Закифлявам ли?!

Табела Козунак, милинки, гевреци, кифли

От много време насам имам чувството, че “закифлявам”. Ето малко факти:

  • Не спортувам
    • …но пък “ходя на танци”
  • Пазя диета
    • …и се оплаквам от нея
    • …но я нарушавам
    • …и като резултат дебелея!
  • Най-много, и истински, ме кефят блогове като “Майко мила”
  • Не пиша вече код 🙁
    • …и се оплаквам от това
    • …но не правя кой-знае какво, за да го променя
    • …а и едва ли ще успея вече
  • Притеснявам се за децата
  • Чат-пат ми се случва да ми избиват истински сълзи в очите. Не, честно! Кога от мъка, кога от яд, кога от безсилие.
  • Отвратен съм от политиката
    • …включително и тези, които подкрепям
    • …но не съм им писал/казал
    • …но и не съм готов да ходя да протестирам срещу това, защото “няма смисъл”
  • Не знам дали ще гласувам на следващите избориу
    • …и не знам за кой! А и “няма смисъл”
  • Хващам се на много моменти, че жена ми се държи по-мъжки от мен!

Не знам от времето ли е, от работата ли е, но усещането не е никак приятно. Изброяването на фактите също не помага. Май ще се оставя малко по течението.

Може би просто имам нужда от почивка, или от по-малко Facebook и повече четене! И писане.

Защо е моето НЕ за електронен вот

Много се изписа. Много се изагитира. Гледайки представителността на тези “за” и тези “против” мога със сигурност да кажа, че моето мнение се покрива с това на политическия полюс, който аз ненавиждам от години.
Погледнато повърхностно “споделям мнение” с БСП, Атака, ДПС и куп още други още политически, путински екскременти. Те също са против (макар, че според мен, би следвало да са “за”).

По-долу ще се опитам да обясня откъде идват моите опасения за електронния вот и защо днес не трябва да разрешаваме държавата, заедно с точно избрани политически фирми, да се заиграват с устоите на демокрацията.

Ще направи ли електронният вот участието в изборите по-масово?

Да, ще го направи. Но не в обемът, който ни се представя от защитниците.
Всъщност, аргументите на Д@ не ни представят никакви цифри, а само логично и принципно вярно твърдение, като чисто човешко усещане поне. “Щом има дистанционност, ще гласуват по вече хора, директно от фотьойла вкъщи”. Безспорно вярно. Но дали това ще вдигне активността? Или тези хора така или иначе щяха да отидат до секция, за да гласуват?

Географски затруднените българи

Твърдението е “ще има по-масово участие, защото географски-затруднените българи [от чужбина] ще могат да гласуват и те”.

Твърдението е вярно. Електронният вот вероятно ще помогне точно на тези хора. Нека сега видим колко са те.

Според мен, количеството на географски затруднените” българи в чужбина по време на избори е символично:

  • В чужбина живеят не повече от 2 милиона българи. Приемаме, че 80% от тях са с право на глас, т.е. един на всеки пет е под 18 години. Остават 1.6 млн потенциални гласове.
  • Колко според вас живеят в региони, в които няма достъп до секция? Припомням, за този референдум има отворени 288 секции за гласуване, списъкът е тук (извинете за връзката към файл на Excel, за е-културата на държавната администрация вижте малко по-надолу)!
  • Да приемем, за целта на експеримента, че 20% от тези оставащи са “географски затруднени”. Всъщност са далеч по-малко, защото повечето общности са в централни селища (Чикаго, Ню Йорк и региона, и т.н.). Това е повече от нормално, защото всички държави създават подобни “емигрантски колонии” най-вече в големите градове. Та 20% от тези 1,6 млн. са 320 хиляди гласа.
  • За последните парламетнарни избори имахме 6.6 млн. гласоподаватели. Един процент от активността са 66,000 гласа.

Т.е., ако въведем електронно гласуване, при най-щедри сметки (наистина ли вярвате, че 20% живеят далече от избирателна секция?), ще вдигнем активността максимално с 5%.

А ако вместо 20% приемем, че 5% живеят далече от избирателна секция, допълнителната активност ще е 1 (един) %.

Всъщност, не “георграфски затруднеността” е проблема на негласуването. Проблемът е, че хората са:

  • индиферентни, т.е. не им пука за това кой ще управлява;
  • с липса на изборна култура, т.е. не осъзнават, че може от Дончо или Веси поотделно нищо да не зависи, но от много като тях зависи всичко.
  • Политическият ни “елит” няма вдъхновяващи кандидати. Факт е, че харизматични хора в политиката в момента липсват. Или са единици. Знаете, че и едно лайно в кацата с мед променя вкуса. Е, при нас кацата е с лайна, а медта е една лъжица. При това положение няма как да очаквате висока избирателна активност, дори и в сравнително активните хора.
    Давам себе си за пример, добре, че изборите сега са в повечето случаи мажоритарни, та знам за кого да гласувам. Иначе, след следизборната лъжа на Лукавски и след общото бездействие и особено след новия данък на Москов. Имам още примери (но да не започвам и аз, като Праспрес!). Като цяло, въобще не съм сигурен за кой бих гласувал, ако другата неделя изборите бяха парламентарни!

НИКОЙ от тези проблеми няма да бъде решен с електронен вот. И със, и без електронен вот, активността се определя от политическата, от изборната активност на хората с мнение. А тези хора са около 30-40% от хората, гласуващи на всеки избори (другото е купен по един или друг начин вот). Този процент няма да се промени, не и с електронни избори.

