Отново JavaScript injection зараза

Blog Clean Message by SucuriА днес блогът пак се беше заразил! Последният път беше отпреди месец, когато един приятел ми помогна да открия, че имам проблем.

Днес, още като го отворих, за да направя по-горния материал, и като заизскачаха едни прозорци, ужас! Изглежда, този който ми заразява блога, отново си беше свършил работата, и нещата бяха излезли извън контрол. Налагаше се да чистя пак.

Както винаги, започнах със Sucuri Blog Check системата. Той естествено показа откъде идва malware payload-а. Изглеждаше инфекция като предишната: в постовете бяха инжектирани извиквания към скрипт от con1.sometimesfree.biz_черта_c.js

Грозно колкото си искаш. На всичкото отгоре, вече настоява и за автоматична инсталация на Chrome разширение. Пълен кошмар. Не знам кога се е появило, но изискваше незабавни действия.

Приложих същата тактика, както и преди. Свалих съдържанието на wp_posts таблицата и с помощта на Visual Studio Code премахнах всички script тагове. Добре, че беше лесно, този път дори не изискваше regular expressions search, защото заразата беше еднотипна.

След това пресъздадох wp_posts с изчистения SQL и нещата се оправиха. Или поне така си мислех аз, докато не заредих отново “изчистения” блог в прясна инстанция на Firefox (поне браузъри при мен има, различни и за всеки вкус). Въпреки уж оправения блог, заизскачаха пак едни прозорци, едни чудесии, направо #искаПлаче стана положението.

Прегледах отново сорса на блога (този път знаех кой гнусен домейн да търся) и видях, че е останала една референция към заразата, в един custom sidebar widget на блога. Изчистих я и нея.

Последваща проверка чрез Sucuri потвърди, че този malware вече го няма.

Като следващата стъпка обаче минах и забраних всички плъгини, освен JetPack. Имах и един “твърдо” инсталиран плъгин, директно във wp_content директорията. Този плъгин, уж сигурен, замина и той. Сега се надявам нещата да се подобрят. Уж няма променени файлове, но човек никога не знае.

Ако инфекцията пак се появи, ще трябва да правя едно от тези две неща:

  1. Пълна преинсталация на WordPress, като се импортира само и единствено съдържанието на блога, без никакъв код. Това не е правено поне пет години, така че може и да му е време. Със сигурност ще загубя това/онова, но не мисля, че ще е неприемлива загуба.

  2. Архивиране на блога и започване на чисто. Не ми се вярва да стигна до там, защото има изключително полезни неща.

  3. Проучване дали може ли да се сложи “write protection” на wp_posts и още някоя и друга таблици, който write protection да се маха само, когато знам че аз пиша по тях.

Чудя се още, какво следва. Много неприятна ситуация, че и се повтаря. Ако не е някой пробит плъгин, не знам какво друго да си мисля!

Писането с Ум и Сърце

Чашка с ментаКакво ли не може да предизвикат едни 150 гр мента със сода!

Ето, днес например, докато консумирах последната част от тези 150 гр., се замислих за Думите. За това как те извират, понякога от сърцето, понякога от ума.

Ако душата въобще съществува, тя би следвало да обитава сърцето, не ума. Умът е рационален, премисля, планира. Душата е повече ирационална: обича, мрази, плаче или се смее. Дали по навик, дали по инстинкт, когато нещо ни докосне с най-добрата си страна, слагаме ръка на сърцето. Пак така, когато нещо ни втрещи с глупостта си, се хващаме за главата. Някак естествено идват тези жестове, нали?

Същото е и с думите.

Когато те идват от ума, тогава те са делови, кратки, ясни и точни. Като седнем да пишем ревю на нещо, пишем с ума. Ако някой не хареса написаното, това рядко ни интересува. Ако някой е съгласен с нас, това го приемаме за естествено – нали затова сме седнали да го напишем?

Когато думите идват от душата, тогава те са по-хаотични и несвързани. В тях има емоция, цвят, вземаш страна и я защитаваш яростно. Готов си да намразиш някого, ако не е съгласен с теб. Или обратно – готов си да харесаш, да заобичаш някой за това, че е съгласен.

Аз по-често пиша с ума. Аналитичен съм. Планирам си писането, сядам, пиша, обмислям, често се връщам назад и пренаписвам части. Накрая винаги има “нещо” готово, което ми се е видяло подходящо и точно.

Когато ми се случи да пиша със сърцето, обикновено сядам и “изплювам” (да не използвам друга дума тук) нещото. Получава се стихийно. Има доста правописни грешки. Ако съм го писал и с мобилна клавиатура, може да изглежда така, че само аз да мога да си го разбера. Рядко се връщам назад да редактирам. Често и не ми пука. Но пък съм готов да си го браня докрай, само някой да има късмет да го оспори!

Проблемът ми идва, когато започна да пиша делово, и пиша със сърцето. Или обратното: когато трябва да напиша нещо по-лично или (голям автогол!) нещо по-романтично. Тогава някак умът излиза напред и казва “аз, аз, аз, аз”. И започва да пише конспект! Шок и ужас!

Когато пък в служебната поще прочета нещо, което пробуди бесовете в мен, тогава се мятам като един спортист по висок скок и започвам да беснея в писмена реч. Сърцето напира да си изкаже болката колкото се може по-силно. Лесно мога да изпиша триста думи, които по-скоро ще докажат тезата, срещу която пиша, отколкото ще ми позволят да изкажа моята теза обективно. Обикновено често натискам “Изпрати”, преди да прочета какво съм написал. И заради това първото нещо, което правя на която и да е поща, е да напиша правило за “отложено изпращане”, което да позволи да извадя нещо от изходящата кутия до две минути, след като съм го изпратил.

Доста често и благодарение на това правило, минута след като натисна “Изпрати”, изстивам и вече мога да погледна по-обективно на нещата. Тогава отварям нещото, и започва едно такова редактиране, че често крайния резултат няма нищо общо с началния. А понякога отварям, избирам целия текст, и започвам отначало. А понякога просто изтривам все още неизпратеното съобщение, давам си два-три часа да обмисля, и започвам отначало.

Да, емоционален човек съм. Не крия, че ми е трудно така, но пък като се знам какво чудо съм, успявам да направя така, че това да ми пречи минимално. Защото емоцията в бизнеса пречи. Виж, ако можех да пиша стихове, сигурно щеше да е много полезно, но не пиша. Писах програми едно време. Сега пиша е-пощи, правя презентации, пиша правила и понякога подписвам някой и друг официален документ. Говорете ми за падение в професионален план 🙂 !

Когато започа да чета написаното от някой друг, лесно мога да разбера дали е писал със сърцето. Много често на хората (блогърите най-вече!) им личи отдалече. Най-притеснително е, когато един блогър пише само със сърцето. Тогава става така, че рано или късно той спира да пише. Правил съм го многократно, това със спирането и започването. И на първи януари си обещаваш, че ще започнеш пак, и че ще си редовен, и че ще го разбиеш тоя блог на пух и прах, обаче накрая… нищо не става. Защото сърцето не иска да пише. Или не може, или не знае за какво.

Обратното на това са блогърите, които пишат и с ума си. Те се срещат много по-рядко. Те оцеляват по-дълго. За радост на всички. Защото когато сърцето се умори, умът поема нещата в свои ръце. Или когато пишеш и с двете, сърцето има възможност да си почива. Защото няма блогър, който да може да пише само с ума, за да започнеш блог трябва и сърце.

От началото на блогването ми, аз спадам повече от тези, които пишат със сърцето. Този странен орган, който се уморява, мързи го, липсва му прагматизмът “давай да седнем да пишем”. Затова съм доволен, че намерих помощ в механизъм, който да помага на сърцето да се мобилизира, а когато не може, умът да поеме нещата в свои ръце. Предвид непостоянната ми на писане природа не знам докога това ще продължи, но засега криво-ляво крета, откакто използвам механизма.

