Круиз 2017, ден трети: По море.

По мореДнес сме изцяло по море. Ще трябва да стигнем от Копенхаген до Hellesylt/Geiranger. Разстоянието, според дневния newsletter, било 622 морски мили, т.е. 1152 км. В Гейрангер (или както там местните му казват) ще е първата ни екскурзия. Но това утре. Днес ни е ден за релакс, мотаене из кораба, ядене, спане, въобще ден за угояване. И ние се възползваме от него пълноценно. Корабът плува покрай бреговете на Норвегия, което значи че като цяло е спокойно, но от време на време се усещат вибрации. Има леко вълнение, та корабът ни поклаща, и тук-таме се чува пропукване на разни неща. Не ми беше направило впечатление това при предишния круиз, явно или съм станал по-стар и раздразнителен, или не е пукало тогава. Но и тогава бяхме с деца, те си вдигат достатъчно шум, че да не ти направи впечатление някакво пропукване тук-там. С този шум се свиква, не съм Валери Симеонов все пак. А и ние сме по средата на кораба, та клатенето и вибрациите при нас са може би най-слаби.

Тягата на винтоветеВчера надвечер, в един от баровете, се натъкнах на възможност да снимам “пералнята”, която корабът прави с винтовете си. MSC Fantasia, кораб от едноименния си клас има два винта, всеки “закачен” към 20.2 MW (27,100 к.с.) двигател. Тези двигатели (и винтове), освен че вършат невероятната задача да тласкат това чудовище напред, създават и известни вибрации, които се усещат, когато сме някъде из “дупето” на кораба. А зад кораба нещата изглеждат като на снимката: потресаваща центрофуга, от която сигурно нищо живо не излиза, ако бъде всмукано в нея.

КонцертПреди вечеря имаше доста приятно шоу, с откъси от класически произведения. Хората се бяха постарали добре, поне за аматьори като нас, полу-пияните пасажери, които ядат втора смяна. Шоуто беше повече от прилично, с доста красиво сопрано. Освен красота тя показа и кураж да пее на евтина плейбек система една от ариите. Много си личеше! Останалите обаче си ги изпя, което комбинирано с красотата и артистичността ѝ ме накара да ѝ простя плейбека :). Тенорът, който ѝ партнираше в концерта, си беше железен. Човекът пя от сърце и на нито едно място не се възползва от плейбек системата. Щеше да си проличи, точно както си пролича с момата!

ЗабавленияСлед концерта мръднахме из кораба и се натъкнахме на шоу в пиано бара. Човек с познания по дизайн обличаше и след това събличаше една доста прилична кака. С помощта на разни шалове и кърпи той направи поне 20-тина тоалета, докато на мен ми стане ясно, че това не са фокуси, а някакви дрехи. След това на Веси ѝ беше вече много трудно да задържи вниманието ми, още повече че гледахме отгоре и не виждах добре каката, докато е по бельо. Завистливо наплюх горкия дизайнер, че сигурно от толкова пипане, събличане и обличане на каки няма как да не е гей :), което май преля чашата на жената и отидохме към вечеря.

МерлоНа снощната вечеря се запознахме и с двойката, с която ще бъдем на една маса до края на пътуването. Семейство от Варна, по-възрастни от нас, или поне децата им са по-възрастни. Мъжът се оказа главен инженер на кораб. Работи на огромен кораб, приличащ на ютия, с който пренасят автомобили, най-често от Япония до Великобритания. Аз се опитах да получа най-много възможна информация за тези големи, стоманени чудовища, които ме кефят все повече и повече, но усетих че май отегчавам другите. Хубаво е обаче да знаеш, че има на кой да зададеш някой глупав въпрос, ако почувстваш нужда.
Същата вечер и ни дадоха ваучерите за пиенето, които най-накрая бяха оправили да съответстват на резервацията ни. Не съм им сърдит, защото поради забавянето, се оказа че първата вечер са ни почерпили бутилка бяло вино и вода, което е напълно достатъчно като извинение за бъркотията. Даже е достатъчно като извинение и за бъркотията за интернет връзките.

A днес сутринта се събудихме благополучно чак в 8:45. При напускането на кабината за закуска, закачено на вратата намерих съобщение, че ме молят да се отбия до рецепцията. Аз подозирах защо: вчера им направих проблем за предплатения ми интернет (по-точно за липсата му на моята сметка), и те вероятно са намерили решение, което да ми предложат. Но това можеше да почака, беше време за (късна) закуска. На закуска по случайност се засякохме с нашите спътници, които като нас търсеха място в лудницата. До нас имаше две свободни места, та си поговорихме малко и с тях. Още по-добре беше, че от 14-я етаж на кораба телефоните ни чуваха от време на време норвежките GSM антени, та имахме споредично покритие.
След похапването и разговора отидохме до рецепция, да видим какъв е този проблем. Там, след дълъг разговор и брейнсторминг с момичето се уточнихме как ще действаме, за да се възползвам от предплатения ми “голям” пакет. Който не е чак толкова голям, но би следвало да удовлетвори нуждите от връзка, особено през тези два дни изцяло на море. Направих, както се бяхме уточнили, и вече май всичко е както би следвало да бъде.