Опасен ли е българският електронен вот за демокрацията

Аз твърдя: ОПАСЕН Е. Или ще е опасен, ако го въведем днес масово, с текущия управленски и изпълнителски материал. Основно заради

риска при реализацията на проекта за е-вот в България.

Много се изписа за това колко сигурно може да се изгради система за електронно гласуване.
Красимир Гаджоков, мой познат (съмишленик в една друга кауза) и човек, чийто познания по киберсигурност, и чиято аналитичност изключително уважавам, е написал много по въпроса. Ето последните статии от него, които потвърждават мнението му:

Аз също съм убеден, че по света има изградени системи за (електронно) гласуване, които са с пъти по-сигурни, честни и анонимни от нашата текуща, ръчно-крачно-чувално-механична система за гласуване. Система, към днешна дата изградена от кухите глави на чиновническия състав и на база на мастилените глави на принтерите, с които печатат избирателните протоколи.

Също така съм категорично убеден, че

същите тези некадърници ще изградят и системата за електронно гласуване.

Българската работа с е-гласуването ще бъде извършена и ръководена от същата бюрокрация, която в момента организира и ръчно-крачната ни система. Бюрокрация, за която не е тайна, че е изградена от критично много корумпирани хора с влияние и с престъпно съзнание.

В резултат ще се окажем с е-гласуване, което ще е…

  • …пълно с недомислици, …
  • …реализирано чрез половинчати решения, продиктувани от нуждата от…
  • специално нагласени търгове за техника и услуги, които да бъдат спечелени от “правилните фирми”, които няма да използват средствата по същество, а за предизборни кампании, мерцедеси, още корупция и т.н. В резултат, …
  • специалистите, които ще изградят системата, ще са нископлатени (и логично – нискоквалифицирани). Защото парите ще са отишли за “други работи”. Защото …
  • цената на единица хардуер няма да е пазарна, а “като за наши фирми”.

Мога да продължа още с твърдения като тези горе. За съжаление, мога да продължа до безкрай. И то не защото фантазията ми е безгранична (такава тя не е), а защото има реални доказателства за горното почти във всеки държавен проект за последните 25 години.
Горе-долу работещите електронни административни системи се броят на пръсти. Да, системата на НАП може да е една от тях. И въпреки, че е най-използваната, процесите в нея лъхат на 1998-а. И като визия, и като администрация, и като удобство, и като общо потребителско преживяване.

Сещате ли се кога спряхме да използваме дискетите? Преди по-малко от 5 години! Да,

преди по-малко от пет години в държавната администрация все още използваха дискети!

Е, тези хора ще ви изградят и е-гласуването. Същите хора, за които Краси написа в същия блог много плащещите статии:

Въобще, наистина ви препоръчвам блога на Краси, най-вече в категорията му за е-правителство. Там ще откриете не само въодушевените статии за това как някъде по света е реализирана читава система за е-гласуване и колко сигурно и анонимно е то, а и как са реализирани сегашните, местни, тъжни имитации на други е-системи по света. Имитации, вещаещи злокобно бъдеще за валидността на българските избори, ако/когато дадем възможност на същите корумпирани бюрократи, със същите похвати, техники и изпълнители да изградят поредната имитация.

Защото дори ние днес да кажем “своето Д@”, ние само ще упълномощим да се похарчат едни добри пари (по предварително мое мнение поне 250-300 млн. EUR, ако не и повече), за да отворим широко врати към още по-големи, но по-покрити и по-неоткриваеми възможност за този път масови злоупотреби с изборния вот.

Цената на купения вот

Но най-голямата и най-любимата ми теза на почитателите на “Д@”то е как щяла да се увеличи цената на купения вот толкова, че да го направи излишен.

Това, според мен, е най-опашатата заблуда, в която се опитват да се вкарат хората.

Дори да приемем, че се изгради непробиваема система, без умишлени проблеми, които да позволяват нерегламентирано гласуване, дори тогава този, който иска да продаде гласа си , ще може да го направи още по-лесно, още по-анонимно и още по-масово.

Днес купувачите на гласове трябва да се срещат, да агитират, да контролират и да заплащат цената. Преди да заплатят, те трябва да се убедят, че е гласувано, както е поръчано. Това се доказвало чрез снимки на бюлетините. Снимки, които трябва да се направят с мобилен телефон, който по презумпция е забранен в кабинката и (уж) се контролира от членовете на избирателната секция.

Т.е., има някакви (принципни) трудности пред това да се купи вот. Което, логично, обуславя по-висока цена. Защото тотално изостаналата ни в електронно отношение полиция все още може да гони хора с пачка мръсни пари из циганските махали (колко реално може е друга, тъжна тема, която не е за този материал. Електронното гонене още по-малко го може, това е важното!)

Я да видим как би изглеждал платен вот на гласоподавател, който ще гласува електронно:

  1. Гласоподавателят трябва (еднократно) да се снабди с е-идентичност. Говори се, че от 2017 тя ще може да се вгражда в личните документи, т.е. всяка лична карта или след поискване, или по подразбиране ще разполага с е-идентичност на притежателя си.
  2. Според много от реализациите на е-гласуването, може да се гласува и гласът да се променя цяла седмица преди същинския, ръчен вот. Т.е., купувачите ще имат възможността да “берат” реални гласове на продавачи цяла седмица.
  3. За “беритбата” няма да е необходимо да инструктират, координират, търсят доказателства и след това – контролират. За целта ще е необходима една Мобилтел “Прима” за данни на един или няколко гласоподавателя и един “гласокупувач” с ноутбук и четец.
  4. Този “гласокупувач” ще може да “бере” гласове в продължение на цялата седмица.

