Бакалски сметки за нова година

Year 2018 LoadingВсяка следваща година все повече се удивлявам на цените, които виждаме за новогодишна вечер. Не, че нещо, но се чудя какво толкова мотивира всички нас, че да искаме да платим солидна сума, за да може около 31.12. да сме “някъде”.

Не, че ние не плащаме! Да не се правя на светец! Но си мисля, че нашето е далеч по-приемливо. Ето, и тази година, за втори път, плащаме “базова цена” за апартамент в Пампорово. Пет дни за всички ни излизат около 1200 лв със закуската. Без новогодишна вечеря. Новогодишната вечеря можем да си я направим сами.

Причините да предпочитам вечерята на нова година да сме самостоятелни са много. Най-важните за мен са:

  • сами е по-уютно. Семейно. Със сигурност и по-задушевно (12 човека в 24 м2). И камина.

  • малките деца около нас. Опитайте да празнувате нова година с ревящо четири годишно, на което му се спи, и ще разберете какво говоря. А на ресторант не може да

  • масовото пушене в ресторантите. МЗ е абдикирало (и) от забраната за тютюнопушене на закрито, така че всички ресторанти са се върнали в годините, когато беше приемливо вътре да вони на гнус и смърт. И когато излезеш от ресторанта, дрехите ти да стават само и единствено за незабавно изпиране, а ти – за гореща баня. Защото иначе си вкарваш тази воня в къщата, в леглото, навсякъде. Питайте хората, които са се опитвали да са на ресторант с пушещи и мен, и ще разберете какво имам предвид. Грозна картинка. Ставам и си тръгвам. Правя скандали. Как не съм ял бой все още, за мен остава загадка.

  • прекалено високите цени за невероятната екстра “новогодишна вечеря”. Грубата сметка за моето семейство показва цена от около 500 лв за трима големи, едно подрастващо, и едно дете. Някак не ми се връзва да ги дам тези пари за една вечер, никак. Не, че ги нямам. Просто съм стиснат.

Години наред празнувахме страхотна, семейна, уютна, красива и (сравнително) тиха нова в къща, при едни от най-близките ни хора. Невероятно преживяване, горяща камина, много семеен уют и любов. Миналата и тази година обаче сме решили да опитаме малките момичета (моето, Ния на Тишо и Дени и Рая) да започнат с уроците на ски. И Пампорово се оказва много добър избор, точно за тези малки същества. Аз, чудесно потрошен от миналата зима, ще го карам кротко. Или може би хич няма да го карам. Лудницата на Пампорово е много голяма и не се знае кога ще те помете някой, както си стоиш на пистата. Затова миналата и тази година избираме да изкараме няколкото дни на новогодишните празници там.

Днес обаче, случайно подтикнат от Тишо, се загледах в новогодишните оферти на един хотел на Боровец. И така изтръпнах, че единственият начин да се оправя беше да избълвам този текст.

Тези добри хора оценяват труда си, който би следвало да положат, ако моето семейство отиде за пет дни там, така:

  • Двойна стая със закуска за 5 дни: 600 камъка на възрастен, 60 за Калина и 240 лв за Мартин. Ние трудно се събираме в двойна стая, та за нас трябва нещо повече. Студиото го изключваме, и в него не се събираме, та отиваме на варианта за апартамент:

  • Апартамент със закуска за 5 дни: 765 лв за възрастен, 306 лв за Мартин и 60 лв за Калина.

Наплюнчваме калема и удряме чертата: Ангелови в апартамент, 5 дни със закуска, с включена новогодишна вечеря (няма мърдане от нея!): 2,661 лв. Допълнително от там нататък започват останалите разходи. Положението е #искаПлаче отвсякъде!

Ами не, не искам такава услуга.

Хвърлям набързо едно око на “конкуренцията”: Нова година в Кипър, излиза около 800 лв/човек, 5 дни, с включен самолетен билет.

Отиваме на още по-нискобюджетни: нова година в Австрия, с автобус, с междинно спане в Будапеща: 485 лв на човек. Без новогодишната вечеря, ама там новогодишната вечеря е 120 лв/човек. Което, съотнесено към нашия стандарт, би следвало да струва около 40 лв/човек. Но не би, в България новогодишната вечеря е по-скъпа от тази в Австрия. Сигурно защото там не плащат данъци и плащат по-ниски заплати от българските.

И преди съм писал как мразя да ме прецакват. Остава едно такова, лошо чувство… на едно много чувствително място, под кръста отзад. Казват, че ако се случва често, това чувство започва и да ти харесва.

Затова предпочитам сам да се прецаквам. Народът го е казал: както сам се прецакаш, никой друг не може да те прецака. Справка-доказателство: моята почивка в Италия тази зима. Но поне като сам се прецакаш, няма на кой да се сърдиш.