Яхния от октопод за обяд

Яхния от октопод за обяд

Иначе, един ден в плаване е голям кеф. Досега сме имали такъв само веднъж – когато пътувахме за Тунис. През този ден, освен че си ограничен “само” в кораба. Това не е никак малко предвид огромния слон, който MSC Fantasia представлява, но все пак си е някакво ограничение. За сметка на това можеш да си четеш, да пишеш досадни и скучни блогове, да спиш, да ядеш почти непрекъснато (стига да има къде да го сложиш, а по мен площ и обем има), да пиеш (докато жената ти позволи, че една бира продължава да е малко по-евтино от €6), въобще да се размажеш от мързел и релакс. Веси “посети” топлите басейни, което обаче нещо се счупи, защото като се върна ѝ беше по-студено, отколкото преди да отиде… а уж там е било топло. Аз навлязох дълбоко в “Ready Player One”. Действието все още се разгръща, но малко по малко светът на тази страхотна книга става все по-ясен и по-интересен. Може би и затова, че самият аз съм geek от “онова време”, за което пише в книгата. И половината неща, които вътре ги пише, аз самият съм ги преживявал (“Golden Axe”, ей каква страхотна игра беше, а?).

Днес надвечер ще има някакво опитване на шоколад и кафе. Отначало на Веси ѝ се ходеше, но гледам, че сега се е стоплила до мен, чете книга, пила е едно обедно червено винце и хич не ѝ е до опитване на нещо, някъде в лудницата на 6-то ниво.

Щем-не щем обаче, ще трябва да се обличаме по-официално днес. Съвсем умно, домакините са решили днес да е “гала-вечерята”, заедно с всичките събития покрай нея. Който иска ще може да се снима с капитан Джузепе Галано, който в момента ръководи екипажа на Фантазия. След това ще имаме представление в театъра, на което ще покажат и останалите командващи офицери, и след това – гала-вечеря. Аз пак не си нося смокинг, но съм сигурен, че и с панталон и риза няма да ме изгонят от ресторанта. Иначе познавам хора, които в такъв момент вероятно ще отидат по джапанки и бански, само за да изпробват как ще реагира системата при тролене.

Чудя се дали ще имам достатъчно желание да напиша едно малко по-обстойно ревю на пътуването във Фантазия. Не ми се ще да скитам насам-натам из кораба и да снимам, особено с тази лудница около мен, но може би би било интересно за този, който иска да научи повече. Не обещавам, знам се: пълен съм с добри намерения и с нереализирани велики планове :).

Круиз 2017, ден втори

Вчера писанията ми приключиха във влака на път за Киел. Беше време за пристигане, затова трябваше да затворя PC-то и да се подготвим.

След като пристигнахме, още на гарата ни посрещнаха табелите на MSC. Срещу €20 хората предлагат да те закарат на кораба, който иначе е на около 20-30 минути пеша. Страхотна оферта, ако си с трудна подвижност. Добре е, че ние не сме, та затова се отправихме към едни други табели, пак на MSC. Оказа се, там събират багажа на тези, които искат да си го оставят. €5 на чанта. Финансовият каза “не” и ние се затътрихме с куфарите към кораба. На лекото ми помрънкване, че все пак €5 не са кой-знае какво ми беше отговорено, че ако съм искал аз да вземам решението, трябвало да съм го взел, и затова да не говоря много. Е, спрях да говоря.

От гарата в Киел до кораба е сравнително спокойно ходене, някакви си 20-30 минути. Вън беше сухо и приятно, опитахме се да се объркаме веднъж, но не успяхме. И така благополучно стигнахме до кораба, където ни чакаше стандартното преживяване по качването на борда. Куфарите ни ги взеха още долу, чудя се как този път не поискаха нищо, но явно и тях вече ги беше срам.

За около час успяхме да направим check-in и да се качим на кораба. За пръв път на проверката на Службите рентгенът пищя по мен заради имплантите. Малък, сив човек с голям, сложен технологичен тиган ме помоли да пристъпя настрани, и ме обходи с тигана. Аз, уплашен от перспективата да бъда проверен дори и където Слънце не огрява, се оставих в ръцете му. Тиганът хич не ми хареса рамото, а малкият, сив човек хич не хареса това, че на тигана не му хареса. Заразпитва ме на доста развален английски, аз си показах белега, той омекна. Пообходи още малко с тигана и се успокои, докато стигна до краката. Там тиганът пак се размрънка, и онзи пак стана кисел. Наложи се да му обяснявам, че и там имам подобрения. Нейсе, мина му. И бях освободен да ходя в кораба.

На корабът бяхме надлежно снимани, след което пуснати да си ходим до каютата, за да вземем ID картите, които се намирали там. Е, там бяха, взехме ги. След това трябваше да видим какво става с предплатените пакети, което се оказа драма!
Това, че цената на ИТ специалистите се е вдигнала, си пролича и при MSC. Почти нямаше нещо от предплатените и/или пакети, което да си беше на мястото. Вместо пакет вино+вода, имахме бира. Моят и на Веси интернет пакетите бяха разменени (още чакам за това да се оправи). Треперя какво ще е положението с екскурзиите, макар че от excursion reception desk-а ни увериха, че всичко било наред. Момичето обаче с чаровна усмивка ме посъветва все пак да внимаваме дали ще си получим билетите вечерта преди екскурзиите. Та явно и тя няма много доверие.
Аз вече си мислех как ли стоят нещата с компютърната система за навигация на това чудо, но тъй-като там малко ме засяга пряко, реших да не се замислям много-много. Но пък участвахме дейно на тренировката за сигурност, че с тези проблеми по компютрите им знае ли се, да не се знае?