От нас: успешна седмица!

Веси пред бунгалото

750words.com и креативността

750words.com screen crop

(cc-by-nc-sa) David @ Flickr

За какво може да се пише в един блог? Досега не са ми хрумвали много общи идеи, които да помогнат на креативността, когато през деня наистина не се случва нищо, което да я стимулира.

Когато съм на пътуване е лесно. Описваш си деня, слагаш интересни снимки и така се получава сравнително интересно четиво. Какво правим обаче, ако целия ден не се е случвало нищо, което да си струва да се отбележи?
Ако стане нещо грозно или някакъв проблем, пак е лесно. Решаваш да изразиш мнението си и обикновено, когато започнеш да навлизаш в проблема, винаги има какво повече да добавиш.

Да предположим обаче, че става въпрос за обикновен работен ден. Какво правим тогава? Не, че е скучно, но там не можеш директно да пишеш конкретика, особено ако си в позиция, в която работиш с човешки проблеми, които не само, че не са твои, ами и би било изключително некоректно и предаващо доверието на хората, ако започнеш да ги споделяш.Тогава няма за какво “да се хванеш”, че да стане интересен материал.

Навремето бях решил да си отбелязвам теми, по които бих искал да пиша. Да, ама и тема след тема, накрая точките се изчерпват?

Откакто намерих “750 думи” обаче, нещта като че ли идват леко на място. Авторите на тази услуга помагат за стимулиране на ежедневната креативност по много прост начин. Използвайки сайта, и особено вземайки участие в “месечното предизвикателство”, се задължаваш да пишеш всеки ден, редовно, по 750 думи. Това са, горе-долу, около 3 страници текст. Текстовете, които пишеш, са си за твоя лична употреба. Единственото нещо, което сайтът ти брои, са думите. Дори няма смисъл да са смислени думи, важното е да са 750 и повече. Ако искаш мамѝ, ще измамиш себе си, на никой друг не му пука. То си е за теб: ако не го използваш по предназначение, по-добре спри да го използваш (и да си плащаш за това).

Ако обаче го използваш и действително пишеш по теми, тогава се оказва, че постепенно, след няколко седмици употреба, започваш сам да си намираш лесно теми, по които да пишеш. Поне при мен така се получава, засега.
Използвам “750 думи” от приблизително два месеца. Първият месец е “пробния”, през който можеш безплатно да оцениш дали ще ти се отрази добре подобен инструмент. След него вече започваш да си плащаш. Цената е напълно поносима, USD5/месец. Ако се погледнат често задаваните въпроси, то става ясно и какво точно, как и защо сайтът изисква от потребителите си.

Ако правилно си спомням, тази услуга е семеен бизнес, което ме кара да се чувствам още по-добре, използвайки я. И поне при мен върши работа, затова мога да я препоръчам на всички, които (като мен) понякога изпадат в творчески запек.

Почивката на круиз

ТерасатаДнес цял ден сме по море. И утре казваме “довиждане” на MSC Fantasia. Днес нямам кой-знае колко снимки, но ще опиша моето усещане за тази почивка като цяло. Правя го, защото пишейки за събитията през сегашното пътуване, из социалния ми кръг се чуха много мнения “за” и “против” почивката на круиз. Естествено, хората изразили ги бяха винаги в някоя от крайностите, защото да имаш мнение е точно това: да си убеден в “за” или “против”. Ако ти е все едно, значи нямаш мнение :).

Та мненията бяха и в двата краища на спектъра. Хора, които уважавам, не само че низвергнаха този начин на почивка, но и припомниха как “някои градове” всъщност не отчитали никакъв кой-знае какъв приход от круизите. Тези градове едва ли не изнемогвали пред бича, който няколко хиляди пасажери представлявали за иначе идиличната им градска среда.

Други хора пък много харесаха круиза и се заканиха, че “и те така” някой ден. Пожелавам им същите приятни емоции, от все сърце.
Дори няколко непознати за мен хора ме помолиха за контакт с фирмата, която ни помогна в организацията на пътуването. Свързах ги.

Хора много – мнения различни. Тук ще ви кажа моето мнение, а пък всеки е достатъчно голям, за да решава за себе си. Само да знаете: нещо, което не сте изпробвали, понякога може приятно да ви изненада. Казвам го от собствен опит, спрямо който досега, всяко едно от тези ми пътуванията беше за мен невероятно удоволствие. Без изключения.

Дори проблемите с връзката с Мрежата, които такъв тип пътуване неминуемо носи, не могат (или трудно могат) да развалят удоволствието ми от круиза. Най-вече защото така или иначе Мрежа има. Скъпа, неравномерна и бавна, но достатъчна за свършване на дневните ангажименти. Пълната липса на Мрежа определено ще е сериозен проблем и ще иска предварителна подоготовка (holiday mode тук-там из някои услуги), но поне в Европа това не се налага. Някои доктори наричат разновидност на това състояние номофобия, или “Internet addiction disorder”, или просто “Digital Addict”. Аз определено се виждам в описанието на последното. Накратко казано: без връзка с виртуалния ми свят не съм много поносим.

Също така нервността, която умерената ми (самодиагностицирана) енохлофобия предизвиква не може да пречупи общото удоволствие от седемте дни на кораба. Натоварените закуска и обяд категорично ме изказват малко извън нерви, но има начини да избегна пълната лудница, когато знам кога и къде да отида.

Хората, които ме познават добре знаят, че ставам доста непоносим, когато която и да е от горните ситуации се прояви. Но по време на круиза нещата не стоят чак толкова зле, защото удоволствието от преживяването успява да надделее над неволите, причинени от горните ми проблеми. Преживяването от това да си част от такова високотехнологично чудо, като плаващия град, ми действа много вдъхновяващо.

До днес съм бил на 4 круизни пътувания. Три от тях по море, сравнително скоро, с компанията MSC Cruises. Едно от тях беше с влак. Доскоро не осъзнавах, че точно първият ми круиз през живота е бил именно с влак, но вчера, като се замислих, “онази” екскурзия с родителите ми до Рига, Талин, Вилнюс, Москва, Ленинград и обратно през далечния септември 1989 беше точно класически круиз.

Спомням си го сравнително добре. И преди това бяхме ходили на екскурзии (първата ми беше в ГДР накъде около четвъри клас), но екскурзията през 1989 имаше всички елементи на круиза:

  1. Частта от композицията вагони си беше само “наша”, т.е. натоварихме се там в началото и слязохме в края, без да сменяме вагона или купето и да мъкнем багажи по гарите.
  2. Тримата бяхме в наше си купе, в голям, сравнително луксозен (съветски) спален вагон.
  3. Хранехме се във вагон-ресторант, част от композицията.
  4. Имахме точно определен маршрут, с точно определени екскурзии.

За мен, като тийнейджър-егоист, това беше страхотно преживяване. Това, което с кухата си кратуна не осъзнавах тогава ясно, беше през какво минават родителите ми, по-точно баща ми, докато аз съвсем нескрито се радвах на всек момент и на всичко около нас.

Ние заминахме в началото на септември. По-малко от две седмици преди това, на 28.08., влакът София-Пловдив беше убил баба, майката на татко. На село, на връщане от работа, при пресичане на релсите. Двойната линия я беше заблудила, и тя въобще не беше осъзнала, че влакът идва по релсата, по която нормално би се движил в другата посока. Погребението беше десетина дни преди да заминем на круиза. Положението беше такова, че един от двамата сина, чичо ми или баща ми, трябваше да поеме и да води цялата група. Нормално щяхме да сме и двете семейства, но сега едното трябваше да остане при дядо. Чичо ми беше в основата на организацията на цялото пътуване, и само той или татко имаха одобрението и документите (на МВР и Партията, разбира се) да водят групата “навън”. Някой път, може би, ще се опитам да си спомня повече за това, но днес ми е трудно да не бъда емоционален.