Ако не се прецакаш сам, има толкова много, на които да се сърдиш, че са почти неизборими. Малка част от тях: 45-те години социализъм; “преклонена главица сабя не я сече”; Балкантурист; Ленин; “да би мирно седяло, не би чудо видяло”; Брежнев; Андропов; Живков; “не ми пука”; Луканов; чалгата; Виденов; “не виждаш ли, че бързам”; Станишев; “добре облечен бизнесмен”; сърповете и чуковете; Кóрнелия; “не ме интересува”; Доган; Първанов; Пеевски; русоробите; Болен; Путин; мързеливия държавен служител; Ким Ир Сен; директорът Цончев; Бойко Борисов; (п)резидента радев; кошмарната картинка Милко Калайджиев пее на Цветанов в хотел “Двореца”; гнусните комунистически амулети и картини в същия гнусен хотел; “ден година храни”; Ким Чен Ир; мутрите. И още много знайни и незнайни, избрани от KLETAMAJKABALGARIJA, благорение на които за 30 години преход сме почти в изходна позиция.

Изберете си сами на кого да се сърдите, списъкът по-горе е дълъг. Ако не ви стига, реферирайте вашия си списък. Сигурен съм, че си имате.

Аз предпочитам да се сърдя на себе си.

Иначе, честита нова година в аванс. Не забравяйте да си спрете телевизорите между 23:50:00 и 23:55:57. Иначе рискувате да носите зелени чорапи цялата нова 2018 година.

2018 in snow

All Images (cc0) Pixabay

На ски в Банско, с отвращение

Това съм го писал преди около една година. Изтупах праха от черновата, поизчетках я малко и реших да я публикувам. Все още е актуално до сълзи. Въпреки това обаче смятам, че е повече от належащо да има човешки условия за истински инвеститори по нашите курорти. Първо по-малко зелен терор върху бизнеса там и второ – условия за бизнес и на други концесионери, освен мутро-мастодонтите там.

Ех, мечти!

Междувременно (и) тази година в Италия беше страхотно!

Ski queue Bansko (by Vl.Karolev)
Два дни. Толкова ми трябваха, за:

  • да им видя випарията и снобарията.
    Лифт с vip вход. Простолюдието чакаме на опашката, а випарията и други мутропроститутки и мутропроститути минават директно. ‘Щот могат! Едва-едва удостояват с поглед огромното, чакащо мнозинство, може би защото (някои от тях) даже ги е срам от ситуацията. Но то на тази опашка чака ли се?!

  • да се почувствам бедняк и боклук;
    Средна пица с греяно вино по пистите: от 30 лв нагоре. Не че ги нямам, ама ги изкарвам с труд и не ми се иска да го давам на мутри. Защото съдейки от тоталната липса на конкуренция по пистите, сигурен съм, че не пазарът, заедно с качеството на храна и обслужване определят кой ще има заведение там, а едни други, твърди предмети, обикновено използвани в бейзбола.

  • да видя писти, по-оживени от главната на Пловдив през първите, топли и слънчеви дни на пролетта;
    Преброих поне 50 човека, наредени на пистата.  Опашка, за да тръгнеш надолу. Поне нямаше VIP линия на пистата, ама като гледам, скоро и това ще измисли мутро-мозъкът.

  • да си дам, като цяло, парите на вятъра;
    Един ден ски пас за моето семейство: (през 2015-а беше) 200 лв. Вече е 230, защото Мартин е над 7. Срещу него получавам горепосоченият, дълъг и детайлен курс по търпение, “цели” 50 км преорани до бабуни още в 11:00 писти с опасно много хора по тях и 300% надценка в заведенията. Няма да започвам да правя справката с Италия и Австрия, освен ако не си вземете кърпички, за да си бършем сълзите заедно!

Не мисля, че бих се върнал лесно тук. Освен, ако не стана аз една от “VIP мутрите” някой ден. Вероятно се броят на пръсти ски-курортите в света, които имат нужда от официални блогове, които да обясняват на клиентите “Как да оцелеем на гондолата”! Срам, и гнус.

Никога не ходете на ски в Банско. По-добре си работете в офиса. Не заслужавате такова нещо. В Австрия или Италия е по-евтино, по-качествено, по-човешко и по-морално. Ще си дадете парите с по-голям кеф и ще получите несравнимо повече за тях. Жалко само, че е на 1000+ км и не можеш ей-така да се вдигнеш за един уикенд.

Но ние сме си виновни!

27.02.2015

Снимката е от публичната секция на Facebook профила на Владимир Каролев, публикувана на 16.02.2016.