Ще кажете “да, ама след това всеки гласоподавател принципно ще може да си промени гласа”. Да, ама дали ще го направи? Дали наистина един необразован циганин, но с права за гласуване, ще може да си промени електронния глас? Дали ще може? Аз казвам, че няма да може! Искам да видя как ще ме опровергаете.

Честно казано, според мен партиите, които най-много купуват гласове, трябва най-много да подкрепят “ДА”то на референдума, защото

  1. Тяхната работа ще се улесни неимоверно (дистанционно, дирекно бране на гласове на необразовани хора, цяла седмица)
  2. Цената ще падне, защото активността няма да се вдигне (и да се вдигне, ще се вдигне с 1-5%, което пак е едно нищо)
  3. Рискът даден човек да бъде проследен и уличен за “бране на гласове” ще е толкова нищожен и процесът ще е толкова улеснен, че дори заплащането на тези престъпници ще се намали.

Затова

АЗ ще гласувам с НЕ

Призовавам всеки мислещ като мен да гласува с НЕ. Въпреки (другите) клоуни, които агитират за същото!

Избори – 5 октомври 2014

Реформаторски блок

Питат ме, затова и пиша. За да спра веднъж завинаги подмятанията от ляво и дясно 🙂 , и за “да не се оправдавам след изборите”, както някои близки и не толкова близки познати ме апострофират, когато споделям пристрастията ми.

Аз ще гласувам в 23ти МИР – София. Моите кандидати са от листата на Реформаторския блок, №7 в бюлетината. Смятам да гласувам преференциално: партия №7, кандидат №2, ген. Атанас Атанасов. Ето защо:

  1. Атанас Атанасов е заявявал открито, че е против засилващото се политическо влияние на Путинова Русия у нас
  2. Той е кандидат на ДСБ. И председател на софийската ѝ организация. ДСБ е партията, на която симпатизирам от години и на която е твърде вероятно един ден да стана член.
  3. Атанасов е заявил публично, че е против “спасяването на КТБ”

Не ми харесва, че е водач на листата в Благоевград (т.е., почти сигурно е, че ще бъде избран от там), но така или иначе това ми се струва най-смисления вот.

Ето накратко информация за листата на Реформаторския блок в МИР 23:

  1. Божидар Цецов Лукарски, председател на ПП СДС.
  2. Атанас Петров Атанасов, ДСБ, виж по-горе
  3. Корман Якубов Исмаилов (блог), изгнаник от ДПС.
  4. Петър Владиславов Славов
  5. Настимир Ананиев Ананиев, ДБГ
  6. Любен Ангелов Петров, СДС
  7. Деян Стойков Василев, ДСБ

ПП1: Учудва ме как може да има кандидати, за които информацията в Мрежатаа да е споредична или откровено липсваща.

 

ПП2: Връзките по-горе като нищо може да станат невалидно скоро след изборите. В България е доказано, че много от “блогърите”-кандидат депутати много бързо се “разблогват” след изборите. Редки изключения, разбира се, има!

Народна носия

Status

Днес по “Денят започва с култура” гледах един от танцьорите на ансамбъл “Българе”, който беше облечен в народна носия, но в “по-официален” нейн формат, а не класическите шаячни потури, шарена риза и т.н.

Направи му впечатление изказването му, че народната носия трябва да стане стандартно официално облекло, както е в Обединеното Кралство например. И ми хареса идеята. Чудя се, за колко ли малоумен ще ме сметнат хората (в повечето случаи тези, които наричат гнусната чалга “народна музика”), ако си взема такава носия и започна да я нося при по-официални поводи и празници?

Протестът или живота!

Преди 27 дни в София започна нещо невиждано от мен досега. Започна като резултат от цинизма и мафиотското коленопреклонничество на БСП, ДПС, Атака и техния кабинет „Орешарски“.

Поне за мен, то започна със силен смях пред монитора, когато видях поредната мазна храчка в лицето на народа – изборът на Пеевски за шеф на ДАНС. Тогава, в продължение на два часа, не можех да спра да се хиля (да, клиничен случай, ще кажете) на тази чудовищна наглост и на това, че тя ще остане безнаказана. Не крия – не очаквах никакви протести, освен по блогове, стени и виртуални реалности.

3 седмициОстанах приятно изненадан. Още вечерта бяхме над 5 хиляди човека (скромно определени от мевереброячите като 500). И се започна. И така до преди седмица-две за мен нямаше вечер (и сутрин). Прибирах се и по нощите понякога, за ужас на изтръпналата ми майка (Веси някак по-лесно понасяше това).

До преди около десет дни, когато трябваше да обърна сериозно внимание на здравето си и чисто егоистично не мислех за протест поне 5 дни.

След това, когато страшното в персонален план изглежда, че се разминава, видях отново, че протестът наброява много над десет, че и двадесет хиляди човека (меверейците бяха някак успяли да преброят почти хиляда, което е вид признание и от тяхна страна, да не се лъжем).