Да се върна на мислите за круза. Кое днес ми доставя най-голямо удоволствие в този тип почивка?

На първо място, това е разнообразието. Всеки ден си на различно място, всеки ден виждаш нов град, с нови неща за посещение.

На второ място, това е удобството на пътуване. Веднъж, след като се настаниш, не се грижиш да шофираш. Не мислиш за трафик, кога ще пристигнем, къде ще почиваме по пътя. Делегирал си това задължение на други хора. Те се грижат кога ще тръгнем, кога ще пристигнем, както и за безопасността и комфорта.

На трето място, това е разнообразието от неща за правене, докато пътуваш. Имаш възможността да преживяваш пътуването от точка до точка по възможно най-приятния начин: на твое разположение има магазини, кафенета, барове, ресторанти, спа, фитнес, дори театър и кино. Бакалската ми сметка за размера на “общите площи” на MSC Fantasia е, че те са около 60,000 м² (60 дка): 5 етажа по 300 м дължина по 40 м ширина.
Разбира се, използването на допълнителните услуги освен общото хранене и забавлението в театъра струва пари, но и никой не те задължава да го използваш: ако искаш, стой си в каютата по цял ден, чети си, спи си, прави каквото и както ти се иска, стига да не пречиш на останалите пътници.

СтаятаНа четвърто място, малко противоречащо с лудницата, която опитвам по-горе, е спокойствието, което можеш да имаш, когато искаш. Когато си в каютата си, ти е тишина, съвсем леко нарушавана от силно приглушените стъпки от някой по-тежичък (като мен) пътник. И от само, ако го слушаш и искаш да го чуеш.
Децата обикновено не играят в тесните коридори между каютите, те беснеят на местата, които са нарочно направени така, че да ги привличат по естествен път: басейните, зверилника (познат като “детски център”, не случайно на най-високото ниво и максимално отдалечен от спокойните места), електронните игри, и като цяло по-широките общите части. На хотелските етажи рядко може да налетиш на заиграла се група деца (но се случва понякога). Обслужването на персонала е изключително дискретно и тихо, засега не ми се е случвало никога камериерка да нахлуе в каютата ми. При други почивки, в хотелските ми стаи това се е случвало многократно, включително и по доста натрапчиви начини!

Имам една случка от един хотел на Тасос ли беше, на Халкидики ли беше, вече не помня. Май я няма описана в блога, но един ден може и да опитам да опиша тук как чисто гол, но пък побеснял от яд до степен да не ми пука, крещях и гонех из хотела една луда и много засрамена камериерка, която се осмели да нахълта без никакво предупреждение през терасата на стаята ми, докато аз се бях опънал, дремейки блажен и чисто гол на леглото в стаята! Така ме изкара акъла и адреналиновия удар беше толкова голям, че ми се щеше да я настигна, за да се накрещя като хората дирекно! Беше доста възрастна жена, та друго освен крещене хич не ми беше в приоритетите, но се оказа и доста пъргава, а и на мен адреналинът ми мина и ме досрамя да стигна така до общите части!

Изключвайки размера на стандартната стая с тераса, останалото в каютата напълно отговаря на петте звезди на круиза.

Описаното дотук би следвало да обяснява защо почивките на круиз са едни от най-приятните ми преживявания. Ще ми се да направя един ден отново влаков круиз, въпреки ограниченията откъм площ и възможности, сравнено с корабния. Но аз съм старо влаково чедо, детството ми е минало по вагони и локомотиви, така че това ще е много приятно завръщане към онова време. Цената на влаковия круиз е едно от нещата, които ме отблъскват, а предполагам и Веси няма да е въодушевена да платим повече за по-малко удобства. Но нищо не се знае, някой ден…

Ако имате въпроси, питайте. Но да знаете, че съм силно предубеден фен на круизните пътувания :).

Морето

Ден шести: Ставангер

Пристанището на Ставангер и ФантазияЩе ме запитате навярно кое е най-интересното нещо, което видях днес в Ставангер?
Ще ви прозвучи странно, но най-интересното за мен беше, че когато отидохме да купим билетите за CitySightseeing автобуса, ми поискаха около €4 на билет по-скъпо, ако реша да плащам кеш. С карта билетчето беше €23, с кеш – €27. Напълно обратна на Гърция стратегия, с която аз много се съгласих! Противно на приятелите ми от БЛО аз смятам, че хартиените пари трябва изцяло да изчезнат, при това скоро. Ще се решат доста проблеми, свързани с корупцията например! Или корумпираните държавни чиновници ще започнат да вземат в биткойн, или ще умрат от захарна болест от толкова много кутии с бонбони!

Градът иначе е като всеки друг норвежки град: безумно подреден и красив. Животът тече спокойно, дъждовно и сумрачно. Въобще – класическа Норвегия. Ако не внимаваш, може да умреш от скука!

Глеката от терасатаСутринта пристигнахме около 9. Събудих се от вибрацията, която страничните витла предизвикват, премествайки кораба директно вляво или вдясно. Явно са някъде под нас, защото се усеща ясно вибрацията, като се включат те – най-вече на тръгване и на пристигане в пристанището. Ставайки от леглото веднага видях Стария град, оказа се че корабът ще е на пристан точно срещу него.

Голям док балонС интерес наблюдавах как се прилепяме за огромни, надуваеми балони, обвити отгоре с автомобилни гуми. Явно, за кораби като Фантазия това е за предпочитане, отколкото да се долепят до целия док. Един такъв балон е горе-долу с размер на маршрутка, отблизо изглежда доста впечатляващо.

От събуждане до закуска пак падна мотане и дремане: Веси заспа отново, аз четох усърдно (приключвам с книгата и става все по-интересна и задъхана), докато тя по едно време не се събуди от дрямката и не констатира, че е гладна, и че ако се помотаем още 30 минути, ще си остане гладна. Въпреки, че часовете за закуска са доста разтегливо понятие на този панамски кораб. Понеже храна има непрекъснато, самите обслужващи предпочитат да разтеглят закуската, ако има хора, за да не се окаже, че не им стигат пиците и хамбургерите, които остават между закуска и обяд за спешно хранене на гладните прасета.

Времето беше лошо, та народът и той като нас не бързаше да слиза. На закуска беше голяма лудница, дори в “дупето” на кораба, което на нас ни се оформи като любимо място, най-вече заради огромния, панорамен прозорец. За пръв път не успяхме да седнем досами стъклата, а се наложи да сядаме на втория ред маси, които представляват диванчета за двама, всяко срещу нормална масичка за хранене. Ако питате мен, по-добро място от ресторантските маси, които са наслагали до панорамния прозорец, но все пак една ресторантска маса побира между 6 и 8 човека, а тези диванчета са само за 4. А мястото за сядане е скъпо, когато трябва да нахраниш повече от 3500 пътника.

След закуска слязохме от кораба и тръгнахме да търсим забавление. CitySightseeing беше първото нещо, което ни се наби в очите. Това е едно от най-яките неща за новопристигнал турист: виждаш градът от раз, показват ти всичко най-важно, и имаш възможност да си избереш къде да слезеш и откъде да се качиш. Ставангер е доста голям (за нашите разбирания) град. И съответно има какво да се види.

Бродягите от БронксАвтобусчето, на което се качихме, беше отворено странично. Не духаше много, но и двамата бяхме с качулките, като едни бродяги с адрес “под мостовете на Бронкс”. Успях обаче да направя доста снимки по време на обиколката, от което бях много доволен.
След като първата обиколка свърши, решихме да слезем в началото на втората (на втората или третата спирка). Само че се наложи да сменим автобуса, защото този щях да почива, та ни се падна затворен автобус (с едни прозрачни платнища, малко като оранжерия). Обаче в тази оранжерия беше топло и Веси реши, че ще направим още една пълна обиколка, за да се стопли хубаво. Аз нямах нищо против, имах си отлично 4G, пък и ми беше приятно да изслушам още една лекция открай-докрай.

