Детско, романтично и инато

Днес щях да пропусна моите 750 думи! На косъм! В последния момент се сетих (22:22), че не съм си написал “дневната дажба”. Сетих се, докато вече ми се мотаеше в главата мисълта да си лягам и да спя.

Щеше много да ме е яд, ако бях пропуснал. Толкова, че като нищо бих престанал да следвам традицията с ежедневното писане.

Аз не понасям добре провалите. Не мисля, че някой ги понася добре, де. Но май при мен е особено зле и тежко демотивиращо. В живота ми провалите понякога са водели до тотално отказване от съответната цел, или традиция, или “нещоправене”.

Спомням си народните танци като малък. Започнах в първи клас. В трети клас бях част от ядрото на детския ансамбъл, в който танцувахме страхотно, и всички много ни се радваха. Концертите и проявите бяха безброй. И къде ли не. Най-живо си спомням как ходихме по банкетите на разни комунистически “величия”, за да им танцуваме. А “величията” ни даваха банани, мандарини, портокали… все плодове, които не можеше да се намерят по магазините, или ако се намираха, се даваха в ограничено количество на всеки купувач. Това, разбира се, не важеше за комуноидните престъпници: за тях нещата бяха със специално снабдяване, и винаги в изобилие.

Та пак тогава, преди едно фестивално турне, се разболях тежко. Двойна бронхопвнеумония. Изкарах сигурно три-четири седмици вкъщи. След това ми забраниха два месеца всякакви по-тежки физически упражнения. А който е играл хоро знае какво става с дробовете ти при репетиция или на сцената.

Тази забрана автоматично ме извади от ансамбъла за почти три месеца. И провали не само моето участие в турнето, ами и много затрудни групата ни, защото трябваше или много спешно да се намери още едно дете, което да може да ме замети, или трябваше едно дете да не играе (т.е., да остане нещо като “резерва”).

Доколкото помня, точно този вариант избра хореографката. И децата, чисто по детски, обвиниха мен за тази неслука. Аз много трудно понесох това обвинение. Всъщност не го понесох. От раз се отказах от ансамбъла, повече не стъпих на репетиция. Спомням си как “по случайност” в училище идваше хореографката, да си говорим, да ме пита кога и как ще идвам пак на репетиции. След това идва и един или два пъти да си “говорим” и вкъщи, с родителите ми. Но аз си бях решил. Още в трети клас си бях един (малък, все още) задник: реша ли, че съм обиден на нещо, много трудно това се променяше.

Така и стана тогава. Заради моят инат и глупост се отказах от нещо, което ако беше останало в живота ми може би щеше да ми даде съвсем друга кариера и много повече красота. Но аз реших, че съм приключил с ансамбъла (“Тракийче” ли се казваше, не помня вече, мисля че беше някак асоцииран с ансамбъл “Тракия”). И така приключих и с народните танци.

След това, около шести-седми клас, започнах да танцувам състезателни танци. Основно латиноамерикански, с това започват всички начинаещи, но след шест месеца започнах и стандартните. Беше голям купон и на мен много ми харесваше. Имаше много момичета, а на един подрастващ хлапак това няма как да не се харесва (колкото и да се правехме, че ама това хич не ни интересува и въобще какво ни се мотаят тия “женки” из краката?).

Аз много си харесвах и моята партньорка. Тя беше с две (май?) години по-малка от мен, бяхме в едно и също училище. Безброй репетиции, много пот и усилия. Имахме няколко сценични участия (бяхме в “Дома на Народната армия” в Пловдив). Спомням си около месец преди първото участие как хореографката реши, че моята партньорка трябва да танцува на токчета (имахме ча-ча, румба и самба, три танца, един след друг). Да, обаче тя (парнтьорката), като всяка петокласничка, не беше ходила на токчета преди това (камо ли осем сантиметра), а какво оставаше да изпълни ритмичен танц с доста фигури, вместо с гуменки с токчета?

Спомням си как оставащите до концерта четири седмици идвахме един час преди репетиция и оставахме един час след, за да може тя да свикне да танцува на токчетата. Спомням си доста синини, основно от падане. Кога само тях, кога и двамата. Спомням си и колко сълзи проля тя. И живо си спомням как я изпращах вечерта до тях (живееше и тя в “Тракия”, нали ходехме в едно училище), защото понякога се прибирахме след 21:00. Романтика… поне за мен, явно!