За мен обаче беше време на равносметка. И сега ще ви разкажа за тази равносметка. Сигурен съм, че 90% от четящите ще намерят начин да ми опонират. Не, няма да правя като Тиквеника, за който нещата приключиха с отмяната на позорното назначение. По-скоро ще се опитам да обясня на всички мои приятели защо смятам, че на този етап няма смисъл да протестирам в „обичайното шествие“ всяка вечер.

Ще започна с въпрос: някой от вас спомня ли си 1997-а? Сигурен съм, че да. И тогава имаше десетки дни протести. Дали защото тогава беше студено, дали заради друго, успехът на протеста тогава дойде сравнително бързо. Но не дойде, без да има кръв. Не дойде, без да полетят камъните, не дойде без червените, оядени животни от тогавашното Народно събрание да се почувстват физически заплашени, да усетят ножа на народа-касапин, който по категоричен начин им каза: “Избори ли ще правим сега, или месо”?

Сега, другарки и другари, приятели и господа четящи (който където се сложи тук), положението е същото. Само че, да ви кажа, парите са значително по-големи. Защото сега има еврофондове. И сегашната БСП е още по-оядена, още по-лакома и още по-настървена за народните пари. Сега играе сериозно и руския ботуш, който тогава не беше отхлабил хватката си от България, която „братушките“ винаги са смятали за тяхна колония, по даденост комунистическа. И сега „БСП и партньори“, къде учтиво, къде не, подритвани от руския ботуш, точейки лиги за стотици милиони еврофондове в следващите четири години, са много по-упорити и по-мотивирани да издържат максимално на нашия натиск.

Какво виждат те насреща? Един мирен протест. Многолюден (300 ли бяха по последните меверейски справки), но все пак – мирен. Хората се събират, викат, крещят, изпускат парата, изразходват отрицателната енергия, правят си една приятна (ако не вали дъжд) разходка от МС до Плиска и се прибират. Най-много да окачат някоя хартиена чашка или плакат на загражденията пред Парламента и това е.

ФОСТАФКА

Властта свикна. БСП свикна. Олигархията свикна. „Ходят си, какво толкова? Да си ходят, кучетата си лаят, кервана си върви“. Дотолкова свикна, че си организираха техен си протест. Сигурно даже не е платен този „контра-протест“, защото в София и страната е лесно да намериш 200-300 идиота от всяка възраст, които да повярват на сладките приказки на червените функционери. И да ходят да защитават мафията и олигархията, смятайки че всъщност правят добро на децата и внуците си.

И така може да си продължаваме до август, когато пак може да си продължаваме, но няма да има смисъл. Защото дебелогъзите, дебелооки „народни избраници“ ще ни се смеят от плажовете и планинските курорти. Пък ние да си ходим и да си викаме, ако си нямаме друга работа.

 

Тези нелеки мисли ме споходиха за дните, когато вместо на протест, се прибирах да полегна у нас, подтиснат от мисълта, че има вероятност да поема по „черните“ пътеки на Здравната каса. Тези пътеки, по които всеки трябва да умре по Здравния стандарт. И нито крачка встрани от него.

 

Докато бях отдаден на тези черни мисли и докато изследванията показаха, че най-вероятно ще видя дъщеря ми пораснала, ако нещо друго не ми попречи, протестът беше минал критична маса. Беше се превърнал в „Протеста“, мястото, което всеки знае, всеки ходи. Нещо като Борисовата или Южния, само че по Цариградско, вместо покрай дървета. Хората водят децата си, приказват, смеят се, общуват. Докато викат „оставка“, „мафия“ или каквото там трябва. „Ще се видим ли на Протеста?“, „Довечера ще минем през Протеста, след това до мола“ и т.н. Все по-често се срещаха такива…

И аз се отчаях от Протеста. Това вече не беше моя протест, макар очевидно да беше станал техния Протест за много други хора. За двадесет и няколко летни дни на Протеста му бяха изпадали зъбите, най-вероятно от старост. От раздаване на бели балони #миренпротест, от призиви и позивни „протестът е мирен“ той се беше превърнал от протест в карнавал. Подобен на този в Памплона, но без биковете (без зъби и рога, нали, защото #миренпротест все пак)! Т.е., Протестът беше станал прекрасно място за разходка и социализация на една наистина голяма група хора, която има обща цел, но разчита на моралът и достойнството на политиците, за да я постигне.

И това, скъпи приятели, е което ме държи настрана от Протеста (вече с главно „П“). Той, Протестът, в този си вид е абсолютно губене на време. Ходете си, викайте, свиркайте, говорете, веселете се, пийте бира след това, и на другия ден – пак така. Няма лошо. Лято е, топло и приятно е (е, няколко летни бури минаха, но и ние видяхме те какво направиха с Протеста). Докато е така, ще сме 30К+ по Цариградско. И докато е така, и аз ще се вясвам от време на време, защото Протестът наистина е мястото, където мога да намеря много добри и дългогодишни дружки и заедно да попръжнеме примерно на Болен комисиите или на Мико мастиите.

Но аз вече не вярвам, че Протестът в този си вид ще свърши работа. И затова спрях да ходя интензивно и ежедневно.

Според мен, за да паднат комунисти от власт, трябват интензивни действия. Силови. Понякога тези действия може да пуснат по някой телесен флуид (цвета на флуида тук не коментирам). Аз не искам това да са моите флуиди, но то никой иска, ммм? Но накрая, за да се случат нещата, за да се уплашат оядените мърди, все нечии телесни флуиди плисват по жълтите павета.