Закрихме ски-сезона

С Веси от сума ти време чакахме датата 23.03., не толкова заради пролетта, колкото заради това,че за тогава една голяма компания приятели имахме ваучери за хотел “Мургавец” в Пампорово. Идеята беше да караме като за последно този сезон и след това да прибираме ските и да се радваме на забавленията през топлите дни.

Още в петък Цеци ни зарадва, че пистите стават. Аз лично едва дочаках да мине петъка, че да се метнем на колите (пътуването беше вечерно-нощно, защото Веси пести отпуска, че е все на минус, горката).

Пристигнахме благополучно, чекирах се (има си хас!), видяхме се набързо с приятелите и след това по леглата, че на другия ден да сме рано на пистите.

На другия ден почти успяхме да сме първи на пистите. Веси някак успя да навие Марти да остане предиобед на ски-детска-градина и след това с нея и Ангел разцепихме всички червени писти в региона. Пистите бяха леко размекнати (като за сутрин), но се караше прекрасно!

Наобяд похапнахме на пистите (аз не ям, но уважих едно греяно червено винце), след което продължихме. Веси продължи с Марти (т.е., по зелени писти, бавно-славно да се учи добичето), а аз – с Ангел, пак по червените.

Пистите обаче вече не бяха тези от сутринта: мокри, по-труден контрол на ските, аз за малко да се опъна по очи. Не носих ръкавици и добре успях да си поиздера ръката на ледените кристалчета, които съставляваше пистата в този ѝ участък. Като тръгнах да падам, в последния момент успях да се завъртя, и опирайки се на ръце да се предпазя. Трябваше да го приема като знак, но уви… меракът ме накара да искам да продължа да карам.

Следващото пускане стана голяма беля. На червената 4-ка, около 300 м преди края на пистата, изгубих контрол над ските и не успях да направя безопасно падане. Напротив, макар сега да не помня точно какво стана, спомням си зверско изтрещяване на щеката ми в шлема (добре, че имам каска!), след което много неприятно, засукващо превъртане, след това остра болка… и следващите 3 секунди нищо не помня. Опомних се, лежейки на пистата и пъшкайки от болка. Десния ми крак в основата си болеше зверски, всяко помръдване предизвикваше режещи талази от болка.

Успях да се извъртя някак така, че да преча по-малко, след което видях, че Ангел стои до мен и ме гледа доста странно. Още хора спряха, попитаха ме мога ли да продължа и след като потвърдих, че няма да мога, веднага отлетяха надолу за помощ. Ангелчо, разбира се, се въртя покрай мен, аз му обясних че най-вероятно съм се наранил сериозно, но и че няма нищо кой-знае какво страшно, той като че ли не ми повярва много, но се поуспокои и легна до мен на пистата да чака и той. Опитах се да го накарам да иде долу на Малина и да чака майка си, но той категорично отказа.

Аз, от своя страна, се обадих на Веси да ѝ поднеса “благата вест”, тя също се притесни, но пък и тя задвижи чрез Маги (близка нашата близка приятелка, дългогодишен ски инструктор в Пампорово) помощта.

Аз полежах доста на пистата. Направи ми впечатление, че цялата писта като че ли се е превърнала на киша. И тогава осъзнах, че не е трябвало да пресирам толкова нещата, но… някак все късно се сещаме, и обикновено след като стане белята. За мен си беше ясно, че кракът най-вероятно е счупен: имаше всички белези на такава травма. Но все се надявах да е друго.

Линейката дойде бързо. Личеше ѝ, че не е от най-новите, но беше в добро състояние. Момчето не посмя да пипа обувката на пистата, от една страна защото ме болеше доста, от друга защото се притесняваше от външно счупване. А ако има засегнат важен кръвоносен съд, свалянето на ски обувката на пистата може да убие човек, защото на пистата нямат всичко необходимо, за да преборят ефикасно хеморагичния шок. Затова ме шинира със специална надуваема шина и бързо подкара към Студенец, където е медицинския пункт на комплекса.

Пътуването беше бавно, но за сметка на това – мъчително. Сигурно няколко пъти се изпотих от болката, но стисках яко, че детето до мен ме гледаше внимателно, и без това достатъчно уплашено от станалото. Но явно адреналинът си е казал думата, защото даже успях да му се скарам, като се лепна да гледа на задната врата (беше се опрял с цялата си тежест на вратата, уплаших се да не се отвори).

Като пристигнахме следваха още изпитания. Ски обувка се обува трудно, и се сваля трудно. Не ви пожелавам да разберете как се сваля ски обувка, ако имате счупване около глезена… Нейсе, свалихме я! След това ски чорапът… и двамата травматолози, които ме обгрижваха, веднага бяха категорични, че става въпрос за счупване. Вътрешно, без важен кръвоносен съд (отокът беше много малък), но все пак счупване. Мамка му!