Оправени, объркани, след това пак оправени (или поне с усещането, че сме оправени) отидохме да ядем. Похапнахме и вече с по-добро настроение (бирата си е бира, независимо в пакет или не) се прибрах в каютата.

Надвечер бяхме на представлението в концертната им зала. Беше кратичко (45 мин), те се извиниха, че това било защото било само едно, защото е първи ден. От утре щели да са две. Ние, като ядящи втора смяна, ще ходим на първото, а след това ще ядем. Ядящите първа смяна са обратно: първо ядат, слде това ходят на второто представление. Ние досега бяхме от тези, този круиз ще пробваме как е да сме от онези.

След представлението беше време за ресторанта. Нашите сънародници, с които случайността ни е събрала на една маса, не се появиха. Преследва ме мисълта, че са се подали, видяли са ни, и са побегнали в ужас да дъвчат пица на палуба 11. А може би просто са били уморени… знам ли. Така или иначе, пропуснаха много добра вечеря, изцяло по очакванията ни. Ние пихме доста интересно бяло вино, остана малко и за тази вечер от него. Вървеше добре с най-вече рибното меню

Спахме много добре, до 7 часът, когато решиха да търсят някакъв г-н “Mнямммнямммням Mрън-мрън”. Така и не разбрах защо човечецът трябва да бъде намерен спешно в 07:00 сутринта, но ако го търсят по уредбата на кораба в този час за нещо по-малко от зловещо убийство предната вечер, мисля че трябва да си преосмислят приоритетите. Екипажът може да е буден още от 04:00, но той не си плаща, за да си почива на кораба.

Тъй или иначе, будни, набързо оправихме сутрешните неща и хукнахме към закуската. Копенхаген (по-точно замъкът Фредерискборг) ни чакаше. Времето беше хубаво, а ние бяхме на около 4.5 км от спирката на S влаковете. Moovit обаче оправи нещата, та се оказа че ходенето ни беше само километър, след което линия 25/27 ни закара до Østeport. От там всичко е ясно.

Много приятна разходка из Hillerød. Аз не бях ходил преди това из града, когато бяхме до замъкът предишния път бяхме с колата и спряхме на границата на парка, въобще не влязохме в селището. Градчето се оказа много добре уредено, дори за датско градче. Имат си и те (почти) пешеходна Главна, по която се стига досами замъка.

Наснимахме набързо, на няколко пъти прекъсвани от плиснал, но почти веднага спрял дъжд. Не влизахме в замъка, разглеждането му отнема минимум 2-3 часа, а ние и без това сме го гледали. Разходихме се и поснимахме из градината му, след това обиколихме езерото от другия край и се оказахме в центъра на града. Веси нападна сладоледеното фургонче. Аз се радвах на датския ѝ език, който изглежда не е много ръждясал, защото датчанката зад щанда не превключи на английски. Тъй или иначе, взехме сладоледа и поседнахме докато го изядем. По някое време ни се припи и бира, но незнайно защо се оказах с кафе в ръката. Кафето пареше, изгорих се, станах кисел. С бира никога нямаше да се изгоря така!

Дойде време да ходим към гарата, и след това на кораба. Това си се случи по план и без никакъв проблем. Единствено не можа да ни се сбъдне желанието да ходим цялото разстояние, защото пак се опита да вали и по средата на пътя си взехме автобус 27. А и Веси нещо много бързаше, от кафето ли, от нещо друго ли не знам. Но благополучно в 14:00 си бяхме обратно на “Фантазия”.

Сега чакам да ми “оправят” интернета. Утре съм цял ден на вода и ако не го оправят, ще си имаме сериозни проблеми с тях. Бил на тази карта, бил на онази карта… не разбирам защо техните проблеми стават мои. Да си ги оправят и да не ме занимават. Така или иначе, платил съм си го, някак нормално е да го получа като услуга.

Круиз 2017, ден първи

На път, като на път. Най-любимият тип: без никакви проблеми. Като изключим по-интересното събиране на багаж, остатъкът от деня, за който трябваше да стигнем от Лозен до Потсдам, мина без никакви грижи. Полетът на България Еър закъсня едва с 20 минути, които той успя да навакса на път за Берлин. Учудващо, но този път, ако трябва да търся да мрънкам за нещо, то по-скоро бих измрънкал за неща, за които германците имат вина. От нашия си край нещата си бяха наред.

Но няма за какво да се мрънка. Висок сезон, всеки пътува за някъде, нормално е да има опашки по границите, нормално е да се чака малко повече на паспортен контрол, нормално е да отнема малко повече време, докато багажът се подаде по лентата, давайки отговор на въпроса “ще купуваме ли набързо в Берлин неща за 2х€400” (колкото ни е застраховката за изгубен багаж). Всичко обаче се случи както трява, и благополучно изкарахме една много приятна вечер с близките в Потсдам.
Така се наядох, че заспах късно, и се събудих рано. Мисля, че ако някой ме остави на Петра “да ме гледа”, за около седмица ще мина 100 кг без да се усетя :).

На другия ден, досега, всичко е с германска точност. Минко ни взе навреме, навреме и спокойно си взехме билет ABC от Потсдам до Берлин.
Там, на централната гара на Берлин, на Веси и стана “рязко студено”, та трябваше да сядаме в МcDonald’s и аз да ям чийзкейк и да пия кафе. Жертвах се! За около половин час поседнахме на меката мебел, след което стана време за влака.

