Детско, романтично и инато

Днес щях да пропусна моите 750 думи! На косъм! В последния момент се сетих (22:22), че не съм си написал “дневната дажба”. Сетих се, докато вече ми се мотаеше в главата мисълта да си лягам и да спя.

Щеше много да ме е яд, ако бях пропуснал. Толкова, че като нищо бих престанал да следвам традицията с ежедневното писане.

Аз не понасям добре провалите. Не мисля, че някой ги понася добре, де. Но май при мен е особено зле и тежко демотивиращо. В живота ми провалите понякога са водели до тотално отказване от съответната цел, или традиция, или “нещоправене”.

Спомням си народните танци като малък. Започнах в първи клас. В трети клас бях част от ядрото на детския ансамбъл, в който танцувахме страхотно, и всички много ни се радваха. Концертите и проявите бяха безброй. И къде ли не. Най-живо си спомням как ходихме по банкетите на разни комунистически “величия”, за да им танцуваме. А “величията” ни даваха банани, мандарини, портокали… все плодове, които не можеше да се намерят по магазините, или ако се намираха, се даваха в ограничено количество на всеки купувач. Това, разбира се, не важеше за комуноидните престъпници: за тях нещата бяха със специално снабдяване, и винаги в изобилие.

Та пак тогава, преди едно фестивално турне, се разболях тежко. Двойна бронхопвнеумония. Изкарах сигурно три-четири седмици вкъщи. След това ми забраниха два месеца всякакви по-тежки физически упражнения. А който е играл хоро знае какво става с дробовете ти при репетиция или на сцената.

Тази забрана автоматично ме извади от ансамбъла за почти три месеца. И провали не само моето участие в турнето, ами и много затрудни групата ни, защото трябваше или много спешно да се намери още едно дете, което да може да ме замети, или трябваше едно дете да не играе (т.е., да остане нещо като “резерва”).

Доколкото помня, точно този вариант избра хореографката. И децата, чисто по детски, обвиниха мен за тази неслука. Аз много трудно понесох това обвинение. Всъщност не го понесох. От раз се отказах от ансамбъла, повече не стъпих на репетиция. Спомням си как “по случайност” в училище идваше хореографката, да си говорим, да ме пита кога и как ще идвам пак на репетиции. След това идва и един или два пъти да си “говорим” и вкъщи, с родителите ми. Но аз си бях решил. Още в трети клас си бях един (малък, все още) задник: реша ли, че съм обиден на нещо, много трудно това се променяше.

Така и стана тогава. Заради моят инат и глупост се отказах от нещо, което ако беше останало в живота ми може би щеше да ми даде съвсем друга кариера и много повече красота. Но аз реших, че съм приключил с ансамбъла (“Тракийче” ли се казваше, не помня вече, мисля че беше някак асоцииран с ансамбъл “Тракия”). И така приключих и с народните танци.

След това, около шести-седми клас, започнах да танцувам състезателни танци. Основно латиноамерикански, с това започват всички начинаещи, но след шест месеца започнах и стандартните. Беше голям купон и на мен много ми харесваше. Имаше много момичета, а на един подрастващ хлапак това няма как да не се харесва (колкото и да се правехме, че ама това хич не ни интересува и въобще какво ни се мотаят тия “женки” из краката?).

Аз много си харесвах и моята партньорка. Тя беше с две (май?) години по-малка от мен, бяхме в едно и също училище. Безброй репетиции, много пот и усилия. Имахме няколко сценични участия (бяхме в “Дома на Народната армия” в Пловдив). Спомням си около месец преди първото участие как хореографката реши, че моята партньорка трябва да танцува на токчета (имахме ча-ча, румба и самба, три танца, един след друг). Да, обаче тя (парнтьорката), като всяка петокласничка, не беше ходила на токчета преди това (камо ли осем сантиметра), а какво оставаше да изпълни ритмичен танц с доста фигури, вместо с гуменки с токчета?

Спомням си как оставащите до концерта четири седмици идвахме един час преди репетиция и оставахме един час след, за да може тя да свикне да танцува на токчетата. Спомням си доста синини, основно от падане. Кога само тях, кога и двамата. Спомням си и колко сълзи проля тя. И живо си спомням как я изпращах вечерта до тях (живееше и тя в “Тракия”, нали ходехме в едно училище), защото понякога се прибирахме след 21:00. Романтика… поне за мен, явно!

Концертът мина и замина, след това дойде друг, трети… Свърши учебната година. Дойде лятото, а след него партньорката ми реши, че не ѝ се танцува в ДНА, и се премести отсреща, в Централната поща, където имаше друг състав.

Аз го приех много лично, най-вече защото тя така и не ми каза, че го прави – разбрах го постфактум, когато вече беше късно. Не ми и каза защо го прави. Аз реших, че е заради мен, защо иначе няма да ми казва?

Спокойно може да се каже, че първите месеци в новия сезон за мен бяха кошмар. За едно момче лесно може да се намери нова партньорка: момчетата-танцьори бяхме значително по-малко от момичетата. А и аз бях напреднал в танците. Но аз тази си я бях харесал много, и така и не можах да се сработя с друга.

Напуснах танците около 4-5 месеца след началото на новия сезон, за да се хвърля надолу с главата в компютрите. Разбира се, и преди да се случи тази несполука си ходех редовно в компютърната зала и вече си пишех по-сериозни програми, но след като зарязах танците компютрите станаха всичко за мен. Така и не погледнах други хобита следващите около двадесет години. Прословутият ми инат си каза думата и там: след като мен ме зарязаха, не успях да го преживея лесно и това.