Тогава беше момента да се удивя, че медицинския пункт има собствен, портативен рентген. Свикнал съм да мисля за тези места като за потънали в мизерия, но явно това беше оборудвано добре. Не искам да знам как са останалите по света (предвид какви са начините да науча Smile), но това в Пампорово имаше всичко необходимо за първоначални спешни мерки: апаратура, медикаменти и най-важното: персонал!

Персоналът там беше от двама лекари-травматолози. Баща и син. Бързо ме снимаха (две снимки в два различни плана) и изводът беше, че счупването се лекува с операция. Предложиха, ако искам, веднага да отиваме за Смолян и да го оправяме. Проблемът обаче беше, че трябва да се стои в болница 4-5 дни, а това нарушаваше всичко много сериозно. Едно е да съм в София в болница, друго е в Смолян.

Тъй-като операцията не беше спешна, с Веси решихме да се прибираме за София и да се оперирам там. Тогава хората сложиха гипс (от средата на стъпалото до средата на бедрото, една огромна гипсова “чашка”). Аз помрънках, докато ми слагаха гипса, но си пролича, че са професионалисти и че им пука и за моята болка.

След като направиха гипса, треснаха ми една инжекция против коагулация (образуване на тромби).

Междувременно Веси отиде до Малина да докара колата. Наложи ѝ се да кара ски в дъжд (да, като ме вкараха в спешното заваля дъжд, все едно не можа да подрани 1-2 часа тоя смотан дъжд Sad smile)? След това успяла да затъне с колата, та я бутали, но в крайна сметка я докара почти до спешната помощ. Аз, на излизане от спешната (вече оборудван с патерици) успях да се дотътря шейната, която бяха приготвили специално за да ме преведе през 15-тината метра до колата. Въобще, като ударя една черта сега: оказва се, че в Пампорово хората са изключително добре подготвени за такива ситуации, и че са човеци! Или поне тези, на които аз попаднах, бяха човеци!

Вечерта, естествено, беше “интересна”. Болки, пъшкане, учене как да ходим с патерица, как да качваме стълби, без да си счупим и другия крак или главата и т.н. На другия ден пак същото, само че този път и пътуване до София. Тъй-като се оказа, че в неделя по спешност може само в “Пирогов”, и тъй-като моят случай не беше от спешните, решихме да изчакаме до понеделник. Отначало бях реших да ходя във ВМА, но после получихме добра препоръка от близък приятел, която ни насочи към лекар от “Пирогов”. Свързахме се с човека и в понеделник в 11:00 “цъфнах” в “Пирогов”.

До сега не бях влизал там. Останах потресен. Ако има място, на което да му приляга “the house of pain”, то “Пирогов” е безспорен лидер за тази титла. Ориста на това място е такава, че там ходим всички с тежки проблеми, понякога видимо шокиращи останалите (напр. имаше две пребити възрастни госпожи, окървавени лица, абе… страшна работа).

Лекарят, с който имахме среща, ни разясни вариантите. Те бяха два. Най-класическият: гипс между три и четири месеца, след това поне месец-два рехабилитация. Риск от скъсяване на крака до 1.5 см.

Модерния начин за лечението на тези травми е с операция за имплантиране на пирон. В костта се слага имплант, който хваща счупените краища, държи ги да зарастнат заедно и след това подпомага възстановяването. Разбира се, НЗОК предпочита да плати евтиния начин и след това 2-3 месеца физиотерапия, отколкото да плати новия, модерен начин, при който след един месец си на крака, а след два и половина си напълно възстановен (това при “стандартна прогноза”, разбира се). НЗОК, странно как, покрива операцията, но не покрива импланта за нея. Все едно можеш да си я направиш без импланта… абе… няма смисъл да говоря.

Естествено, че избрах модерния начин на лечение. Първо, не ми се мисли как ще карам 3 месеца в гипс (а може и 4!), второ рехабилитации и др… остави тази работа! Имплант – имплант. Слава Богу, мога да си го позволя, въпреки че чинно си плащам и за здраве всеки месец. Нейсе, те пък дават лекарства на татко, така че… има някакъв вид социална справедливост!

След като реших какво да правя ме изпратиха за още две снимки, явно тези от Пампорово не им харесаха (на мен си ми харесваха, не можах да разбера Smile, сигурно не съм излязъл красив!). Направиха ми ги тия снимки (електронни плаки! Яката работа!) и като се върнах в кабинета се запознах с другия лекар, член на екипа. Много приятен, млад човек. Въобще и двамата лекари ми направиха много добро впечатление, защото бяха открити, определено много интелигентни хора.