Концертът мина и замина, след това дойде друг, трети… Свърши учебната година. Дойде лятото, а след него партньорката ми реши, че не ѝ се танцува в ДНА, и се премести отсреща, в Централната поща, където имаше друг състав.

Аз го приех много лично, най-вече защото тя така и не ми каза, че го прави – разбрах го постфактум, когато вече беше късно. Не ми и каза защо го прави. Аз реших, че е заради мен, защо иначе няма да ми казва?

Спокойно може да се каже, че първите месеци в новия сезон за мен бяха кошмар. За едно момче лесно може да се намери нова партньорка: момчетата-танцьори бяхме значително по-малко от момичетата. А и аз бях напреднал в танците. Но аз тази си я бях харесал много, и така и не можах да се сработя с друга.

Напуснах танците около 4-5 месеца след началото на новия сезон, за да се хвърля надолу с главата в компютрите. Разбира се, и преди да се случи тази несполука си ходех редовно в компютърната зала и вече си пишех по-сериозни програми, но след като зарязах танците компютрите станаха всичко за мен. Така и не погледнах други хобита следващите около двадесет години. Прословутият ми инат си каза думата и там: след като мен ме зарязаха, не успях да го преживея лесно и това.

Сега си спомням с умиление за тези времена. Покра тези неща и винаги ще си спомням един епизод в трети клас, в който Данчо, мой съученик, също участник в танцовия състав, нещо реши, че ще ме тормози физически (т.е., ще ме бие), защото съм бил зарязал “отбора” преди фестивала. Понаби ме, съответно, аз и тогава си бях слабак и не можех да се бия. Нищо, че той беше с 20% по-лек от мен, и почти с половин глава по-нисък.

Живо си спомням също как Мария, след като констатира какво се е случило (на мен ми личеше), му хвърли такъв бой, че онзи повече не посмя да ме пипне. не само по този повод, въобще, до края на трети клас. Мария е по-малка с една година от нас двамата, но никое от момчетата не смееше да си има вземане-даване с нея, по какъвто и да е повод. А още тогава си беше толкова мило, русо момиче… И много ме пазеше от такива като този Данчо.

Разбира се, учителката след като разбра какво е станало, и тя си изпроси някакво викане (на нея или и на родителите, не помня вече), или при класната или при някоя от зам. директорките, но… не беше нещо необичайно за нашия клас това. Така или иначе Данчо не посмя да ме закача повече, което го оценявам вече дори 34 години след това 🙂 .

Та доста бой и мъка съм видял заради този мой инат. Но какво да правиш, каквото сам си надробиш, това ще си сърбаш. Много години след това някак успях да подтисна парещата обида, когато и по какъвто повод се появи тя, а и да се науча да я преглъщам. Но и досега ми се е случвало един-два пъти да реагирам по подобен начин, да отрязвам отведнъж-завинаги някой или нещо в живота ми. Но мисля, че е доста по-рядко, отколкото преди. И сега боли, като ми се случи, но когато въпросът е принципен, нищо не може да се направи. Понякога просто не се получава…

Училище "Антон Страшимиров" (тогава)На снимката е началният етап на СУ “Св. Константин-Кирил Философ”. Когато аз учех там беше начално училище “Антон Страшимиров”, а другото беше гимназия “Васил Коларов”. Сега виждам, че са се обединили в едно. Няма лошо! Снимката е от сайта на училището.

 

Писането с Ум и Сърце

Чашка с ментаКакво ли не може да предизвикат едни 150 гр мента със сода!

Ето, днес например, докато консумирах последната част от тези 150 гр., се замислих за Думите. За това как те извират, понякога от сърцето, понякога от ума.

Ако душата въобще съществува, тя би следвало да обитава сърцето, не ума. Умът е рационален, премисля, планира. Душата е повече ирационална: обича, мрази, плаче или се смее. Дали по навик, дали по инстинкт, когато нещо ни докосне с най-добрата си страна, слагаме ръка на сърцето. Пак така, когато нещо ни втрещи с глупостта си, се хващаме за главата. Някак естествено идват тези жестове, нали?

Същото е и с думите.