Глава на петролна сондаСтавангер дължи настоящето си изцяло на петрола. До 1968-а Норвегия е била доста бедна (поне така ни казаха норвежците в слушалките), с много емиграция. Предвид природните ѝ дадености дотогава това не е изненада: почвата ѝ не става за печеливше земедение, а туризъм кой-знае тогава е нямало. След 1968 г. обаче, когато се откриват нефтените запаси на Норвегия страната рязко тръгва нагоре. Някак норвежците успяват да се опазят от зловещата корупция, която би разкъсала една България или Италия например, ако открият такова природно богатство, и норвежката държавна StatOil създава бизнес, който днес поставя Норвегия в първата десятка по БВП. Берген и Ставангер, а вероятно и много други градове получават нов шанс за развитие, който и до днес ги прави богати и доволни.
Къща в СтавангерДокато скептикът в мен бързаше да попита “а какво ще правят, когато дойде славното, електрическо бъдеще”, слушалките в ушите ми ми обясниха, че днес Норвегия (а и местните в Ставангер) създават възможно най-благоприятни условия за (не-петролни) местни стартъп компании, които след 30-40 години би следвало да запазят високия стандарт на населението, дори когато петролът няма да е ключов фактор за богатство.

Мислейки и тихичко завиждайки на норвежците за късмета, врътнахме още една обиколка и дойде време за слизане. А и мен ме замъчи глад, защото закусих изцяло здравословното кисело мляко с плодове, а прасето в мен беше отвикнало на тази диета. Та Веси се видя в чудо с едно много мрънкащо нещо, което, събудило се от блажения унес в автобуса, търсеше да изяде света. Нещото също беше доста брадясало, защото самобръсначката беше забравена в София, а след като Веси видя, че някакъв вълшебен Жилет в кораба струва около €40 реши, че брадата ми не ѝ пречи толкова много тези няколко дни. Да, ама на мен ми пречеше, затова освен ядене, търсех да намеря задължително и “нормален” супермаркет, откъдето да си купя “нормална” самобръсначка и крем.

Речено-намерено. От “нормален” супермаркет взехме нещата, аз си намерих също и любимите gifflar, и така светът рязко стана едно по-добро място!

Веси с малката шивачкаПродължихме с разходката, която на мен вече не ми беше особено интересна. След като изядох пакет gifflar се поинтересувах от плановете на Веси за остатъка от разходката. Въобще през деня бях като малко дете: ядене – тоалетна – сладолед – мрънкане – пак тоалетна. Веси изглежда ѝ беше пределно ясно накъде отиват нещата, та бързаше да намери следващото място: сладоледена сладкарница с тоалетна и добър Wi-Fi. След като видя на каква златна мина се е натъкнала, изглежда в главата ѝ се оформи план. Взехме сладолед, тя ме натика във Wi-Fi-то, разменихме си сладоледите (нейният не ѝ харесвал, все едно аз ѝ го избрах?), след това изяде и каквото остана от моя (бивш нейн) и каза, че ако искам, можел съм да остана в сладкарницата (ура!), докато тя да се “поразходела” до магазин за планински обувки.
КафенетаАз, естествено, нямах нищо против. Имах огромно количество снимки за синхронизация с OneDrive, не ми се мърдаше навън (то нещо и заваля), и въпреки че нямаше бира в мястото, имаше кафе. В крайна сметка ни бира, ни кафе пих, че се замотах в моите си неща. И като погледнах часовника: 15:00!

Въпреки, че корабът отплава в 19:00, това 15:00 ми се видя съмнително късно и потърсих Веси. Тя вече беше харесала неща, та тъкмо навреме се видяхме направо в магазина (long live location sharing!). Дохаресахме обувките, купихме ги, и вече купили каквото трябва тръгнахме към Музея на петрола.

Музеят на петрола в СтавангерТам нещо и на двамата не ни хареса съотношението цена/възвращаемост, та решихме да не влизаме вътре, а да си ходим към кораба. Аз вече исках да се приведа в нормален вид, та имах нужда да съм си в каютата. Веси пък искаше да мине през няколко още магазина, което идеално съвпадаше с плановете ми, защото магазините бяха почти пред кораба.

Вървейки към пристанището, прегледахме набързо цените в околните кръчми. Не знам дали тази, на която попаднахме, беше най-скъпата в Норвегия, но малката наливна бира беше окол о18 лв, а голямата – 26.20. Не, че нещо, ама при положение, че в кораба ми е “само” 12 лв голямата, някак не ми се нареждаха нещата да опитам местните кръчми. Ако си го бях решил да го направя на всяка цена, естествено нямаше да е проблем, но това въобще не ми беше приоритет. Като цяло, цените в Норвегия са високи, но алкохолните продукти бият всякакви рекорди. Сладоледът, например, ни беше около 20 лв общо за двамата, докато ако решим да пийнем нещо алкохолно, нещата бързо щяха да загрубеят. Любителите и изследователите, четящи тук, могат да хвърлят едно око на ценоразписа на кръчмата.

Прибрах се в кораба, оправих се, вече приличам пак на себе си, но още не съм пил бира! Реших, че първо ще довърша този текст, ще го публикувам, че корабът отплава в 19:00 към Киел и кой-знае какво ще стане с възможнотта да качвам снимки в блога. Дали и какво ще пиша утре – ще видим. Ден, изцяло на море. Мисля, че имам някаква идея…

Ден пети: Флам

Панорама от ФламРозеМалко труден ден. Труден откъм факта, че вчера изпих повече от половин бутилка розе. За “непиещ” като мен това се оказа сериозен проблем. Още през нощта ме замъчи жажда и онова леко главоболие, което ти казва “е, сега вече я втаса, мой човек”. Ставах, пих вода, лягах. Но след това така и не можах да заспя дълбоко, докато около 8 вече никак не ми се спеше.

Корабът вече беше акостирал във Флам (Flåm). Малък, норвежки град, около 400 човека население. От прозореца ни се виждаше отново планината, на около 500 м, извисяваща се доста над нас, толкова че от леглото не можех да видя докъде.

В 9, докато още се излежавахме в каютата ни, по радиоуредбата на кораба ни уведомиха, че предстои учение на екипажа. От предишното ми пътуване с Фантазия помнех какво беше това, и го очаквах с интерес. Отново имах страхотна видимост към спасителните лодки, та се канех да снимам!

За закуската отидохме в последния момент. Къде заради мен, къде заради Веси. Тя дремеше почти до 10:00, докато аз си четях книгата, “радвайки се” на главоболие и леко гадене. Колкото и да ми беше махмурлийско, трябваше да се яде (и пие вода), така че към 10:30 се изсипахме и ние на закуската. Аз хапнах обилно, надявайки се това да помогне на махмурлука. Не помогна. На Веси вече ѝ се разхождаше, така че ме остави да страдам тихо в каютата и слезе да разгледа пристанището. Всъщност, аз ѝ бях благодарен на това, щях да чета и да гледам учението на екипажа.

Спасителните лодкиИначе, още преди Веси да излезе, екипажът бяха “повредили” неспасяемо кораба, бяха събрали “пътниците” в сборните пунктове (виртуално, нас не ни тормозят с този вид тренировка), бяха спуснали лодките в позиция за товарене на пътниците и даже бяха дали нареждане пътниците да напуснат кораба.
Всичко това – по вътрешно-корабната уредба, само че преди всяко от служебните съобщения три пъти повтаряха “това е учение” на четири езика, да не вземе някой отчаян пътник да се метне през палубата в морето, в опит да се самоспаси.
Опитах се да намеря в търсачките какво значи “делта-еко” (DE), както и “чарли-алфа” (CA), но изглежда това са си служебни съкращения, валидни само за Фантази или за MSC, та не открих нищо логично по темата.