Vesi with bretzelICE 806 за Hamburg Altona си дойде навреме, с целия си комфорт и удобство. Закара ни пак така бързо и удобно до Altona. Имайки 50 минути между влаковете, и вече намерили връзката (която се оказа на същия перон, срещу нас), на Веси ѝ се заразхожда около гарата. Затътрихме куфарите, аз недоумявайки каква е тази разходка по никое време. Е, разбрах сравнително бързо: още докато излезем от гарата, Веси се заоглежда за брецел. Явно беше гладна, или просто търсеше да яде немски геврек!
Направихме един бърз тигел по “главната” улица до гарата, сдобихме се с двата търсени брецела, опитахме да влезем в един магазин, чиято система за сигурност не ни хареса, раззвъня се, и аз реших да не влизам с куфарите, и това беше. Върнахме се на гарата, качихме се на горния етаж на RE70 Hamburg Altona – Kiel Hbf и Веси бързо захапа брецела. Беше толкова гладна, че изяде и втората половина на моя. Аз, всъщност, нямах нищо против (иначе тя е слабичка, не може да ми го вземе от ръчищата, ако реша да го пазя).

Impressed by power outlet!Влакът, разбира се, си тръгна навреме. Бях много доволен да намеря контакт досами мястото ми, който обаче май няма да ми трябва, освен ако не реша да зареждам компютъра. Не се знае какво ще има за правене, докато чакаме check-in и качване на кораба. Но самото усещане да имаш контакт до теб е едно такова… топло… :D. По-топло е само, ако има и WiFi.
Като заговорих за WiFi: това е добра тема за мрънкане! В предишния влак ни бяха обещали – не работеше! “WiFi” имаше, но вътре нямаше нищо, даже login server-a не работеше. Не са хубави тези работи, херове и фраута, да знаете! Добре, че бай Дончо си носи добър роуминг с него, та има какво да се прави, иначе трябваше да извадя книга и да чета! Представяте ли си!

Струва си да се отбележи удобството, чистотата, бързината и точността на немските влакове. Не, че си го знаеме, ама ей-така, да знаете! Проверих! Чисти са, бързи са, точни са. Е, скъпи са, но вършат работа. Предполагам, че и тук са яко субсидирани, защото все пак платихме сравнително евтин билет (по €30 на посока на човек, с включено запазено място, от Берлин до Киел и обратно). Но пък, като ги има, хората ги ползват. Много по-сигурен и удобен наземен транспорт от автомобилите, но вие и това си го знаете, няма смисъл да ви го казвам.

Ааааа, не са хубави тия работи! Докато си го пишех това, интернетът пропадна! Срамота! Водафон, да вземете да се стегнете малко, а? Имам цели 38 минути още в този влак! Ей сега, като го допиша това, ще взема да разръчкам телефона, за да видим има ли някоя по-читава мрежа, към която да се вържа. Защото, като няма Водафон, и всяка друга мрежа е Водафон! Мда, не са хубави тия работи!

Информиран, но независим наблюдател тук би се подсмихнал: “Тоя пък, отива на кораб, ако знае само какво му се пише, като види тарифите там”. На което аз бих отговорил, размахвайки резервацията ми, на която пише “24 часа интернет, €70”. Вярно, колкото две и малко отгоре месечни такси у дома, но все пак е нещо, като го сравним с тоталния blackout, който ще цари в открито море, нали?

Fiatини неволи

Fiat Freemont Frontal, By Pava (Own work) [CC0], via Wikimedia Commons

By Pava (Own work) [CC0], via Wikimedia Commons

В България се шири масовото вярване, че FIAT не са особено подходящи за “дългосрочно шофиране”. Като всички марки в долния клас, добре е да го купиш нов, но след известно време започват проблеми.
Нашият Freemont е от 2013 година. Всъщност, от 27.12.2012, когато като новогодишен подарък поръчката се изпълни почти две-три седмици предварително. Първата ни “нова кола”, която платихме от нашия си джоб, а не като служебна екстра. Лист цената на автомобилът беше 64,000 лв, но със сериозната отстъпка, която ни направиха, успяхме да го вземем под 54,000.

Днес автомобилът е на малко повече от 122,000 км. И от няколко месеца не мога да спра да “навестявам” сервизът на FIAT. Което ме кара да се замисля: дали пък не важи и за мен това, което познатите ми, твърдо не-вярващи във FIAT, ми казват.

Преди около два месеца Freemont-ът показа сериозен дефект. По време на шофиране в София, “нещо” прехърца отпред и двигателят спря, с доста категорична звукова сигнализация. Аз успях да го стартирам отново, но се чуваше някакъв престъргващ шум, който ме уплаши окончателно. Спрях двигателят, повиках си пътна помощ (имам сребърен пакет на СБА към застраховката, перфектни!) и закарахме колата до сервиза.

Следващият работен ден ми казаха, че компресорът на климатика е заминал. Много неприятно (и скъпо), но го ремонтирах. Реших да използвам официалните услуги на ФИАТ, защото дават сериозна гаранция на труда и частта, а и всичко е оригинално.

Още тогава с тях дискутирах друго, “интересно” поведение, което се появи за пръв път преди около 40,000 км. По време на шофиране из пресечен терен (тогава май качвахме “Илинден” от Гърция към България), светна лампата на двигателя. “Check Engine”.

Check Engine LightИзключвайки всички “Your ‘Check engine’ light is ON” шеги, доста се притесних. Тъй-като нямаше никакви други проявления, автомобилът ни закара до София, а на другия ден сутринта лампата вече беше угаснала. Отидох до ФИАТ все пак, но там нищо не намериха в паметта на компютъра.