Когато те идват от ума, тогава те са делови, кратки, ясни и точни. Като седнем да пишем ревю на нещо, пишем с ума. Ако някой не хареса написаното, това рядко ни интересува. Ако някой е съгласен с нас, това го приемаме за естествено – нали затова сме седнали да го напишем?

Когато думите идват от душата, тогава те са по-хаотични и несвързани. В тях има емоция, цвят, вземаш страна и я защитаваш яростно. Готов си да намразиш някого, ако не е съгласен с теб. Или обратно – готов си да харесаш, да заобичаш някой за това, че е съгласен.

Аз по-често пиша с ума. Аналитичен съм. Планирам си писането, сядам, пиша, обмислям, често се връщам назад и пренаписвам части. Накрая винаги има “нещо” готово, което ми се е видяло подходящо и точно.

Когато ми се случи да пиша със сърцето, обикновено сядам и “изплювам” (да не използвам друга дума тук) нещото. Получава се стихийно. Има доста правописни грешки. Ако съм го писал и с мобилна клавиатура, може да изглежда така, че само аз да мога да си го разбера. Рядко се връщам назад да редактирам. Често и не ми пука. Но пък съм готов да си го браня докрай, само някой да има късмет да го оспори!

Проблемът ми идва, когато започна да пиша делово, и пиша със сърцето. Или обратното: когато трябва да напиша нещо по-лично или (голям автогол!) нещо по-романтично. Тогава някак умът излиза напред и казва “аз, аз, аз, аз”. И започва да пише конспект! Шок и ужас!

Когато пък в служебната поще прочета нещо, което пробуди бесовете в мен, тогава се мятам като един спортист по висок скок и започвам да беснея в писмена реч. Сърцето напира да си изкаже болката колкото се може по-силно. Лесно мога да изпиша триста думи, които по-скоро ще докажат тезата, срещу която пиша, отколкото ще ми позволят да изкажа моята теза обективно. Обикновено често натискам “Изпрати”, преди да прочета какво съм написал. И заради това първото нещо, което правя на която и да е поща, е да напиша правило за “отложено изпращане”, което да позволи да извадя нещо от изходящата кутия до две минути, след като съм го изпратил.

Доста често и благодарение на това правило, минута след като натисна “Изпрати”, изстивам и вече мога да погледна по-обективно на нещата. Тогава отварям нещото, и започва едно такова редактиране, че често крайния резултат няма нищо общо с началния. А понякога отварям, избирам целия текст, и започвам отначало. А понякога просто изтривам все още неизпратеното съобщение, давам си два-три часа да обмисля, и започвам отначало.

Да, емоционален човек съм. Не крия, че ми е трудно така, но пък като се знам какво чудо съм, успявам да направя така, че това да ми пречи минимално. Защото емоцията в бизнеса пречи. Виж, ако можех да пиша стихове, сигурно щеше да е много полезно, но не пиша. Писах програми едно време. Сега пиша е-пощи, правя презентации, пиша правила и понякога подписвам някой и друг официален документ. Говорете ми за падение в професионален план 🙂 !

Когато започа да чета написаното от някой друг, лесно мога да разбера дали е писал със сърцето. Много често на хората (блогърите най-вече!) им личи отдалече. Най-притеснително е, когато един блогър пише само със сърцето. Тогава става така, че рано или късно той спира да пише. Правил съм го многократно, това със спирането и започването. И на първи януари си обещаваш, че ще започнеш пак, и че ще си редовен, и че ще го разбиеш тоя блог на пух и прах, обаче накрая… нищо не става. Защото сърцето не иска да пише. Или не може, или не знае за какво.

Обратното на това са блогърите, които пишат и с ума си. Те се срещат много по-рядко. Те оцеляват по-дълго. За радост на всички. Защото когато сърцето се умори, умът поема нещата в свои ръце. Или когато пишеш и с двете, сърцето има възможност да си почива. Защото няма блогър, който да може да пише само с ума, за да започнеш блог трябва и сърце.

От началото на блогването ми, аз спадам повече от тези, които пишат със сърцето. Този странен орган, който се уморява, мързи го, липсва му прагматизмът “давай да седнем да пишем”. Затова съм доволен, че намерих помощ в механизъм, който да помага на сърцето да се мобилизира, а когато не може, умът да поеме нещата в свои ръце. Предвид непостоянната ми на писане природа не знам докога това ще продължи, но засега криво-ляво крета, откакто използвам механизма.