Както и предполагах, от терасата имах страхотен изглед към лодките. Този път успях да снимам и вътрешността на една от тях. Не видях Wi-Fi антена в лодките, така че по-добре да не се налага да се спасяваме с тях :P.

Към 12 Веси се прибра: доволна, наснимала, разгледала. Влачеше някаква книга, която беше взела от туристическия център. Вчера пак беше завлякла една, но грижливата чистачка я беше изхвърлила, вземайки я за някаква рекламна брошура. Не само това, ами беше ни изхвърлила и билетите за днешната екскурзия, та аз бях изпаднал в тиха ярост, докато човекът от рецепция ни обясни, че въпреки че билетите вече ги няма, екскурзията няма да е проблем, защото могат да ни издадат резервни билети. От тогава се чудя защо въобще си играят да издават билети, които чистачките им да изхвърлят, но явно съм твърде тъп, за да намеря сам отговор на този въпрос.

Прибирането на Веси значеше само едно нещо: трябаше да ставам. Хич не бях в кондиция, но… ако не обядвам, не само че махмурлукът щеше да ме удари много по-силно, но и като нищо можеше да направя мозайка по време на екскурзията, за ужас на екскурзовод, шофьор или капитан (щяхме да имаме и разходка с кораб из фиорда). С голямо мрънкане се появих 12:40, хапнах набързо каквото намерих, и в 12:55 бяхме на изходния пункт. Явно заради многото хора този път мястото на сбора беше в театралната зала, която побира 2000 човека.

Както от рецепция бяха казали, нямахме никакъв проблем заради липсата на билети. Дадоха ни номер 45 и след около 15 минути ни заведоха в автобуса.

Екскурзията щеше да ни заведе до един хотел във фиорда, където щяхме да имаме кафенце и датски традиционен сладкиш (мммм, обичам им всичките традиционни сладкиши). Преди хотела щяхме да минем през два тунела: един 5 км, и един 11 км, изкачвайки се до около 400 м над морското равнище и слизайки отново до него, а след това изкачвайки се отново до хотела. Зачудих се с какъв акъл норвежците са инвестирали в тези тунели, но екскурзоводката бързо ни обясни: не е заради местните селца от по 500 жители, а заради това, че Е16 е основният път между Берген и Осло, който доста се е развил, след като 1968 норвежците открили петролните си полета. Обяснява също откъде са се появили и средствата за инвестиране в подобни проекти: в обратна посока на нашето пътуване, на същия път, се намирал най-дългия пътен тунел в света, тунелът Lærdal, с дължина 25 км.

Това за малко ме навя на нерадостните мисли къде са спали норвежките “Зелени”, когато е започнала работата по тунелите, но явно тук хората са прости, не са “най-интелигентната нация в света”, и затова имат инфраструктура. Докато ние ще продължаваме да се размазваме в Кресненското дефиле. Но нали гущерите ще са спасени, това е важното, хората така или иначе сме твърде много, особено ако питаме “Зелените”. Майната му, няма да се замислям пак, че се вбесявам.

Докато се вбесявах по-горе, стигнахме в хотела. Там пихме класическото скандинавско черно кафе, заедно с датска “кифла” с крем, много яко нещо. Не знам как се казва, сигурно Веси знае.

Аз останах вътре в хотела, да се радвам на махмурлука си, който бавно започваше да отминава. Веси използва 20-те минути в хотела да се разходи и да наснима фиорда, към който се откриваше страхотна гледка от самата тераса на хотела. Аз нямах такива амбиции, защото терасата беше на слънце, а слънцето не е приятел на пияницата.

За сметка на това използвах перфектния Wi-Fi на хотела, за да направя update на телефона на Веси, който беше събрал около 2.5GB приложения за освежаване. Моят имаше значително по-малко, а S8-цата – съвсем малко. Накрая обаче всички телефони бяха готови, даже започнах да качвам снимки и видеа от S8-цата в нашия частен OneDrive, но стана време да тръгваме. Ако имах само още 20 минути, всичко щеше да е наред, но уви…

Автобуси при 20%След хотела слязохме отново до Е16 по един изключително стръмен път. Имаше предупредителен знак: наклон 18%. С Веси не бяхме виждали такъв, максимумът който бях виждал в Австрия, беше 12%. Пътят беше точно един автобус широк, и много зигзагообразен. Ние бяхме най-отпред и беше удоволствие да се наблюдава шофьора как “нагъва” автобуса по завоите надолу. Екскурзоводката се пошегува, че това 18% било шансът за оцеляване по този път, но след това спомена също, че това било средния наклон на пътя, максималния стигал до 22% в някои участъци. Яко!

ЛокомотивътМини влакове в музеяСлед този път връщането не беше нищо особено: отидохме до ферито, качихме се, и след 2 часа бяхме обратно във Флам. Минахме през един много як железопътен музей, който ни разказа как местните са построили железницата, която стига до пристанището. Аз се сетих кой щеше да изчете детайлно всяко редче в този музей (по-точно щеше да ме помоли да му го преведа), стана ми много, много криво и излязох навън. Каквото видях – видях, така или иначе аз никога не се научих да споделя страстта на татко по влаковете.

Прибрахме се на кораба, написах си думите… и стана време за представлението.

Веси и ФантазияДончо и Фантазия

Ден четвърти: Герангер и неговия фиорд

Панорамата на заливаДнес беше много интересен ден в Герангер. Още снощи стана ясно, че екскурзията ни е от кратките, около 3.5 часа, и поради започва в 13:00. С Веси се излежавахме до късно, след това направихме една бърза закуска и към 10:30 слязохме от кораба в градчето. Решихме до екскурзията да се разходим сами из градчето. Времето беше страхотно, оказа се, че това е един от много малкото слънчеви дни през това лято. В Берген например, който е (донякъде) наблизо и е един от най-големите норвежки градове по фиордите, е валяло през цялото лято: не са имали нито един слънчев ден. Всеки ден времето е било дъжд, със средна температура 8-10 градуса. Прекрасно, норвежко лято!

ВодопадътОще на закуска от кораба се виждаше много хубав водопад, който веднага ни привлече вниманието. Оказа се, че е привлякъл вниманието на още 2000 човека, та беше доста претоварено. Но направихме хубави снимки, а и се разходихме добре. Стигнахме до музеят на фиорда, но (добре, че) не влязохме.

След разходката набързо се отбихме до кораба, за да похапнем наобяд. В Герангер, освен голямата лудница, цените също не са за подценяване, така че обяд в кораба беше повече от разумно поведение. Срещата за екскурзията също беше на дек 7, в един от баровете, така че това ни устройваше още повече.

В уговорения час цъфнахме в бара. Общо бяхме сигурно около 500 човека, разделени на групи (автобуси) по езици. Ние, естествено, бяхме в английския автобус, номер 38. Дадоха ни етикети, които да си залепим, така че сега на снимките навсякъде сме с етикети 38.

ХотелътГерангер е интересно място. Той е много малко селище, около 200 човека постоянни жители, и с още 250 временни жители, когато има сезонна заетост. А такава има, когато има туризъм. А такъв има основно лятото. От 4 летни хотела, през зимата остава да работи само един, петзвездният в центъра, който има към него и спа. Тогава повечето сезонни работници си отиват по домовете и Герангер утихва. Екскурзоводката се пошегува, че злите езици говорели, че през зимата единственото нещо, което местните можели да правят, било да си броят жълтиците.

По време на туристическия сезон нещата са съвсем други! В най-натоварените дни през градчето минават около 8,500 туристи, основно от круизни кораби. За това много помага дълбокият фиорд, който е широк около километър-два, непосредствената височина на върха до нас е около 1300 м над морското равнище, но пък в дълбочина слиза до 258 метра под водата. Всичко това е формирано по естествен път и позволява дори огромни китове като Фантазия да могат да се наврат непосредствено до брега.