Ако и докато тези флуиди ги няма, комунистът няма да пусне кокала. Ако няма напрежение, страдание, а само всенародно веселие вечер след вечер, ако няма напрежение, нищо няма да стане. Защото „те“ вече свикнаха. И ни се хилят. И чакат.

И затова аз не искам да си губя времето и енергията.

 

Ако някога (когато, ако въобще) нещата се натегнат, ще видите как от 40 хиляди пак ще сме 4 хиляди. И тогава вече пак ще има нужда да се ходи. Защото Протестът тогава няма да е приятна разходка, а ще е отново борба. Борба на идеи, борба на хора, които искат да живеят нормално, срещу хората, които вече двадесет и много години тъпчат нормалното бъдеще на България и опитват да я вкарат в руския калъп. Разбира се, не съм сигурен дали жените у нас няма да легнат пред вратата, само и само за да не ходя. И не съм сигурен дали няма да отстъпя – все пак цялото семейство зависи (и) от мен, и от това да съм жив и здрав. Иначе ще рухне. Но това ще го мисля тогава, като/ако въобще дойде такова време. Защото едва тогава отново ще има смисъл да има действия. Защото това ще са именно действията, които ще обърнат удобната, тапицирана и добре звукоизолирана турска талига на текущата власт. Която ние, драги приятели, сами си избрахме, кой с действието си, кой с бездействието си.

Избрахме си ги, за да си ги сваляме сега. Защото толкова ни е акъла.

И като казах “избрахме”, да ви кажа и това, далеч не на последно място…

Знаете ли още нещо прелюбопитно? Даже и след като ги свалим тия, ние пак ще си ги изберем същите! Защо, ще попитате? Питайте “избирателите-гъбари” от Варна!

Дори да решат да се махнат (за малко), комунистите (и за ДПС е същото) ще се върнат със страшна сила в следващия Парламент. Те имат твърд вот, изразяващ се в около 800 хил. гласа. На последните избори са имали 942 хил., но аз отчитам там и известен т.нар. „овчи вот“, който в България си е вечен (и е далеч над 100 хиляди, просто в този случай са разхвърляни между много партии).

Тези 800 хил. гласа винаги гласуват. Т.е., за комунистите, въобще за всички олигархични партии с платен или твърд електорат, ниската избирателна активност е невероятна помощ за това да овладеят властовите лостове. 3 632 174 са гласувалите на последните избори. От тях идиотите (дето са се разкарали до урните, но не са разбрали как да пуснат валиден глас) са 90 хиляди. Останалите три милиона и отгоре са „гъбари“. Нещо като отворените варненци, които протестираха, и след това направиха 30% активност на изборите миналата седмица!

На българския гъбар не му пука от протести. Той си ходи за гъби. Така че, приятели и другари протестиращи, чака ни същото, същите олигарси и същите излагации, само два-три месеца, след като Олигархски подаде оставка… Защото от гъбар избирател не става!

 

Ако търсите идея за Коледа…

Магазинът за рисунки на Валя…ето ви една.

Преди повече от седмица обещах на Даниела да пиша. Защото вярвам, че тези неща трябва да се пише. И защото вярвам, че такива каузи си струват.

За съжаление, Даниела знае страшно много за пеперудените деца. Знае колко е болезнено, за тялото и за душата. Знае колко е трудно. И скъпо. Защо знае… на вас не ви трябва да знаете.

Валя, голямата дъщеря на Даниела, рисува страхотно. И е решила да посвети рисунките си на Яна, едно такова пеперудено дете. Родителите на Яна имат нужда от средства, за да е заболяването на дъщеричката им по-поносимо. И Валя е решила да помогне.

Валя обаче не може да помогне сама. Тя може да помогне, обявявайки за продан рисунките си. Ние обаче трябва да ги купим, за да могат парите да стигнат до родителите на Яна.

Ако не сте решили какво специално нещо да подарите на специален за вас човек, съветвам ви да проверите магазина за рисунки на Валя. Току-виж намерите там (и) вашия подарък.

Скоро сме Муември!

“Remember, remember, the MOnth of MOvember!”. С тази тема преди около седмица и повече дойде една служебна е-поща.

Прочитайки всичко около нея, идеята толкова ми хареса, че реших не само да се присъединя, ами и да ви обясня за какво иде реч, току-виж някой се навил да ме последва. Но няма много време, така че… решавайте бързо. Съжалявам, че чак сега го правя (в последния момент), но не успях по-рано.

Какво е MOvember (мисля, че най-близкия български подходящ превод е “муември”)?

MOvember/муември е благотворително събитие, чиято цел е събирането на пари, предназначени за изследвания за борба с рака. Друга цел на събитието е да даде максимално гласност за проблема, свързан с рака на простатата.

Името “MOvember”(муември) идва от комбинацията от на английските думи moustache (мустак) и November (ноември), а българското име взаимства идеята изцяло.

Събитието е годишно и продължава цял месец. Целта е (мъжете, моля ви!) да си пуснат мустак през муември. За пръв път събитието се е случило през 1999, инициатори са група австралийски мъже от Аделаида.

От 2004, MOvember Foundation започва да организира масови MOvember събития в Австралия, за да покаже истинското лице на проблема, както и за да събере максимално средства за проблемите, свързани с мъжкото здраве, като рака на простатата и депресията. От 2007, организацията на тези събития започва в Ирландия, Канада, Испания, Великобритания, Израел и САЩ.