От нас: успешна седмица!

Веси пред бунгалото

Круиз 2017, ден първи

На път, като на път. Най-любимият тип: без никакви проблеми. Като изключим по-интересното събиране на багаж, остатъкът от деня, за който трябваше да стигнем от Лозен до Потсдам, мина без никакви грижи. Полетът на България Еър закъсня едва с 20 минути, които той успя да навакса на път за Берлин. Учудващо, но този път, ако трябва да търся да мрънкам за нещо, то по-скоро бих измрънкал за неща, за които германците имат вина. От нашия си край нещата си бяха наред.

Но няма за какво да се мрънка. Висок сезон, всеки пътува за някъде, нормално е да има опашки по границите, нормално е да се чака малко повече на паспортен контрол, нормално е да отнема малко повече време, докато багажът се подаде по лентата, давайки отговор на въпроса “ще купуваме ли набързо в Берлин неща за 2х€400” (колкото ни е застраховката за изгубен багаж). Всичко обаче се случи както трява, и благополучно изкарахме една много приятна вечер с близките в Потсдам.
Така се наядох, че заспах късно, и се събудих рано. Мисля, че ако някой ме остави на Петра “да ме гледа”, за около седмица ще мина 100 кг без да се усетя :).

На другия ден, досега, всичко е с германска точност. Минко ни взе навреме, навреме и спокойно си взехме билет ABC от Потсдам до Берлин.
Там, на централната гара на Берлин, на Веси и стана “рязко студено”, та трябваше да сядаме в МcDonald’s и аз да ям чийзкейк и да пия кафе. Жертвах се! За около половин час поседнахме на меката мебел, след което стана време за влака.

Vesi with bretzelICE 806 за Hamburg Altona си дойде навреме, с целия си комфорт и удобство. Закара ни пак така бързо и удобно до Altona. Имайки 50 минути между влаковете, и вече намерили връзката (която се оказа на същия перон, срещу нас), на Веси ѝ се заразхожда около гарата. Затътрихме куфарите, аз недоумявайки каква е тази разходка по никое време. Е, разбрах сравнително бързо: още докато излезем от гарата, Веси се заоглежда за брецел. Явно беше гладна, или просто търсеше да яде немски геврек!
Направихме един бърз тигел по “главната” улица до гарата, сдобихме се с двата търсени брецела, опитахме да влезем в един магазин, чиято система за сигурност не ни хареса, раззвъня се, и аз реших да не влизам с куфарите, и това беше. Върнахме се на гарата, качихме се на горния етаж на RE70 Hamburg Altona – Kiel Hbf и Веси бързо захапа брецела. Беше толкова гладна, че изяде и втората половина на моя. Аз, всъщност, нямах нищо против (иначе тя е слабичка, не може да ми го вземе от ръчищата, ако реша да го пазя).

Impressed by power outlet!Влакът, разбира се, си тръгна навреме. Бях много доволен да намеря контакт досами мястото ми, който обаче май няма да ми трябва, освен ако не реша да зареждам компютъра. Не се знае какво ще има за правене, докато чакаме check-in и качване на кораба. Но самото усещане да имаш контакт до теб е едно такова… топло… :D. По-топло е само, ако има и WiFi.
Като заговорих за WiFi: това е добра тема за мрънкане! В предишния влак ни бяха обещали – не работеше! “WiFi” имаше, но вътре нямаше нищо, даже login server-a не работеше. Не са хубави тези работи, херове и фраута, да знаете! Добре, че бай Дончо си носи добър роуминг с него, та има какво да се прави, иначе трябваше да извадя книга и да чета! Представяте ли си!

Струва си да се отбележи удобството, чистотата, бързината и точността на немските влакове. Не, че си го знаеме, ама ей-така, да знаете! Проверих! Чисти са, бързи са, точни са. Е, скъпи са, но вършат работа. Предполагам, че и тук са яко субсидирани, защото все пак платихме сравнително евтин билет (по €30 на посока на човек, с включено запазено място, от Берлин до Киел и обратно). Но пък, като ги има, хората ги ползват. Много по-сигурен и удобен наземен транспорт от автомобилите, но вие и това си го знаете, няма смисъл да ви го казвам.