И така този проблем се появяваше от време на време, със същото поведение: ту свети, но и почти веднага гасне. Преди около 3,000 км успях да отида в сервиза с лампата светнала, но тогава пък те не успяха да прочетат никаква грешка, въпреки светещата лампа. А аз окончателно реших тогава да си купя Bluetooth ODB-II четец и да се опитам и аз да помогна с диагностиката на проблема. Речено-сторено, четецът беше купен и инсталиран. Чаках!

Така стигаме до вчера, когато автомобилът отново запали лампата. Отново при движение нагоре, на рампата на кръстовището на телевизионната кула. Още с пристигането в офиса пуснах приложението и то показа код P0868 Transmission Fluid Pressure Low.

Много неприятна грешка, но то май няма “приятни грешки” в това отношение. Всичките са “неприятни”.

Сега автомобилът отново ще минава диагностика. Надявам се да е сензорът, или нещо друго по-невинно, а не вторична индикация за прецакана скоростна кутия. Защото ако се е получил дефект в скоростната кутия, май ще трябва да се разделяме с колата. Не съм от хората, които могат да живеят с автомобил, на който не може да се разчита, а ако фиатът направи втори тежък дефект, определено ще ни е време за друг автомобил.
Не ми се влизаше в този разход днес, но ще се наложи. Добре, че Тихомир скоро избира автомобил, та ще “наследя” доста прясна информация за това кое има на пазара. Но все ми се ще да не се налага!

Интересен уикенд в Старосел

Angelovi's KidsЧудесен уикенд с Ата и Ели. Винарска изба “Старосел” са страхотни. Е, също са и малко скъпи, но пък усещаш, че получаваш добра услуга за парите, които плащаш. Тази година сме за трети път там. Знам го от Google Maps, който услужливо ми каза дори точните дни, когато съм бил там преди.

Търсейки къде да се видим с Ата и Ели, Старосел беше един от най-добрите варианти. Има всичко, от което имаме нужда: добро настаняване, спа, басейн, близо е до Пловдив (и някак – до София), има WiFi (но не и интернет, когато то се натовари), но пък тогава МТел идва на помощ с 4G/H+.

При нас малко и цената беше фактор: в хотел “Калиста” на Старозагорските минерални бани ни поискаха скромната сума от 600 лв за два дни с включена закуска, което леко ни поизнерви, та Старосел вече не ни се видя толкова скъп с техните 400 лв за същото.

Речено-сторено. В петък, късен следобед, цъфнахме там с все менажерия. Мартин, който беше при баба си в Асеновград, беше докаран от Ата и Ели, та като се видяхме бяхме вече в пълен състав. Аз имам свойството, като видя Афанасчо, рязко да ми се допива с него. Той е много по-добър в пазенето от алкохол, но може би това е и заради Ели, която също не пие. Веси знаете как е, предполагам 🙂 ?

Благодарение на модерните технологии Цеци разбра, че сме там. Така резервацията за осем човека в ресторант “Тероар” изведнъж стана за 11. На същата маса. Хората в ресторанта, свикнали да преодставят отлична услуга, закършиха пръсти и започнаха да търсят варианти, но аз се опитах максимално да ги успокоя, че с тази менажерия около нас (получиха се реално шест деца) едва ли ще ни е проблем това, че ще сме малко по-нагъсто. Което и не беше проблем, наистина. Важното беше, че бяхме отвън и “на полето”, което направи шумът от децата много по-поносим за останалите, изцяло невинни клиенти на заведението.

Изкарахме си много приятно вечерта. Перфектна кухня, добро обслужване. Щурите деца дадоха своя отпечатък на вечерта: издрани от рози крака на Веси, докато търсеше една безценна, синя топка на Мартин. Но като изключим това, нямаше по-сериозни инциденти: нещо строшено, или сериозно повредено. Което за нас си е добро постижение!

React JS IconСъботата беше много яко. Преди обяд успях да отделя време за моите лични творби (не питайте!). След това се цаних за чирак по React при Афанасчо, който пък отнякъде извади нерви като въжета и търпение като слон и успя за няколко часа да ми предаде много ценни уроци по съвременна разработка с git, Javascript и платформата React. Малко е да се каже, че бях много впечатлен. И много доволен. Написах малко повече от “Hello, World” с негова помощ, но пък получих едно освежаване на devops процесите от преди много години, относно това как те са се променили в днешно време. Надявам се да имам възможност да продължа с обучението си, вече с Facebook React Tutorials и с възкресението на един мой отдавнашен проект. Бъдещето ще покаже. Но се очертава да е (по) интересно.