Аз научих за събитието от мои колеги в Дания, където също има клон на MOvember Foundaiton.

Днес държавите са много повече, но България не е официално представена в момента.

Фактите (за Дания)

Въпреки, че данните са за Дания, за България не вярвам положението да е по-розово. По-скоро, поради по-слабата профилактика и другите проблеми, с които се сблъскваме, най-вероятно сме много по-зле.

  • В Дания средно един човек умира на всеки 8 часа от рак на простатата
  • Ракът на простата е най-разпространения рак сред мъжката част на датското население
  • В Дания около 20,100 мъже живеят с рак на простатата
  • Годишно в Дания 3,700 мъже се диагностицират с рак на простатата. Това е повече от 10 на ден.
  • Годишно в Дания 1,200 мъже умират от рак на простатата
  • Дания е малко по-малка от България. Т.е. с голяма вероятност цифрите са подобни и за нас

Правилата

  1. На Shadowe’en (31 октомври), цялата област на мустака, включително горната устна, трябва да бъдат изцяло обръснати
  2. През целия Муември (01 муември – 30 муември включително), не трябва да се пуска брада, месецът е на мустаците, нали така? Кози брадички и др. не са разрешени 🙂
  3. Мустакът не трябва да се съединява (дясната и лявата част трябва да са самостоятелни и независими). “Катинарче” е брада, не е мустак.

Видове мустаци

Само за Ваша информация. Не са задължителни, но помагат, ако сте начинаещ (като мен):

Още информация

  1. Отидете на http://dk.movember.com/en
  2. Създайте профил на MO-Bro (мъж) или MO-Sista (жена) (Да пази Бог, MO-Sista-та не е жена с мустаци, а жена, обичаща някой MO-Bro и подкрепяща каузата!)
  3. Не знам дали ще е ОК да се присъедините към Milestone Systems MOvember team, но ако решите, не вярвам някой да ви изхвърли! Но не е под мой контрол :).
  4. Разправете на приятели и познати. Не само за мустакът ви, а защо го отглеждате през муември. И защо това е важно.
  5. Всички дарения, събрани от отбора, отиват за проекти, свързани с изследвания на рака.

Успех!

Очертава се приятен уикенд!

Дано всичко да е наред! Уикенда изглежда толкова приятен от днес погледнато, че чак ме гони суеверен страх, че “нещо може да се обърка”!

Утре вечер ще скочим до Пловдив, за “Нощ на музеите”. Със сигурност ще бъде интересно, дано да не е много мокро, защото това би могло да ме разколебае, поне мен. И да отседна в клуб “Приятели” например… и след това ясно :).

Събота планираме малко “плажен” волейбол с приятели. Ако не ме домързи, или ако не се провали ставането по-раничко, за да мога 10 да съм на събитието. Ако ли пък ме домързи, остава варианта за скуош малко по-късно.

В неделята: рожден ден на (много) близко дете. След това – към Лозен.

Абе както ви казах: чакам с нетърпение. Дано децата само да останат здрави 🙂

…и 02.10. идва! Танците започват! На връх рожденния ден на Веси…

Stufflings

It really was that easy. WordPress, although it’s getting bigger, it easier and easier to handle and manage. Almost like if Apple was making it <put_scary_face_here>.

Other than that… nothing exciting these days. My real work/life and virtual work/hobby affairs keep me away from blogging. Plus, the recent events in my country, people’s reaction and my take on it make me feel that “I’m getting too old for this shit”.

For example, few years ago I’d most probably be part of the virtual (and maybe real) protests against the new Forestry Act. Nowadays, not only that I am not part of them, but I also disapprove the way these are organized and handled. And seeing my friends’ reaction (in Facebook, since it became the virtual playground for all of us) on my opinion… I can’t really figure it out.

But after all, it does not matter. A friend of mine once qouted: “Better be a miserable human, than a pleased pig”. Right now I feel more like the pig… But that’s my opinion and connected with all the rest around me, I do think I have my reasons!

Закрихме ски-сезона

С Веси от сума ти време чакахме датата 23.03., не толкова заради пролетта, колкото заради това,че за тогава една голяма компания приятели имахме ваучери за хотел “Мургавец” в Пампорово. Идеята беше да караме като за последно този сезон и след това да прибираме ските и да се радваме на забавленията през топлите дни.

Още в петък Цеци ни зарадва, че пистите стават. Аз лично едва дочаках да мине петъка, че да се метнем на колите (пътуването беше вечерно-нощно, защото Веси пести отпуска, че е все на минус, горката).

Пристигнахме благополучно, чекирах се (има си хас!), видяхме се набързо с приятелите и след това по леглата, че на другия ден да сме рано на пистите.

На другия ден почти успяхме да сме първи на пистите. Веси някак успя да навие Марти да остане предиобед на ски-детска-градина и след това с нея и Ангел разцепихме всички червени писти в региона. Пистите бяха леко размекнати (като за сутрин), но се караше прекрасно!

Наобяд похапнахме на пистите (аз не ям, но уважих едно греяно червено винце), след което продължихме. Веси продължи с Марти (т.е., по зелени писти, бавно-славно да се учи добичето), а аз – с Ангел, пак по червените.

Пистите обаче вече не бяха тези от сутринта: мокри, по-труден контрол на ските, аз за малко да се опъна по очи. Не носих ръкавици и добре успях да си поиздера ръката на ледените кристалчета, които съставляваше пистата в този ѝ участък. Като тръгнах да падам, в последния момент успях да се завъртя, и опирайки се на ръце да се предпазя. Трябваше да го приема като знак, но уви… меракът ме накара да искам да продължа да карам.

