излязъл навън по фирмени причини. Имам и други такива познати, които обикалят от континент на континент – където фирмата ги изпрати. Аз пък така бих излязла – за две години примерно да отида да работя някъде, за да натрупам опит. Така е интересно. Въпреки че сега имам възможност да го направя – нашата фирма предлага богати възможности за работа по целия свят, а аз като ме питаха, дали бих отишла да работя в чужбина, изрично казах, че не искам и не мога – имам ангажименти към родителите си и самата аз не искам.
Смятам, че живеейки тук, дори и един боклук от земята да вдигнеш, дори и едно дръвче да посадиш – ти вече си направил нещо за Родината си. Докато бидейки в чужбина – няма как. Не е въпросът само до парите, които вие изпращате в България на родителите си. Аз го оприличавам някакси на парите, които се дават за благотворителност. Не че е малко, но няма човешки допир. Много често хората се нуждаят повече от ласка и блага дума, отколкото от пари.

Онзи ден слушах децата в квартала да си играят на улицата, да викат, крещят, да плачат и да се смеят. Много е приятно да го слушаш това. И се сетих пак за децата на Йовко, дето едва ли не трябва само в къщи да стоят или в чужбина – в парника – на топло, на завет, под непрекъснато наблюдение и закрила, на определени градуси и влажност на въздуха.
И се замислих, че аз пък искам моите деца да израстнат силни в семейството си и навън, защитени отвърте в душата си, чрез вярата в собствените си сили и доброто. Да могат на улицата да се справят с конкурентите си, да не обръщат внимание на дрогата, защото няма да имат нужда от изкуствено добро настроение и хвърчане в облаците.

А що се отнася до инцидентите, такива стават по целия свят, дори и в държавите на парниците – скоро стана едно масово убийство на деца в училище – в полицейската държава с “висок” стандарт. На такова нещо се вика: “да пази Господ!” – но то може да се случи както тук, така и там.

Както и да е. Когато човек иска да направи нещо – причини и оправдания ще се намерят най-различни и много на брой. Но когато нещо ти нашепва, отвътре че не е много редно да избягаш и ти започваш да крещиш и да сочиш с пръст чужди вини и грехове, за да заглушиш онзи, другият глас отвътре, който ти нашепва за собствените – нека това да него хвалим и оправдаваме и защитаваме.

Аз се замислих по тези въпроси покрай Сашо – Американската мечта. Живеех с неговите разсъждения и бленувания по завръщането и много съм размишлявала върху това. На мен ще ми е трудно навън. Не бих могла да живея в чужбина, па ако ще и по цяла година на Хаваите да съм.

И пак се връщам на Весо – ами ако след две години и за него се окаже, че е трудно, че му е мъчно – как би се върнал при цялата тази помия, която изля в прощалния си пост срещу България? Ето това се чудя и мая.

А вас ви поздравявам, ако решите да се върнете и се надявам да се обадите, за да се запознаем наживо 🙂