И така, днес се състоя събитието. В МБАЛ “Св. Пантелеймон. Перфектно място, светещо от чистота. Внимателен персонал. Особено ме впечатли приемната лекарка, която ми отдели сигурно над един час обяснения. Какво правим, защо го правим, какво следва и т.н. Успя да ме предразположи, да избие голяма част от страховете ми. Поклон за такива лекари, които все още гледат на професията си не само като “как да направим повече пари”, а и като на призвание. Поклон!

Няма смисъл да обяснявам, че стаите са перфектни. Това някак е “по подразбиране” за тези места.

Около обяд дойде и анестезиолога. И той внимателен, обясняващ и точен. Спинална упойка, ОК. Шубе-не шубе… какво да правим. Един-двама приятели вече ме питаха “мъжко ли ще е или женско”, като чуха за упойката. Шегаджии! Да, ама да знаете, че спиналната е само инжекционна, а тези, с които нашите жени раждат (секцио основно) се правят със специален епидурален катетър, който няма много общо с инжекцията, която получава човек в моя случай.

Около 15:00 “започна сериозното”. До сега не бях стъпвал в операционна, уредите са плашещи! Макар че към края на операцията вече ми беше интересно и ги разглеждах, докато работят, в началото си беше яко шубе. Набързо абокат, след това упойката (брррр!), и след това… половината от мен отиде да се разходи някъде. Предполагам, до “Люлин” и обратно, предвид колко време ме държа изтръпнал.

Докторите си свършиха работата. Малко приличаше все едно правят основен ремонт на трабантче: “Подай ножа”, “подай чук”, “Бургия 30? Не? А 36? Е, дай нея”, чукане, тракане, рязане, пърлене… абе всички екстри. Важното за мен в случая беше, че след епидуралната упойка ми бяха треснали такова успокоително в абоката, че не ми пукаше за нищо Smile. Огледах всички машини, тази за поддръжка на живота и реанимация (беше изключена, макар аз да бях включен към нея), рентгена (як, мобилен ренген, dual screen!), разни други причудливи нещица по стените. И маркучи! Много! Спомних си “старите маркучи няма кой да смуче” на Джендема. Трябва да я пеем скоро пак някъде!

След операцията, още порядъчно изтръпнал, ме доведоха в стаята. И аз се запих да видя кво става във Facebook Smile.

Постепенно упойката отшумя, но засега обезболяващите си казват думата. “Изпих” и три банки с глюкоза. Въобще, гледат си ме добре. А, да, изядох и една салата с пица, което си беше изненада, но повече от нужна, предвид че почти 20 часа не бях ял.

И сега довършвам това. Както виждате, много впечатляващ край на ски сезона. Надявам се обаче да е за последно, защото аз от ските няма да сляза (докато мога), но определено смятам да си взема поука от станалото!

 

П.П. И много ме е яд за танците. Поне три месеца съм аут Sad smile!

 

Photo (cc) leeds Sackboy

Ски 2012 – 2

Последните два дни

…минаха с малко вятър и много писти.

Петият ден с Веси и Ангел посетихме Latemar, един от ски-курортите, в който не бяхме ходили. Латемар се намира близо до Predazzo, което май е най-голямото селище в региона на тези ски курорти. До Предазо не стигнахме, но видяхме доста интересен транспорт (класически “влакчета” като тези от Слънчев бряг навремето) от селището до кабинковия лифт, който е подходът към Латемар.

В Латемар нямаше толкова вятър, колкото имаше предишния ден. На самия хребет, разбира се, духаше много, но по-долу нещата бяха съвсем приемливи.

Едно от “интересните” неща на деня беше, че Ангел успя да се изплющи много качествено на една червена писта, и да си разкървави носа. Беше интересна картинка през целия ден (чак и вечерта). Кръвта ту рукваше, ту спираше (след много мрънкане, защото трябва да лежи по гръб). Включително полежа по гръб и на самата писта, както и в заведението, където обядвахме.

Като изключим обаче този малък инцидент, лифтовете и пистите на Латемар ни забавляваха цял ден. Даже накрая бързахме, защото се притеснявахме да не изпуснем кабинковата линия за връщането, и от там – автобуса за Сорага. Този ден покарахме доста добре, включително и по една червено-черна писта, в началото на която имаше категорично предупреждение, че е основно за опитни скиори. Но и тримата се справихме, макар Веси и Ангел доста бавно да свалиха стръмния участък на пистата (и при мен беше предизвикателно, но с успоредни ски и с повечко кураж аз се справих доста бързо и успешно).

Ако някога се върнем в Доломити, със сигурност ще направим поне един, два дни на Латемар! Има къде да караш, има и чудесни писти!