Следващото пускане стана голяма беля. На червената 4-ка, около 300 м преди края на пистата, изгубих контрол над ските и не успях да направя безопасно падане. Напротив, макар сега да не помня точно какво стана, спомням си зверско изтрещяване на щеката ми в шлема (добре, че имам каска!), след което много неприятно, засукващо превъртане, след това остра болка… и следващите 3 секунди нищо не помня. Опомних се, лежейки на пистата и пъшкайки от болка. Десния ми крак в основата си болеше зверски, всяко помръдване предизвикваше режещи талази от болка.

Успях да се извъртя някак така, че да преча по-малко, след което видях, че Ангел стои до мен и ме гледа доста странно. Още хора спряха, попитаха ме мога ли да продължа и след като потвърдих, че няма да мога, веднага отлетяха надолу за помощ. Ангелчо, разбира се, се въртя покрай мен, аз му обясних че най-вероятно съм се наранил сериозно, но и че няма нищо кой-знае какво страшно, той като че ли не ми повярва много, но се поуспокои и легна до мен на пистата да чака и той. Опитах се да го накарам да иде долу на Малина и да чака майка си, но той категорично отказа.

Аз, от своя страна, се обадих на Веси да ѝ поднеса “благата вест”, тя също се притесни, но пък и тя задвижи чрез Маги (близка нашата близка приятелка, дългогодишен ски инструктор в Пампорово) помощта.

Аз полежах доста на пистата. Направи ми впечатление, че цялата писта като че ли се е превърнала на киша. И тогава осъзнах, че не е трябвало да пресирам толкова нещата, но… някак все късно се сещаме, и обикновено след като стане белята. За мен си беше ясно, че кракът най-вероятно е счупен: имаше всички белези на такава травма. Но все се надявах да е друго.

Линейката дойде бързо. Личеше ѝ, че не е от най-новите, но беше в добро състояние. Момчето не посмя да пипа обувката на пистата, от една страна защото ме болеше доста, от друга защото се притесняваше от външно счупване. А ако има засегнат важен кръвоносен съд, свалянето на ски обувката на пистата може да убие човек, защото на пистата нямат всичко необходимо, за да преборят ефикасно хеморагичния шок. Затова ме шинира със специална надуваема шина и бързо подкара към Студенец, където е медицинския пункт на комплекса.

Пътуването беше бавно, но за сметка на това – мъчително. Сигурно няколко пъти се изпотих от болката, но стисках яко, че детето до мен ме гледаше внимателно, и без това достатъчно уплашено от станалото. Но явно адреналинът си е казал думата, защото даже успях да му се скарам, като се лепна да гледа на задната врата (беше се опрял с цялата си тежест на вратата, уплаших се да не се отвори).

Като пристигнахме следваха още изпитания. Ски обувка се обува трудно, и се сваля трудно. Не ви пожелавам да разберете как се сваля ски обувка, ако имате счупване около глезена… Нейсе, свалихме я! След това ски чорапът… и двамата травматолози, които ме обгрижваха, веднага бяха категорични, че става въпрос за счупване. Вътрешно, без важен кръвоносен съд (отокът беше много малък), но все пак счупване. Мамка му!

Тогава беше момента да се удивя, че медицинския пункт има собствен, портативен рентген. Свикнал съм да мисля за тези места като за потънали в мизерия, но явно това беше оборудвано добре. Не искам да знам как са останалите по света (предвид какви са начините да науча Smile), но това в Пампорово имаше всичко необходимо за първоначални спешни мерки: апаратура, медикаменти и най-важното: персонал!

Персоналът там беше от двама лекари-травматолози. Баща и син. Бързо ме снимаха (две снимки в два различни плана) и изводът беше, че счупването се лекува с операция. Предложиха, ако искам, веднага да отиваме за Смолян и да го оправяме. Проблемът обаче беше, че трябва да се стои в болница 4-5 дни, а това нарушаваше всичко много сериозно. Едно е да съм в София в болница, друго е в Смолян.

Тъй-като операцията не беше спешна, с Веси решихме да се прибираме за София и да се оперирам там. Тогава хората сложиха гипс (от средата на стъпалото до средата на бедрото, една огромна гипсова “чашка”). Аз помрънках, докато ми слагаха гипса, но си пролича, че са професионалисти и че им пука и за моята болка.

След като направиха гипса, треснаха ми една инжекция против коагулация (образуване на тромби).

Междувременно Веси отиде до Малина да докара колата. Наложи ѝ се да кара ски в дъжд (да, като ме вкараха в спешното заваля дъжд, все едно не можа да подрани 1-2 часа тоя смотан дъжд Sad smile)? След това успяла да затъне с колата, та я бутали, но в крайна сметка я докара почти до спешната помощ. Аз, на излизане от спешната (вече оборудван с патерици) успях да се дотътря шейната, която бяха приготвили специално за да ме преведе през 15-тината метра до колата. Въобще, като ударя една черта сега: оказва се, че в Пампорово хората са изключително добре подготвени за такива ситуации, и че са човеци! Или поне тези, на които аз попаднах, бяха човеци!