За събота вечер имахме резервация отново в ресторант “Тероар”. Бяхме запазили вътре маса за 8 човека. Персоналът вече с трепет ни увери, че всичко ще е наред, може би надявайки се да се откажем в последния момент и да ги оттървем от детската напаст, която им доведохме в петък вечер. Но не би. Развитието беше още по-интересно.
Докато кротко си учех React с Visual Studio Code, изведнъж отнякъде цъфна Кристиян (Морана), мой колега от Майлстоун. След очакваното учудване на всички как с Кристиян се улучихме в един хотел, при 4000+ възможни в България, се запознахме и с приятелката му Боряна. И решихме да изпробваме гъвкавостта на ресторанта: дали биха могли да ни приютят, но този път не ъпгрейд от 8 на 11, а от 8 на 14. Яко, а?
За да променя резервацията, в 18:30, след като събудих Калина, двамата нагло пристъпихме в ресторанта с джапанки и (почти) бански, игнорирайки категоричните знаци “без бански, моля!”. Калина помогна нарушението да е двойно, също по бански и джапанки, но пък в отвратително настроение, току-що събудена и търсеща майка си. Имам чувството си, че някой щеше да изживее чудо, ако ѝ беше направена забележка, та покрай нея и аз намазах.
Управителят, като ме видя, само въздъхна. Професионализмът му подозираше за какво идвам. Изслуша молбата ми търпеливо:
“Извинете, знам, че сте изцяло заети, но ако може, така, нашата маса, от 8 на 14 човека? Ммммм? МОЛЯ? Обещавам, няма да са повече от 4 деца?” :).

За наш голям късмет, те вече някак бяха увеличили масата, т.е. бяха ни преместили на маса за 10, защото нямаха други свободни. На втория етаж. Може би се надяваха по този начин да намалят бройката на децата, защото бяха преценили, че парапетът, макар и достатъчно висок, едва ли може да спре бесът в нашите скъпи наследници?
Та наглият ми въпрос, но с изпълнен с надежда, влажен, овчи поглед чудодейно получи положителен отговор. Хората бяха готови да направят каквото трябва, но да ни приютят в пълния състав.

Доволен се върнах на басейна, уговорихме се и в 20:00 бяхме на място.

Много приятна вечер, с понякога леко разгорещени спорове, но без твърде задълбочаване. Важното е, че всички бяхме прави :). Децата оцеляха, за огромно облекчение на родители и персонал никой не се преби, счупи нещо (скъпо) или пък разля спагети върху себе си или някой друг, невинен гост на ресторанта.

Перфектна кухня, както винаги. Малко по-бавно обслужване от обикновено, но предвид претоварването на ресторанта и това, че всички ние се изсипахме между 19:00 и 20:00, това беше някак очаквано. Или надявам се поне за останалите да е било очевидно. Някои бяха малко изнервени, но не винаги човек успява да прецени нещата и от другата страна.
Бялото вино, което сервират в “Тероар”, е жестоко. Не го продават, някакъв техен собствен купаж е. Розето им извади някакъв аромат на малини, въпреки че нямаше малини вътре. За жалост, и него не го продават. Но на другия ден обилно заредихме с наличното им бяло и розе, та засега имаме достатъчно. Беше удоволствие да разбера, че виното им също се продава в “МЕТРО” и “Кауфланд”, та ще знам откъде да го взема за в бъдеще.

На другия ден ни остана само половин ден, но беше доста интензивен. Поговорихме за неща, съгласихме се, че най-вероятно за Нова Година 2018 ще трябва да измислим нещо подобно на тази година, и поживо-поздраво всеки си тръгна.

На пътя към София минахме през Оризово, за да оставим Мартин там. Похапнахме страхотен пъпеш и отпрашихме за София. Новото включване от път 666 (имам си яко село, с път 666, водещ към него) към София е перфектно изпълнение, което много, много улесни трафикът към/за село. Иначе беше класическо, половинчато изпълнение в стил “електрификация и съветска власт”. От София-Бургас за/към 666 беше построено, но на гениален икономист беше хрумнало, че Бургас-София за/към 666 беше построен едва преди два месеца. Но важното е, че вече го има.

След Оризово минахме да поздравим Светлето за първия рожден ден на Слънчевата пекарна. Хапнахме фантастична “Френска селска” торта, поговорихме си, пихме едно кафе и хайде към София. Пътят от Пловдив до Лозен беше като цяло спокоен, въпреки свръх-натоварената магистрала. Успях да държа 110 в нормалната лента, в по-голямата част от пътуването. Последните 30 км бяха по-натоварващи, но отново без особени инциденти.

Интересен уикенд, с неочаквани неща. Харесвам!

Политически избор

“Да, България”

Преди няколко дни, след разговор с Йовко и доста мислене (преди и след това, и не в този ред) реших, че е крайно време да запиша първото истинско партийно членство в биографията ми. Това в бъдещата политическа партия “Да, България”.

Бях симпатизант на РБ. Покрай избори’2014 за малко да стана и член на ДСБ. Спестих си това тогава, сега не съжалявам, защото съм почти уверен, че поведението на Москов (и на ДСБ впоследствие) щеше да ме накара да се разгранича бързо от партията. Въпреки усилията на Радан. И въпреки това, че убежденията ми не са се променили кой-знае колко.

Христо Иванов, от друга страна, ми стана симпатичен още с опита си за категорична съдебна реформа още в първите месеци на мандата си на министър. Реформа, която да опита да пребори най-страшната корупция в България: тази в съдебната власт. Стана ми симпатичен не само защото съвсем безцеремонно му затвориха устата, но и защото той не се покори на това и не се поколеба да си подаде оставката в израз на протест. Честността е важен и много рядък капитал в днешната политика, а засега той се показва като честен човек.

Уважавам Маги Малеева още покрай борбата ни срещу тютюнопушенето на обществени места. Човек, допринесъл много за името на България. Фактът, че и тя подкрепи инициативата за създаването на новата партия ми резонира изключително добре. Бях се объркал между Маги и Мануела Малеева. Грешката е сравнително малка, защото всъщност… ами те са доста близки :). Благодаря на Маги Малеева за поправката. Мануела, сама по себе си, споделя приноса на фамилията Малееви за славата на България, но все пак предпочетох да уточня грешката, отколкото само да променя името по-горе.