Последният ден бяхме на класическото Alpe Lusia, което си го познавахме от първите два дни и знаехме къде са приятните неща за всеки от нас. Този ден с Веси успяхме да минем и последната черна писта, която без съмнение е най-трудната писта, която до сега съм минавал в Доломити. Една такава завита, по-тесничка и доста стръмна, със зловещо предупреждение в началото “само за експерт-скиори”. Е, ние не бяхме експерт скиори, но с изключение на тази най-трудна част (която свалихме бавно, внимателно и не без емоция), пистата беше едно много приятно изживяване.

Децата, както обикновено, караха повече по сините писти, макар че ние с Веси понатиснахме Ангел и го взехме с нас на няколко от червените.

Времето беше страхотно, като за последен ден. Температурите бяха близки до нулата, нямаше вятър, имаше страхотно слънчице и въобще много му се радвахме на този последен ден! Снегът беше започнал да се топи и повече лепнеше по ските и обувките.

С Веси пак до последния момент карахме, хванахме лифта за най-горната част на комплекса почти в последния момент, и след това се прибрахме по червена писта и по последващата я черна до самия път. След зловещата черна писта по-рано през деня, последната черна ни се стори почти лесна :). Но най-важното е, че въпреки предизвикателствата никой не се контузи, като изключим някое и друго разтегнато сухожилие.

Спокойно мога да кажа, че шест дни ски не ми стигнаха! Догодина трябва да планираме поне 10 дни, за да може да ни омръзне като хората. Разликата в цената на лифт-картата между 6 и 10 дни е малка (т.е., не идва двойно), така че колкото по-дълго оставаш, толкова по-евтино ти излиза единичния ден.

Пътят на връщане

…си беше като пътя на отиване. Като цяло топло време, докато не стигнахме Сърбия. Там в продължение на повече от 300 км шофирахме през нощта и през гъста мъгла, което ни забави солидно. Тръгнахме от Сорага в събота в 10:00. В Лозен бяхме около 08:30 в неделя. В Пловдив – в 10:30.

Изводът за мен е: почивката беше страхотна! Но вече свърши 🙂

Ски 2012

 Пътуване, пътуване, пътуване. След като сте се напътували почти 24 часа, минали сте през 4 държави, гонили са ви италиански полицаи, за да ви спрат буса и да ви поискат документите за проверка, слагали сте вериги и сте преодолявали 18% наклон на пътя при -13 градуса, та след всичко това пристигате от София в Сорага, Италия.

Пътуването

…беше интересно. Случките от по-горе бяха напълно реални. Може би си струва да се спомене още тежкия сняг, който ни валя в Хърватска и Словения. След 400+ км в Хърватска при тежък, нощен снеговалеж и без кьорав снегорин мога да кажа, че всеки който се оплаква как не сме чистили нашите пътища ще го пратя да си гледа работата! Платена магистрала в Хърватско беше оставена на снежния произвол повече от 6 часа, докато пътувахме по нея. Не срещнахме нито един снегорин, единствените “почистващи” снега бяха безотговорните автобуси, летящи с 80-120 км/ч при максималнодопустими 60 (с оглед на обстановката). Ние бяхме принудени да караме с не повече от 60-70 км/ч, точно поради тежкия сняг. Но не се виждаше и помен от снегопочистваща техника!

В Словения нещата бяха с няколко идеи по-добри: виждаха се снегорини, макар магистралата отново да беше непочистена.

И в двата случая смело мога да твърдя, че нашите магистрали са с пъти по-добре обгеижвани, поне ако сравним нещата тази зима! Смело го твърдя, защото използвам доста нашите магистрали, и всеки ден гледам състоянието им, поне на тройните платна преди София. Така че следващия път, като се оплакваме, не е зле да знаем как стоят нещата при съседите!

Веднага след Любляна зачестиха предупреждения, че подходът към Италия откъм Триест е затворен поради силен вятър. Силен вятър наистина имаше, но пътят си беше отворен, за голям наш късмет (иначе маршрутът ни се увеличаваше поне с 300 км отгоре).

Имахме интересно преживяване веднага, след като влязохме в Италия. По това време аз шофирах. До два километра, след които влязохме в Италия (няма граница между Словения и Италия) зад мен светнаха две сини лампи и полицейски автомобил ни отби от пътя. Слава Богу, не беше заради нарушение. Поискаха ни документите на всички, провериха ги и ни пожелаха приятно пътуване. Явно български бус им се е видял твърде съмнителен по този маршрут.

След тази случка спряхме да похапнем (страхотно телешко, мммм!), и след интересен извънградски маршрут (който се оказа, че сме могли да избегнем, ама пуст GPS) пристигнахме в хотела.