Сега си спомням с умиление за тези времена. Покра тези неща и винаги ще си спомням един епизод в трети клас, в който Данчо, мой съученик, също участник в танцовия състав, нещо реши, че ще ме тормози физически (т.е., ще ме бие), защото съм бил зарязал “отбора” преди фестивала. Понаби ме, съответно, аз и тогава си бях слабак и не можех да се бия. Нищо, че той беше с 20% по-лек от мен, и почти с половин глава по-нисък.

Живо си спомням също как Мария, след като констатира какво се е случило (на мен ми личеше), му хвърли такъв бой, че онзи повече не посмя да ме пипне. не само по този повод, въобще, до края на трети клас. Мария е по-малка с една година от нас двамата, но никое от момчетата не смееше да си има вземане-даване с нея, по какъвто и да е повод. А още тогава си беше толкова мило, русо момиче… И много ме пазеше от такива като този Данчо.

Разбира се, учителката след като разбра какво е станало, и тя си изпроси някакво викане (на нея или и на родителите, не помня вече), или при класната или при някоя от зам. директорките, но… не беше нещо необичайно за нашия клас това. Така или иначе Данчо не посмя да ме закача повече, което го оценявам вече дори 34 години след това 🙂 .

Та доста бой и мъка съм видял заради този мой инат. Но какво да правиш, каквото сам си надробиш, това ще си сърбаш. Много години след това някак успях да подтисна парещата обида, когато и по какъвто повод се появи тя, а и да се науча да я преглъщам. Но и досега ми се е случвало един-два пъти да реагирам по подобен начин, да отрязвам отведнъж-завинаги някой или нещо в живота ми. Но мисля, че е доста по-рядко, отколкото преди. И сега боли, като ми се случи, но когато въпросът е принципен, нищо не може да се направи. Понякога просто не се получава…

Училище "Антон Страшимиров" (тогава)На снимката е началният етап на СУ “Св. Константин-Кирил Философ”. Когато аз учех там беше начално училище “Антон Страшимиров”, а другото беше гимназия “Васил Коларов”. Сега виждам, че са се обединили в едно. Няма лошо! Снимката е от сайта на училището.

 

Като след дълго мълчание

…продължило около три месеца.

Дългогодишните читатели знаят, че има такива моменти. Те и затова са дългогодишни читатели, останалите отдавна са ме отписали 🙂

Предколедно ще ви разкажа накратко какво се случи за последните три месеца:

Нова позиция в компанията

DPE Logo Square От 01.09.2009 преминах на малко по-различна, не толкова дълбоко техническа позиция. От дебрите на консултантството скочих в тези на development platform evangelism-а. Няма нищо общо с религия, любопитните да знаят какво значи точно това определение може да прочетат тази прекрасна онлайн книга.

Засега не крия пред никого колко много доволен съм от промяната. Стария екип ми липсва, ежедневното дърляне с Маги още повече, но пък са ми само на половин офис разстояние. В новата работа ежедневно се сблъсквам с предизвикателства, свързани с най-новите (дори още неизлезли официално) технологии на компанията, както и с това да обяснявам и показвам истинската им стойност пред нашите клиенти и партньори.

Също така се включих и в екипа (след като се включих всъщност то стана екип), с който списваме българския Development and Platform Evangelism Blog. Ако се интересувате от технологиите (основно тези за разработка) на Майкрософт, добавете го в четците си. Няма да съжалявате.

Децата растат

20091224_1229_Marti_portr Наистина растат. Мартин вече търчи като изпуснат, катери се, пада! Доказателство е тази снимка, направена сега, докато пиша тези редове. “Бушонът” се получи онзи ден, от двуетажното легло. Качи се човекът на третата стълба (около метър и половина над земята) и от там падна юнашки. Не знам къде точно се е цепнал, за да му стане този красив синьо-зелено-виолетов ефект, но му дръпна сериозен рев. Сериозен рев, ама 20 минути след като го утешихме беше на същото място, качен и настояващ да извърви пътя до горе сам!

Докато Мартин се чудеше как да си счупи по-качествено главата, Ангел взе че тръгна на училище. Колосално предизвикателство за него и за неговите родители 🙂 . Сега още по-добре разбирам горките ми мама и тати, с класическото идиотче-първолаче в мое лице. Всичко ми се връща (качествено, така да се каже). Хлапето се справя, но е мега-разсеяно. Онзи ден сключил блестяща сделка: разменил 20ст за неговия 1 лв. При това имаше префектната причина: “ами на мен ми трябваха 20ст за бонбони, докато на нея (забележете: “нея!”) ѝ трябваше 1 лв за пица”.

Марти, да не остане по-назад, и той тръгна на ясла. Една седмица ясла, две седмици болен. Преди поредното прекъсване беше ходил обаче цели три седмици на яслата, така че може да се каже че ще свикне. Има си хас и да не свикне – там дават ядене, а той с места, където хранят, няма особени проблеми.

Абе да са живи и здрави. Че Марти напоследък с тая алергична астма… Но ще се оправи, да се надяваме!

Веси започна работа

20091224_1215_Vesi_portrait Не ни стигаше предизвикателството “Ангел – ученик”, та и мама стана труженичка. Отново на нормален, пълен работен ден, след повече от 5 години прекъсване.

Добра работа, добър пакет, но… няма мама вкъщи. Търсене и намиране на бавачка, търсене и намиране на ясла, свикване с мисълта, че се прибирам и Веси я няма вкъщи.

Но това рано или късно става, не мога да искам от нея да прави кариера на “мама”. А и сега започваме да се замисляме за по-сериозен семеен проект (не, не сестричка!), като че ли са започнали да ни липсват неща, за които да се притесняваме.

Три месеца – три важни неща. Ако се сетя за четвърто, ще пиша. А сега да ви пожелая Весела Коледа, щастлива Нова 2010 година, много здраве и късмет, а останалото ще го намерим в магазините.

20091224_1239