Днес бяха само три круизни кораба. По моя груба преценка, във Фантазия бяхме 3,000 човека, а другите бяха малки, около 1,000 човека всеки. Т.е. днес круизните туристи бяха само 5,000. Имаше и към 100-200 кемпера на един изключително симпатичен паркинг, но те просто се загубиха в нашата гмеж.

Панорама на фиордаЕкскурзията първо ни заведе до една наблюдателна платформа, до която се стига по “Орловият път”. Така местните са нарекли новия път, който свързва Герангер със света. Другият, старият път, го затваряли още с първия сняг, не толкова заради опасност от катастрофи, колкото заради опасност от лавини. Лавините, оказва се, са един от най-големите врагове на живота тук. Още навремето местните са се съобразявали с тях, строели са така къщите си, че те да образуват естествена преграда пред лавините. И до днес лавините са основна заплаха през зимно време.

В миналото около Герангер е имало 12 ферми. Всичките те са построени на около 300-400 м над морското равнище. Местните е трябвало да катерят това разстояние, защото пътища е нямало. Придвижвали са се основно с малки лодки по вода, но след докът е трябвало да качват на крак денивелацията. И днес Герангер си остава малък, с единствена и най-сигурна връзка по ферибот до Hellesylt. Има няколко ферита на ден, ние видяхме три, докато се мотаехме около кораба.

От наблюдателната платформа поснимахме, помотахме се 10-15 минути и потеглихме към Музеят на фиорда. Това, оказа се, е същата сграда, до която с Веси стигнахме по време на нашата екскурзия, и в която се чудех дали да не влезем. Ако бяхме влезли, щеше да е напразно, защото така и така е включено в екскурзията.

В този музей хората ни разказаха за живота тук и как той се е променял през вековете. Започнаха с невероятна, 10 минутна презентация, при която с много приятен музикален акомпанимент ни показаха фотоси от природата, бита и историята на това място. Аз се опитах да “снема” музиката чрез Шазам, дано съм успял, защото беше много интересна. Ще разбера по-късно, така или иначе. След презентацията се разходихме из музея, където има репродукции на цели ферми, на стар ферибот, дори опит да се представи шумът и усещането, което местните са преживявали по време на лавина. Направих доста снимки.

Платформа 2След това излязохме на въздух за около 10-15 минути, Веси се попече, и продължихме нагоре, към последното място: наблюдателна платформа над Герангер. От нея се вижда целия фиорд, заедно с града. По пътя екскурзоводката ни разказа за филма “Вълна”, норвежки, произведен 2015-а година. Този филм разказва за опасността, пред която живеят местните. Тази опасност идва от една скала, надвиснала над фиорда. Ако (когато) тази скала се откъсне, при попадането си във водата ще се образува огромна вълна, която би помела и изтрила от лицето околните селища, включително и Герангер. Филмът разказва от художествена гледна точка за тези събития, т.е. той е един вид “норвежка баба Ванга”. Имало и любовна история, и други неща, абе въобще голяма реклама му направи момичето на филма, явно ще трябва да се открадне и да се гледа.

След като се върнахме, почакахме малко повече на входа на кораба, защото всички автобуси пристигнаха почти по едно и също време. Но в крайна сметка в 16:30 бяхме в каютата. Аз бях уморен и доволен, Веси май беше със смесени чувства, защото не можело така екскурзията да е толкова скъпа и ако ние сме си я направили, щяло да бъде по-евтино. Мога да ѝ дам право за това, но пък тогава нямаше да ни е толкова лесно и приятно, а щяхме да търчим и да се притесняваме дали няма да изпуснем кораба. А изпуснем ли го… трудно ще го стигнем, най-много ще трябва да планираме да сме събота в Киел, за да можем да си вземем багажа.

Сега се опасявам, че като корабът тръгне, ще останем отново без връзка. Твърде на север сме и корабът не може да стигне до комуникационният сателит, който ни осигурява корабен интернет, а мобилна мрежа вероятно ще загубим още на няколко километра след Герангер.

Театърът

Круиз 2017, ден трети: По море.

По мореДнес сме изцяло по море. Ще трябва да стигнем от Копенхаген до Hellesylt/Geiranger. Разстоянието, според дневния newsletter, било 622 морски мили, т.е. 1152 км. В Гейрангер (или както там местните му казват) ще е първата ни екскурзия. Но това утре. Днес ни е ден за релакс, мотаене из кораба, ядене, спане, въобще ден за угояване. И ние се възползваме от него пълноценно. Корабът плува покрай бреговете на Норвегия, което значи че като цяло е спокойно, но от време на време се усещат вибрации. Има леко вълнение, та корабът ни поклаща, и тук-таме се чува пропукване на разни неща. Не ми беше направило впечатление това при предишния круиз, явно или съм станал по-стар и раздразнителен, или не е пукало тогава. Но и тогава бяхме с деца, те си вдигат достатъчно шум, че да не ти направи впечатление някакво пропукване тук-там. С този шум се свиква, не съм Валери Симеонов все пак. А и ние сме по средата на кораба, та клатенето и вибрациите при нас са може би най-слаби.

Тягата на винтоветеВчера надвечер, в един от баровете, се натъкнах на възможност да снимам “пералнята”, която корабът прави с винтовете си. MSC Fantasia, кораб от едноименния си клас има два винта, всеки “закачен” към 20.2 MW (27,100 к.с.) двигател. Тези двигатели (и винтове), освен че вършат невероятната задача да тласкат това чудовище напред, създават и известни вибрации, които се усещат, когато сме някъде из “дупето” на кораба. А зад кораба нещата изглеждат като на снимката: потресаваща центрофуга, от която сигурно нищо живо не излиза, ако бъде всмукано в нея.

КонцертПреди вечеря имаше доста приятно шоу, с откъси от класически произведения. Хората се бяха постарали добре, поне за аматьори като нас, полу-пияните пасажери, които ядат втора смяна. Шоуто беше повече от прилично, с доста красиво сопрано. Освен красота тя показа и кураж да пее на евтина плейбек система една от ариите. Много си личеше! Останалите обаче си ги изпя, което комбинирано с красотата и артистичността ѝ ме накара да ѝ простя плейбека :). Тенорът, който ѝ партнираше в концерта, си беше железен. Човекът пя от сърце и на нито едно място не се възползва от плейбек системата. Щеше да си проличи, точно както си пролича с момата!

ЗабавленияСлед концерта мръднахме из кораба и се натъкнахме на шоу в пиано бара. Човек с познания по дизайн обличаше и след това събличаше една доста прилична кака. С помощта на разни шалове и кърпи той направи поне 20-тина тоалета, докато на мен ми стане ясно, че това не са фокуси, а някакви дрехи. След това на Веси ѝ беше вече много трудно да задържи вниманието ми, още повече че гледахме отгоре и не виждах добре каката, докато е по бельо. Завистливо наплюх горкия дизайнер, че сигурно от толкова пипане, събличане и обличане на каки няма как да не е гей :), което май преля чашата на жената и отидохме към вечеря.

МерлоНа снощната вечеря се запознахме и с двойката, с която ще бъдем на една маса до края на пътуването. Семейство от Варна, по-възрастни от нас, или поне децата им са по-възрастни. Мъжът се оказа главен инженер на кораб. Работи на огромен кораб, приличащ на ютия, с който пренасят автомобили, най-често от Япония до Великобритания. Аз се опитах да получа най-много възможна информация за тези големи, стоманени чудовища, които ме кефят все повече и повече, но усетих че май отегчавам другите. Хубаво е обаче да знаеш, че има на кой да зададеш някой глупав въпрос, ако почувстваш нужда.
Същата вечер и ни дадоха ваучерите за пиенето, които най-накрая бяха оправили да съответстват на резервацията ни. Не съм им сърдит, защото поради забавянето, се оказа че първата вечер са ни почерпили бутилка бяло вино и вода, което е напълно достатъчно като извинение за бъркотията. Даже е достатъчно като извинение и за бъркотията за интернет връзките.