Интересно пътуване беше, да видим как ще е връщането.

Ден 1-2: Алпе Лусия

Първия ден решихме да следваме указанията на ски-екскурзоводката и заедно с нея (и с буса на хотела) отидохме до Alpe Lusia. От там тръгва кабинкова линия до един от курортите, част от Dolomiti Super Ski. Dolomiti Super Ski представляват няколко несвързани един с друг комплекса, всеки един от които е поне толкова голям, колкото Пампорово или Банско. Комплексите са навързани само и единствено с безплатен транспорт, но понякога придвижването от един в друг комплекс може да отнеме до час и половина, покрай силно насечения терен (пътен наклон от 14% е нещо нормално за местността, най-тежкия наклон, по който минахме, беше 18%).

Беше време за най-сериозния разход: лифт картите. Имахме вариант да вземем лифт карти за част от комплексите (цена за възрастни: около EUR200), но предвид че щяхме да сме силно ограничени само в съответния комплекс, преценихме че е по-добре да дадем EUR240 на човек и да можем да караме където и да е в Dolomiti Super Ski. Ох! Но това “ох” беше очаквано, предвид че лифт картата винаги е най-солидния разход от всяка една ски почивка. Двама възрастни и едно дете: ~EUR650.

За EUR40/ден/човек получаваме:

  • Безплатен автобусен транспорт в региона
  • Достъп до стотици километри лифтове и писти
  • Безплатен достъп до всички съоръжения (от типа на Ski Park, детски комплекси и т.н.)

Като цяло сделката си струва, и ако го разделим на единица километър писти, излиза около три-четири пъти по-евтино от България. Това, разбира се, не значи че трябва да не се ходи в България, а че е крайно време в България да направят ски курорт с повечко километри ски писти (Банско, например, е много добър кандидат, друг такъв е Витоша).

Областта Тревали е страхотна! Първите два дни ние се завъртяхме основно около пистите на Alpe Lusia. Те ни се сториха доста подходящи, така че и втория ден “въртяхме” пак там. Дълги червено-сини писти, които като цяло добре отговаряха на нивото на компанията.

Ние с Веси се отделихме за малко, за да може да минем всички червени и две от черните писти (по които повечето хора от компанията предпочитаха да не минават), но като изключим това отделяне, си карахме с децата и приятелите.

Дни 3-4: За малко… но все пак

Новината на втория ден беше, че Мартин се разболя. Доста сериозно. Ние го оставихме с вирус и контролирана температура, оказа се че предписаното лечение не е подействало и се е наложило минаване на инхалации и венозен антибиотик. Състояние, близко до пвнемония, а той с неговия риск в белите дробове… нищо добро не би дошло от това. Като цяло много притеснително състояние, което веднага ни подтикна да търсим варианти за спешно прибиране на семейството ни към България. За съжаление, не беше възможно лесно да намерим такива варианти (говорим варианти на приемлива цена, защото Ал Италиа беше готова веднага срещу EUR1500 да ни превози, стига да стигнем до Милан). Слава Богу, след около 20 часа детето се стабилизира, след това тръгна към поправяне и като цяло, към момента в който пиша това (края на четвъртия ден), не се налага да се прибираме по спешност. Баба и дядо се справиха геройски с предизвикателството, макар че не ми се мисли през какво са минали… сигурно така и няма да научим.

Вторите два дни отново бяхме в Тревали, но този път в областта Сан Пелегрино. Там се оказа, че има много подходяща писта за Боян (4 г.), на която с майка му могат да си въртят колкото искат. А за останалите има добър “коктейл” от червени писти (компанията вече беше за червени писти и аз не им давах много-много да се отпускат по сини такива). Покрай моите усилия да ги карам по червени писти “ударихме” и един леко черен участък, но фактът че всички се справиха с него само ме обнадежди да не им позволявам повече да се “отпускат” по синьо :). Е, може от време на време, но в никакъв случай основно сини писти, както беше в началото.

Първия ден около Сан Пелегрино разучавахме и карахме. Втория, за съжаление, повече пиехме! В областта имаше чудовищен вятър, който доведе до това да спрат лифтовете точно в момента, в който компанията се беше разделила по различни склонове. Аз и Юлиян успяхме да се приберем с (извънреден) градски транспорт от края на една писта, а Веси с децата запънаха между пътищата и им се наложи с много клатещи се лифтове и червено-черна писта да слязат до автобусната спирка. То добре, че пак беше възможно… но като ги видяхме как изглеждат след слизането, веднага поръчахме топъл шоколад за децата и бира за Веси (аз мислех, че ще иска греяно вино, но тя реши бира… странна работа 🙂 ).