Към тези хора се прибавят и немалко мои лични познати, на които вярвам и за които смятам, че са също толкова честни и почтени хора.

Речта на Христо Иванов при обявяването на инициативата ме накара да се замисля доста. Да се замисля за това доколко това, което той каза, се покрива и с моите представи. Да се замисля дали това не е поредната политическа инициатива, която започва само и единствено с идеята да ни нарисува утопично бъдеще, което никога няма да се случи. Или всъщност това е реално постижима за всички нас цел.

Честно казано, не мога да си представя как мислещи и интелигентни хора могат да бъдат против думите на г-н Иванов (познавам такива, затова и се чудя). В крайна сметка не е ли това целта на всички нас:

Моята мечта е съвсем проста: тя е да възпитам децата ми като българи с усещане за корен и да могат един ден, заедно с всички деца на нашата генерация, да изберат България за свой дом. Без да го усещат като някакъв труден избор. Това е съвсем просто нещо.

Фактът, че толкова хора, които лично познавам и на които вярвам, реално подкрепиха “Да, България” ме накара и аз да изляза от кожата на симпатизант и да вляза в тази на партиен член. “Да, България” има нужда от членска , има нужда от критичната маса от 2500+ човека, които да застанат с името и подписа си зад идеята на партията, за успеем да се регистрираме и да участваме още на следващите избори. Тази причина много натежа при вземането на моето решение да стана един от тези хора.

Аз имам много тънък праг на търпимост. Надявам се да не си представям едно много наивно бъдеще, в което “Да, България” ще води точна и категорична отчетност на всеки лев, ще публикува открито всички партийни документи и протоколи и ще бъде наистина отворена и честна не само към членовете и избирателите си, но и въобще.

В моите представи “Да, България” ще се съсредоточи изключително върху абсолютна нетърпимост спрямо корупцията, върху категорична реформа на съдебната система, и особено в частта ѝ, касаеща не само “независимия”, но и тотално всевластен башибозук, което в момента представлява институцията на Главния прокурор. Институция, която според мен е главния виновник за липса на наказани за властващите корупция и беззаконие.

Ще помагам. Ако ще, само със средства и с гласа си. Ако мога, и с повече. Но истината е тази: без активни политически действия очевидно нещата нямат шанс да се случат!

 

Снимката е crop на снимка от сайта на “Да, България”.
Използвам я без изрично разрешение и при заявка съм готов да я сваля.
Но и мисля, че сайт на политическа организация трябва да е под Creative Commons!

На ски в Банско, с отвращение

Това съм го писал преди около една година. Изтупах праха от черновата, поизчетках я малко и реших да я публикувам. Все още е актуално до сълзи. Въпреки това обаче смятам, че е повече от належащо да има човешки условия за истински инвеститори по нашите курорти. Първо по-малко зелен терор върху бизнеса там и второ – условия за бизнес и на други концесионери, освен мутро-мастодонтите там.

Ех, мечти!

Междувременно (и) тази година в Италия беше страхотно!

Ski queue Bansko (by Vl.Karolev)
Два дни. Толкова ми трябваха, за:

  • да им видя випарията и снобарията.
    Лифт с vip вход. Простолюдието чакаме на опашката, а випарията и други мутропроститутки и мутропроститути минават директно. ‘Щот могат! Едва-едва удостояват с поглед огромното, чакащо мнозинство, може би защото (някои от тях) даже ги е срам от ситуацията. Но то на тази опашка чака ли се?!

  • да се почувствам бедняк и боклук;
    Средна пица с греяно вино по пистите: от 30 лв нагоре. Не че ги нямам, ама ги изкарвам с труд и не ми се иска да го давам на мутри. Защото съдейки от тоталната липса на конкуренция по пистите, сигурен съм, че не пазарът, заедно с качеството на храна и обслужване определят кой ще има заведение там, а едни други, твърди предмети, обикновено използвани в бейзбола.

  • да видя писти, по-оживени от главната на Пловдив през първите, топли и слънчеви дни на пролетта;
    Преброих поне 50 човека, наредени на пистата.  Опашка, за да тръгнеш надолу. Поне нямаше VIP линия на пистата, ама като гледам, скоро и това ще измисли мутро-мозъкът.

  • да си дам, като цяло, парите на вятъра;
    Един ден ски пас за моето семейство: (през 2015-а беше) 200 лв. Вече е 230, защото Мартин е над 7. Срещу него получавам горепосоченият, дълъг и детайлен курс по търпение, “цели” 50 км преорани до бабуни още в 11:00 писти с опасно много хора по тях и 300% надценка в заведенията. Няма да започвам да правя справката с Италия и Австрия, освен ако не си вземете кърпички, за да си бършем сълзите заедно!

Не мисля, че бих се върнал лесно тук. Освен, ако не стана аз една от “VIP мутрите” някой ден. Вероятно се броят на пръсти ски-курортите в света, които имат нужда от официални блогове, които да обясняват на клиентите “Как да оцелеем на гондолата”! Срам, и гнус.

Никога не ходете на ски в Банско. По-добре си работете в офиса. Не заслужавате такова нещо. В Австрия или Италия е по-евтино, по-качествено, по-човешко и по-морално. Ще си дадете парите с по-голям кеф и ще получите несравнимо повече за тях. Жалко само, че е на 1000+ км и не можеш ей-така да се вдигнеш за един уикенд.

