Ти отмина
Сякаш сън, сякаш сняг, сякаш дъжд,
сякаш пролет и есен, и зима…
Твойта сянка над младата ръж се изви
като кърпа синя.
Непрежалена тъжна шега като яребица се заобажда.
И една ароматна тъга почна лекичко
да те възражда.
Аз се спрях,аз се спрях и затворих очи,
вероятно да те преживея.
А душата виновно, виновно мълчи
само сянката мина през нея.
Само вятърът, вятърът вейна едва,
пиле някакво изписука.
Ах каква,ах каква синева сме забравили
някога тука.
Синева,синева…

всеки е естет,само критериите са различни 🙂