Досега, четири дни, всичко се развива по план. Като изключим една много тежка вечер, пълна с притеснения, спешни телефонни разговори, безкрайно и безуспешно ровене из Мрежата за възможни билети за самолет, автобус и коли под наем. Важното е, че детето сега е добре, чуваме се редовно и много се надяваме да не се стига до ситуация, в която да трябва отново да търсим спешни билети.

Мисля, че всички от компанията си почиват много добре. Единствено Ангел се опита да се разболее, но въпреки 37.8 температура заяви, че ще кара ски с нас. Дойде, беше на пистата със ските цял ден, и вечерта беше ОК. Много се радвам за страхотната му имунна система и за каления му организъм. И ще благославям винаги датчаните за това, че в детската градина го калиха по същия начин, както каляват всички деца там. Въпреки ужасените преживявания, при които баба му трябваше да го прибира целия мокър и с кал в гърба, при минусови температури. Оцеля, кали се, и сега боледуванията му се заключават обикновено с това: една вечер температура и готово. Да е жив и здрав!

Парк-хотел “Авизио” е страхотен, но мисля, че хората тук заслужават по-истинско ревю и на английски език.

Да се надяваме, че оставащите два дни ски и един ден пътуване ще минат пак така страхотно!

Ски 2010

Тази година успяхме да покараме ски. Още от ноември една колежка се разтърси за варианти, и в началото на декември се спряхме на Nassfeld Hermagor в Австрия.

Илиана беше така добра да има търпението да търси, избира, предлага и пише на различните варианти за къща под наем. В крайна сметка се спряхме на страхотна къща в Kötschach-Mauthen, едно селце само на 20тина км от ски курорта. Къщата се оказа невероятно добър избор, нова, изключително добре оборудвана и като цяло без отрицателни страни (едно сериозно изключение – липса на wireless internet).

Пътуването до там и обратно ни отне средно около 12 часа. Сърбия – Хърватска – Словения – Австрия, общо около 1100 км, 900 от които по магистрали. Взема се почти на един дъх, ако приемем, че пътищата са наред. На връщане не бяха, но и това го преживяхме (макар и не без малко излишни нерви). С едно спиране на отиване за обяд, и без такова на връщане (че се притеснихме от малко повечето сняг).

Ски-курортът е нещо изключително, поне според моите представи. 110 км писти, нови и големи лифтове. Цените:

  • 6 дневна карта за всички съоръжения: около €180
  • Оборудване за 6 дни: около €120
  • Нормален обяд на пистата: около €4 ядене + €3 греяно вино или чай

Маги сподели, че на Пампорово малко след Коледа (27.12), три супи, два чая и три питки им излязли около 60 лв. Пладнешки обир, ако питате мен. В светлината на €30 на българските писти за скромен обяд на трима, и €21 на австрийските такива за същото си мисля, че нашите разбойници започват да прекаляват. Не знам какви са цените на съоръженията по нашите писти, но гледайки какви са на една елементарна учебна писта в Пловдив (10 лв/ден) не очаквам особен благодат и там.

За пръв път имах шансът да се кача и да остана на ски 6 поредни дни. Благодарение на Томас, който се оказа изключително търпелив и толерантен учител, още първия ден бях “напънат” да се срещна очи в очи (или по-скоро нос със сняг) с първите червени писти. Тогава ми се струваше лудост, но неговата теория се оказа вярна: ако не поемеш риска да паднеш няколко пъти, няма лесно да вдигнеш ниво. С негова помощ аз го поех, и в края на втория ден сините писти вече не ми се виждаха особено привлекателни. “Ставаха”, но тръпката идваше от червените. Втория ден ме качиха и на най-дългата писта в курорта: цели 7.2 км и по мое скромно мнение даже “чернееща” в последния си участък. Но се справих де, с много зор по стръмното.

От третия ден вече ските започнаха да стават все повече удоволствие и все по-малко мъка. Времето се поразвали малко (особено четвъртия ден), с повече вятър и без сняг, но пък това се оказа значително по-добре от шестия ден, когато валеше зверски сняг и се караше доста трудно.

Абе като цяло – (из)карахме страхотно. Следобедите и вечерите в приятна компания, един неуспешен опит да стигнем до “терме”, но пък полезен за научаване на майсторско каране по планински пътища Smile. И така… времето си мина, а аз за пръв (и може би за последен) път не се сетих да включа компютъра си през време на цялата почивка.

Това, от което не останах особено доволен, е това че не успях да снимам. Беше ме страх да не падна с апарата и да го счупя. Снимах малко из селото, из пистите повече “снимах” с телефона ми, чиято камера не се оказа чак толкова отвратителна, колкото си мислех. Снимките са налични в албумът Skiing in Nassfeld.