Но ние сме си виновни!

27.02.2015

Снимката е от публичната секция на Facebook профила на Владимир Каролев, публикувана на 16.02.2016.

Binge Eating?

Delicious MuffinsВ материалът на Forbes 30-under-30, Европа, social entrepreneurs намерих приложение, в което за пръв път срещнах дефиницията за Binge eating.

Фактът, че в тази категория на Forbes има двама българи (и Екатерина Карабашева, едната от тях, беше причината да започна да се замислям за тази статия) е повод за гордост сам по себе си, но не е обект на моята статия.

Екатерина е създала Jourvie, едно приложение за Food Diary, за което се твърди, че помагало на хората с проблеми с храненето. От там и аз намерих термина Binge Eating, който ме накара да се замисля по-сериозно.

Анализирайки моето поведение стигнах до извода, че аз се държа често по начин, точно описан там. Най-ми е приятно, когато си взема яденето и се усамотя някъде, я с книжка, я (напоследък) с таблет. Особено ако храната е вредна или против диетата ми, тогава усамотението е направо задължително.

Другият проблем е същото, само че късно вечер. Грозна картинка, казвам ви…

Чудя се, дали наистина това е някаква психологическа патология. Питах диетолога ми, според него това не е доказано (все още) и съответно липсва лечение или методика, по която да се намали проявата на това поведение. Явно всичко засега опира до волята да спреш да правиш вредното нещо. Макар че по-лесно би било да се оправдаем със заболяване: “Абе не съм безволев бе, не виждаш ли, че съм болен!”

Вие чували ли сте за това? И имате ли опит с подобни “проявления”?

На мен наистина започват да ми пречат, а ми е такъв кеф, когато “наруша” по този начин (е, след това съм и много гузен)!

Photo (cc) Jonathan Ooi

Радиоелектронни лампи

Покрай едно пренареждане на шкафове, майка откри пакет с радооелектронни лампи, купени преди време с цел максимално удължаване на живота на някогашния ни телевизор “Рубин 714”.

Телевизорът отдавна го няма, но лампите са все ощ тук.

Понеже са и с обща употреба (поне за няколко съм сигурен, че не са само за телевизора), вместо да ги изхвърлим предпочитам да ги пусна тук, и вероятно и в OLX, за да се продадат и да свършат работа някому.

Съхранявани са в кутията, в която са купени, т.е. нямам основания да мисля, че времето им се е отразило кой-знае колко.

Ето списъка на лампите:

  1. 6П45С, 2 бр.
  2. 6Ф1П, 3 бр.
  3. 6Ж52П, 2 бр.
  4. 6Ф12П, 2 бр.
  5. 6П14П, 2 бр.

И идея си нямам колко струват, нито пък дали не са вече наистина безполезни неща за изхвърляне. Надявам се, ако някой знае, да даде съвет.

Местни избори 2015

Избори 2015Отново реших да споделя публично с вас за кой ще гласувам. Нарочно не го правя утре, защото утре е забранено да се агитира.

Миналата година гласувах за Реформаторския блок. След това неколкократно имах “удоволствието” да съжалявам за този мой избор, а няколко пъти – дори да се срамувам от него. Тази година, за моя огромна горчивина, Реформаторският блок няма да получи моя глас. Две са причините за това и те имат имена: Москов и Лукавски! Моето мнение за тях след година тяхно управление: единият е чисто ляв политик, а другия – откровен лъжец (и след това – “мажец”, в смисъл лъже и маже) . А аз може да съм доверчив, но обикновено ме лъжат само веднъж.

За сметка на това, на тези избори ми е лесно, изборът ми е мажоритарен.

За кмет на Лозен моят избор е сегашния кмет, Васко Станчев. Смятам, че с наличния му бюджет (отчитайки обема на местния данък, които плащаме) той успява да постигне максимума за Лозен. Затова съм готов да дам гласа си за него. Надявам се следващият мандат да му е още по-успешен от този, с повече привлечени инвестиции. Това, че е кмет на ГЕРБ е само преимущество, защото ГЕРБ в момента (а и в обозримо бъдеще) са единствената политическа сила с управленски капацитет.

За кмет на София, безспорен лидер за мен е Йорданка Фандъкова. Имам безброй причини защо съм готов да ѝ гласувам отново доверие.

За Столична община ще гласувам за листата на ДЕОС с преференция 14 (Жюстин Томс). Познавам лично Жюстин и смятам, че мога да ѝ имам доверие. Въпреки рискът гласа ми да отиде напразно (т.е., да не успеят с нито един общински съветник). Ако ДЕОС успее да вкара съветник в СО смятам, че ще е едно добро политическо начало за тях. Само се надявам след време да не се коалират със (червено) “Зелените”.

За Община “Панчарево” не съм решил. Ако ДЕОС фигурира и там, ще гласувам за тях. Ако ги няма, за ГЕРБ.

На Референдума вече споделих защо смятам, че единственият разумен избор към днешна дата е категорично НЕ за електонно гласуване, реализирано от това НС, тези комисии, тези анализатори и тези фирми. Да започнем първо с успешно прилагане на електронната идентичност, да натрупаме малко повече опит, и тогава да ще видим. Електронното гласуване няма да реши никакви проблеми, само ще донесе огромен риск от тяхното задълбочаване.

Използвам картинка от сайта на ЦИК, защото 
по мое скромно мнение  тя би следвало да е 
Public Domain за българските граждани.