Вечерта, естествено, беше “интересна”. Болки, пъшкане, учене как да ходим с патерица, как да качваме стълби, без да си счупим и другия крак или главата и т.н. На другия ден пак същото, само че този път и пътуване до София. Тъй-като се оказа, че в неделя по спешност може само в “Пирогов”, и тъй-като моят случай не беше от спешните, решихме да изчакаме до понеделник. Отначало бях реших да ходя във ВМА, но после получихме добра препоръка от близък приятел, която ни насочи към лекар от “Пирогов”. Свързахме се с човека и в понеделник в 11:00 “цъфнах” в “Пирогов”.

До сега не бях влизал там. Останах потресен. Ако има място, на което да му приляга “the house of pain”, то “Пирогов” е безспорен лидер за тази титла. Ориста на това място е такава, че там ходим всички с тежки проблеми, понякога видимо шокиращи останалите (напр. имаше две пребити възрастни госпожи, окървавени лица, абе… страшна работа).

Лекарят, с който имахме среща, ни разясни вариантите. Те бяха два. Най-класическият: гипс между три и четири месеца, след това поне месец-два рехабилитация. Риск от скъсяване на крака до 1.5 см.

Модерния начин за лечението на тези травми е с операция за имплантиране на пирон. В костта се слага имплант, който хваща счупените краища, държи ги да зарастнат заедно и след това подпомага възстановяването. Разбира се, НЗОК предпочита да плати евтиния начин и след това 2-3 месеца физиотерапия, отколкото да плати новия, модерен начин, при който след един месец си на крака, а след два и половина си напълно възстановен (това при “стандартна прогноза”, разбира се). НЗОК, странно как, покрива операцията, но не покрива импланта за нея. Все едно можеш да си я направиш без импланта… абе… няма смисъл да говоря.

Естествено, че избрах модерния начин на лечение. Първо, не ми се мисли как ще карам 3 месеца в гипс (а може и 4!), второ рехабилитации и др… остави тази работа! Имплант – имплант. Слава Богу, мога да си го позволя, въпреки че чинно си плащам и за здраве всеки месец. Нейсе, те пък дават лекарства на татко, така че… има някакъв вид социална справедливост!

След като реших какво да правя ме изпратиха за още две снимки, явно тези от Пампорово не им харесаха (на мен си ми харесваха, не можах да разбера Smile, сигурно не съм излязъл красив!). Направиха ми ги тия снимки (електронни плаки! Яката работа!) и като се върнах в кабинета се запознах с другия лекар, член на екипа. Много приятен, млад човек. Въобще и двамата лекари ми направиха много добро впечатление, защото бяха открити, определено много интелигентни хора.

И така, днес се състоя събитието. В МБАЛ “Св. Пантелеймон. Перфектно място, светещо от чистота. Внимателен персонал. Особено ме впечатли приемната лекарка, която ми отдели сигурно над един час обяснения. Какво правим, защо го правим, какво следва и т.н. Успя да ме предразположи, да избие голяма част от страховете ми. Поклон за такива лекари, които все още гледат на професията си не само като “как да направим повече пари”, а и като на призвание. Поклон!

Няма смисъл да обяснявам, че стаите са перфектни. Това някак е “по подразбиране” за тези места.

Около обяд дойде и анестезиолога. И той внимателен, обясняващ и точен. Спинална упойка, ОК. Шубе-не шубе… какво да правим. Един-двама приятели вече ме питаха “мъжко ли ще е или женско”, като чуха за упойката. Шегаджии! Да, ама да знаете, че спиналната е само инжекционна, а тези, с които нашите жени раждат (секцио основно) се правят със специален епидурален катетър, който няма много общо с инжекцията, която получава човек в моя случай.

Около 15:00 “започна сериозното”. До сега не бях стъпвал в операционна, уредите са плашещи! Макар че към края на операцията вече ми беше интересно и ги разглеждах, докато работят, в началото си беше яко шубе. Набързо абокат, след това упойката (брррр!), и след това… половината от мен отиде да се разходи някъде. Предполагам, до “Люлин” и обратно, предвид колко време ме държа изтръпнал.

Докторите си свършиха работата. Малко приличаше все едно правят основен ремонт на трабантче: “Подай ножа”, “подай чук”, “Бургия 30? Не? А 36? Е, дай нея”, чукане, тракане, рязане, пърлене… абе всички екстри. Важното за мен в случая беше, че след епидуралната упойка ми бяха треснали такова успокоително в абоката, че не ми пукаше за нищо Smile. Огледах всички машини, тази за поддръжка на живота и реанимация (беше изключена, макар аз да бях включен към нея), рентгена (як, мобилен ренген, dual screen!), разни други причудливи нещица по стените. И маркучи! Много! Спомних си “старите маркучи няма кой да смуче” на Джендема. Трябва да я пеем скоро пак някъде!

След операцията, още порядъчно изтръпнал, ме доведоха в стаята. И аз се запих да видя кво става във Facebook Smile.

Постепенно упойката отшумя, но засега обезболяващите си казват думата. “Изпих” и три банки с глюкоза. Въобще, гледат си ме добре. А, да, изядох и една салата с пица, което си беше изненада, но повече от нужна, предвид че почти 20 часа не бях ял.

И сега довършвам това. Както виждате, много впечатляващ край на ски сезона. Надявам се обаче да е за последно, защото аз от ските няма да сляза (докато мога), но определено смятам да си взема поука от станалото!

 

П.П. И много ме е яд за танците. Поне три месеца съм аут Sad smile!

 

Photo (cc) leeds Sackboy