A днес сутринта се събудихме благополучно чак в 8:45. При напускането на кабината за закуска, закачено на вратата намерих съобщение, че ме молят да се отбия до рецепцията. Аз подозирах защо: вчера им направих проблем за предплатения ми интернет (по-точно за липсата му на моята сметка), и те вероятно са намерили решение, което да ми предложат. Но това можеше да почака, беше време за (късна) закуска. На закуска по случайност се засякохме с нашите спътници, които като нас търсеха място в лудницата. До нас имаше две свободни места, та си поговорихме малко и с тях. Още по-добре беше, че от 14-я етаж на кораба телефоните ни чуваха от време на време норвежките GSM антени, та имахме споредично покритие.
След похапването и разговора отидохме до рецепция, да видим какъв е този проблем. Там, след дълъг разговор и брейнсторминг с момичето се уточнихме как ще действаме, за да се възползвам от предплатения ми “голям” пакет. Който не е чак толкова голям, но би следвало да удовлетвори нуждите от връзка, особено през тези два дни изцяло на море. Направих, както се бяхме уточнили, и вече май всичко е както би следвало да бъде.

Яхния от октопод за обяд

Яхния от октопод за обяд

Иначе, един ден в плаване е голям кеф. Досега сме имали такъв само веднъж – когато пътувахме за Тунис. През този ден, освен че си ограничен “само” в кораба. Това не е никак малко предвид огромния слон, който MSC Fantasia представлява, но все пак си е някакво ограничение. За сметка на това можеш да си четеш, да пишеш досадни и скучни блогове, да спиш, да ядеш почти непрекъснато (стига да има къде да го сложиш, а по мен площ и обем има), да пиеш (докато жената ти позволи, че една бира продължава да е малко по-евтино от €6), въобще да се размажеш от мързел и релакс. Веси “посети” топлите басейни, което обаче нещо се счупи, защото като се върна ѝ беше по-студено, отколкото преди да отиде… а уж там е било топло. Аз навлязох дълбоко в “Ready Player One”. Действието все още се разгръща, но малко по малко светът на тази страхотна книга става все по-ясен и по-интересен. Може би и затова, че самият аз съм geek от “онова време”, за което пише в книгата. И половината неща, които вътре ги пише, аз самият съм ги преживявал (“Golden Axe”, ей каква страхотна игра беше, а?).

Днес надвечер ще има някакво опитване на шоколад и кафе. Отначало на Веси ѝ се ходеше, но гледам, че сега се е стоплила до мен, чете книга, пила е едно обедно червено винце и хич не ѝ е до опитване на нещо, някъде в лудницата на 6-то ниво.

Щем-не щем обаче, ще трябва да се обличаме по-официално днес. Съвсем умно, домакините са решили днес да е “гала-вечерята”, заедно с всичките събития покрай нея. Който иска ще може да се снима с капитан Джузепе Галано, който в момента ръководи екипажа на Фантазия. След това ще имаме представление в театъра, на което ще покажат и останалите командващи офицери, и след това – гала-вечеря. Аз пак не си нося смокинг, но съм сигурен, че и с панталон и риза няма да ме изгонят от ресторанта. Иначе познавам хора, които в такъв момент вероятно ще отидат по джапанки и бански, само за да изпробват как ще реагира системата при тролене.

Чудя се дали ще имам достатъчно желание да напиша едно малко по-обстойно ревю на пътуването във Фантазия. Не ми се ще да скитам насам-натам из кораба и да снимам, особено с тази лудница около мен, но може би би било интересно за този, който иска да научи повече. Не обещавам, знам се: пълен съм с добри намерения и с нереализирани велики планове :).

Круиз 2017, ден втори

Вчера писанията ми приключиха във влака на път за Киел. Беше време за пристигане, затова трябваше да затворя PC-то и да се подготвим.

След като пристигнахме, още на гарата ни посрещнаха табелите на MSC. Срещу €20 хората предлагат да те закарат на кораба, който иначе е на около 20-30 минути пеша. Страхотна оферта, ако си с трудна подвижност. Добре е, че ние не сме, та затова се отправихме към едни други табели, пак на MSC. Оказа се, там събират багажа на тези, които искат да си го оставят. €5 на чанта. Финансовият каза “не” и ние се затътрихме с куфарите към кораба. На лекото ми помрънкване, че все пак €5 не са кой-знае какво ми беше отговорено, че ако съм искал аз да вземам решението, трябвало да съм го взел, и затова да не говоря много. Е, спрях да говоря.

От гарата в Киел до кораба е сравнително спокойно ходене, някакви си 20-30 минути. Вън беше сухо и приятно, опитахме се да се объркаме веднъж, но не успяхме. И така благополучно стигнахме до кораба, където ни чакаше стандартното преживяване по качването на борда. Куфарите ни ги взеха още долу, чудя се как този път не поискаха нищо, но явно и тях вече ги беше срам.

За около час успяхме да направим check-in и да се качим на кораба. За пръв път на проверката на Службите рентгенът пищя по мен заради имплантите. Малък, сив човек с голям, сложен технологичен тиган ме помоли да пристъпя настрани, и ме обходи с тигана. Аз, уплашен от перспективата да бъда проверен дори и където Слънце не огрява, се оставих в ръцете му. Тиганът хич не ми хареса рамото, а малкият, сив човек хич не хареса това, че на тигана не му хареса. Заразпитва ме на доста развален английски, аз си показах белега, той омекна. Пообходи още малко с тигана и се успокои, докато стигна до краката. Там тиганът пак се размрънка, и онзи пак стана кисел. Наложи се да му обяснявам, че и там имам подобрения. Нейсе, мина му. И бях освободен да ходя в кораба.

На корабът бяхме надлежно снимани, след което пуснати да си ходим до каютата, за да вземем ID картите, които се намирали там. Е, там бяха, взехме ги. След това трябваше да видим какво става с предплатените пакети, което се оказа драма!
Това, че цената на ИТ специалистите се е вдигнала, си пролича и при MSC. Почти нямаше нещо от предплатените и/или пакети, което да си беше на мястото. Вместо пакет вино+вода, имахме бира. Моят и на Веси интернет пакетите бяха разменени (още чакам за това да се оправи). Треперя какво ще е положението с екскурзиите, макар че от excursion reception desk-а ни увериха, че всичко било наред. Момичето обаче с чаровна усмивка ме посъветва все пак да внимаваме дали ще си получим билетите вечерта преди екскурзиите. Та явно и тя няма много доверие.
Аз вече си мислех как ли стоят нещата с компютърната система за навигация на това чудо, но тъй-като там малко ме засяга пряко, реших да не се замислям много-много. Но пък участвахме дейно на тренировката за сигурност, че с тези проблеми по компютрите им знае ли се, да не се знае?

Оправени, объркани, след това пак оправени (или поне с усещането, че сме оправени) отидохме да ядем. Похапнахме и вече с по-добро настроение (бирата си е бира, независимо в пакет или не) се прибрах в каютата.

Надвечер бяхме на представлението в концертната им зала. Беше кратичко (45 мин), те се извиниха, че това било защото било само едно, защото е първи ден. От утре щели да са две. Ние, като ядящи втора смяна, ще ходим на първото, а след това ще ядем. Ядящите първа смяна са обратно: първо ядат, слде това ходят на второто представление. Ние досега бяхме от тези, този круиз ще пробваме как е да сме от онези.

След представлението беше време за ресторанта. Нашите сънародници, с които случайността ни е събрала на една маса, не се появиха. Преследва ме мисълта, че са се подали, видяли са ни, и са побегнали в ужас да дъвчат пица на палуба 11. А може би просто са били уморени… знам ли. Така или иначе, пропуснаха много добра вечеря, изцяло по очакванията ни. Ние пихме доста интересно бяло вино, остана малко и за тази вечер от него. Вървеше добре с най-вече рибното меню

Спахме много добре, до 7 часът, когато решиха да търсят някакъв г-н “Mнямммнямммням Mрън-мрън”. Така и не разбрах защо човечецът трябва да бъде намерен спешно в 07:00 сутринта, но ако го търсят по уредбата на кораба в този час за нещо по-малко от зловещо убийство предната вечер, мисля че трябва да си преосмислят приоритетите. Екипажът може да е буден още от 04:00, но той не си плаща, за да си почива на кораба.

Тъй или иначе, будни, набързо оправихме сутрешните неща и хукнахме към закуската. Копенхаген (по-точно замъкът Фредерискборг) ни чакаше. Времето беше хубаво, а ние бяхме на около 4.5 км от спирката на S влаковете. Moovit обаче оправи нещата, та се оказа че ходенето ни беше само километър, след което линия 25/27 ни закара до Østeport. От там всичко е ясно.

Много приятна разходка из Hillerød. Аз не бях ходил преди това из града, когато бяхме до замъкът предишния път бяхме с колата и спряхме на границата на парка, въобще не влязохме в селището. Градчето се оказа много добре уредено, дори за датско градче. Имат си и те (почти) пешеходна Главна, по която се стига досами замъка.

Наснимахме набързо, на няколко пъти прекъсвани от плиснал, но почти веднага спрял дъжд. Не влизахме в замъка, разглеждането му отнема минимум 2-3 часа, а ние и без това сме го гледали. Разходихме се и поснимахме из градината му, след това обиколихме езерото от другия край и се оказахме в центъра на града. Веси нападна сладоледеното фургонче. Аз се радвах на датския ѝ език, който изглежда не е много ръждясал, защото датчанката зад щанда не превключи на английски. Тъй или иначе, взехме сладоледа и поседнахме докато го изядем. По някое време ни се припи и бира, но незнайно защо се оказах с кафе в ръката. Кафето пареше, изгорих се, станах кисел. С бира никога нямаше да се изгоря така!

Дойде време да ходим към гарата, и след това на кораба. Това си се случи по план и без никакъв проблем. Единствено не можа да ни се сбъдне желанието да ходим цялото разстояние, защото пак се опита да вали и по средата на пътя си взехме автобус 27. А и Веси нещо много бързаше, от кафето ли, от нещо друго ли не знам. Но благополучно в 14:00 си бяхме обратно на “Фантазия”.

Сега чакам да ми “оправят” интернета. Утре съм цял ден на вода и ако не го оправят, ще си имаме сериозни проблеми с тях. Бил на тази карта, бил на онази карта… не разбирам защо техните проблеми стават мои. Да си ги оправят и да не ме занимават. Така или иначе, платил съм си го, някак нормално е да го получа като услуга.

Круиз 2017, ден първи

На път, като на път. Най-любимият тип: без никакви проблеми. Като изключим по-интересното събиране на багаж, остатъкът от деня, за който трябваше да стигнем от Лозен до Потсдам, мина без никакви грижи. Полетът на България Еър закъсня едва с 20 минути, които той успя да навакса на път за Берлин. Учудващо, но този път, ако трябва да търся да мрънкам за нещо, то по-скоро бих измрънкал за неща, за които германците имат вина. От нашия си край нещата си бяха наред.

Но няма за какво да се мрънка. Висок сезон, всеки пътува за някъде, нормално е да има опашки по границите, нормално е да се чака малко повече на паспортен контрол, нормално е да отнема малко повече време, докато багажът се подаде по лентата, давайки отговор на въпроса “ще купуваме ли набързо в Берлин неща за 2х€400” (колкото ни е застраховката за изгубен багаж). Всичко обаче се случи както трява, и благополучно изкарахме една много приятна вечер с близките в Потсдам.
Така се наядох, че заспах късно, и се събудих рано. Мисля, че ако някой ме остави на Петра “да ме гледа”, за около седмица ще мина 100 кг без да се усетя :).

На другия ден, досега, всичко е с германска точност. Минко ни взе навреме, навреме и спокойно си взехме билет ABC от Потсдам до Берлин.
Там, на централната гара на Берлин, на Веси и стана “рязко студено”, та трябваше да сядаме в МcDonald’s и аз да ям чийзкейк и да пия кафе. Жертвах се! За около половин час поседнахме на меката мебел, след което стана време за влака.

Vesi with bretzelICE 806 за Hamburg Altona си дойде навреме, с целия си комфорт и удобство. Закара ни пак така бързо и удобно до Altona. Имайки 50 минути между влаковете, и вече намерили връзката (която се оказа на същия перон, срещу нас), на Веси ѝ се заразхожда около гарата. Затътрихме куфарите, аз недоумявайки каква е тази разходка по никое време. Е, разбрах сравнително бързо: още докато излезем от гарата, Веси се заоглежда за брецел. Явно беше гладна, или просто търсеше да яде немски геврек!
Направихме един бърз тигел по “главната” улица до гарата, сдобихме се с двата търсени брецела, опитахме да влезем в един магазин, чиято система за сигурност не ни хареса, раззвъня се, и аз реших да не влизам с куфарите, и това беше. Върнахме се на гарата, качихме се на горния етаж на RE70 Hamburg Altona – Kiel Hbf и Веси бързо захапа брецела. Беше толкова гладна, че изяде и втората половина на моя. Аз, всъщност, нямах нищо против (иначе тя е слабичка, не може да ми го вземе от ръчищата, ако реша да го пазя).

Impressed by power outlet!Влакът, разбира се, си тръгна навреме. Бях много доволен да намеря контакт досами мястото ми, който обаче май няма да ми трябва, освен ако не реша да зареждам компютъра. Не се знае какво ще има за правене, докато чакаме check-in и качване на кораба. Но самото усещане да имаш контакт до теб е едно такова… топло… :D. По-топло е само, ако има и WiFi.
Като заговорих за WiFi: това е добра тема за мрънкане! В предишния влак ни бяха обещали – не работеше! “WiFi” имаше, но вътре нямаше нищо, даже login server-a не работеше. Не са хубави тези работи, херове и фраута, да знаете! Добре, че бай Дончо си носи добър роуминг с него, та има какво да се прави, иначе трябваше да извадя книга и да чета! Представяте ли си!

Струва си да се отбележи удобството, чистотата, бързината и точността на немските влакове. Не, че си го знаеме, ама ей-така, да знаете! Проверих! Чисти са, бързи са, точни са. Е, скъпи са, но вършат работа. Предполагам, че и тук са яко субсидирани, защото все пак платихме сравнително евтин билет (по €30 на посока на човек, с включено запазено място, от Берлин до Киел и обратно). Но пък, като ги има, хората ги ползват. Много по-сигурен и удобен наземен транспорт от автомобилите, но вие и това си го знаете, няма смисъл да ви го казвам.

Ааааа, не са хубави тия работи! Докато си го пишех това, интернетът пропадна! Срамота! Водафон, да вземете да се стегнете малко, а? Имам цели 38 минути още в този влак! Ей сега, като го допиша това, ще взема да разръчкам телефона, за да видим има ли някоя по-читава мрежа, към която да се вържа. Защото, като няма Водафон, и всяка друга мрежа е Водафон! Мда, не са хубави тия работи!

Информиран, но независим наблюдател тук би се подсмихнал: “Тоя пък, отива на кораб, ако знае само какво му се пише, като види тарифите там”. На което аз бих отговорил, размахвайки резервацията ми, на която пише “24 часа интернет, €70”. Вярно, колкото две и малко отгоре месечни такси у дома, но все пак е нещо, като го сравним с тоталния blackout, който ще цари в открито море, нали?