Ааааа, не са хубави тия работи! Докато си го пишех това, интернетът пропадна! Срамота! Водафон, да вземете да се стегнете малко, а? Имам цели 38 минути още в този влак! Ей сега, като го допиша това, ще взема да разръчкам телефона, за да видим има ли някоя по-читава мрежа, към която да се вържа. Защото, като няма Водафон, и всяка друга мрежа е Водафон! Мда, не са хубави тия работи!

Информиран, но независим наблюдател тук би се подсмихнал: “Тоя пък, отива на кораб, ако знае само какво му се пише, като види тарифите там”. На което аз бих отговорил, размахвайки резервацията ми, на която пише “24 часа интернет, €70”. Вярно, колкото две и малко отгоре месечни такси у дома, но все пак е нещо, като го сравним с тоталния blackout, който ще цари в открито море, нали?

Закифлявам ли?!

Табела Козунак, милинки, гевреци, кифли

От много време насам имам чувството, че “закифлявам”. Ето малко факти:

  • Не спортувам
    • …но пък “ходя на танци”
  • Пазя диета
    • …и се оплаквам от нея
    • …но я нарушавам
    • …и като резултат дебелея!
  • Най-много, и истински, ме кефят блогове като “Майко мила”
  • Не пиша вече код 🙁
    • …и се оплаквам от това
    • …но не правя кой-знае какво, за да го променя
    • …а и едва ли ще успея вече
  • Притеснявам се за децата
  • Чат-пат ми се случва да ми избиват истински сълзи в очите. Не, честно! Кога от мъка, кога от яд, кога от безсилие.
  • Отвратен съм от политиката
    • …включително и тези, които подкрепям
    • …но не съм им писал/казал
    • …но и не съм готов да ходя да протестирам срещу това, защото “няма смисъл”
  • Не знам дали ще гласувам на следващите избориу
    • …и не знам за кой! А и “няма смисъл”
  • Хващам се на много моменти, че жена ми се държи по-мъжки от мен!

Не знам от времето ли е, от работата ли е, но усещането не е никак приятно. Изброяването на фактите също не помага. Май ще се оставя малко по течението.

Може би просто имам нужда от почивка, или от по-малко Facebook и повече четене! И писане.

Защо е моето НЕ за електронен вот

Много се изписа. Много се изагитира. Гледайки представителността на тези “за” и тези “против” мога със сигурност да кажа, че моето мнение се покрива с това на политическия полюс, който аз ненавиждам от години.
Погледнато повърхностно “споделям мнение” с БСП, Атака, ДПС и куп още други още политически, путински екскременти. Те също са против (макар, че според мен, би следвало да са “за”).

По-долу ще се опитам да обясня откъде идват моите опасения за електронния вот и защо днес не трябва да разрешаваме държавата, заедно с точно избрани политически фирми, да се заиграват с устоите на демокрацията.

Ще направи ли електронният вот участието в изборите по-масово?

Да, ще го направи. Но не в обемът, който ни се представя от защитниците.
Всъщност, аргументите на Д@ не ни представят никакви цифри, а само логично и принципно вярно твърдение, като чисто човешко усещане поне. “Щом има дистанционност, ще гласуват по вече хора, директно от фотьойла вкъщи”. Безспорно вярно. Но дали това ще вдигне активността? Или тези хора така или иначе щяха да отидат до секция, за да гласуват?

Географски затруднените българи

Твърдението е “ще има по-масово участие, защото географски-затруднените българи [от чужбина] ще могат да гласуват и те”.

Твърдението е вярно. Електронният вот вероятно ще помогне точно на тези хора. Нека сега видим колко са те.

Според мен, количеството на географски затруднените” българи в чужбина по време на избори е символично:

  • В чужбина живеят не повече от 2 милиона българи. Приемаме, че 80% от тях са с право на глас, т.е. един на всеки пет е под 18 години. Остават 1.6 млн потенциални гласове.
  • Колко според вас живеят в региони, в които няма достъп до секция? Припомням, за този референдум има отворени 288 секции за гласуване, списъкът е тук (извинете за връзката към файл на Excel, за е-културата на държавната администрация вижте малко по-надолу)!
  • Да приемем, за целта на експеримента, че 20% от тези оставащи са “географски затруднени”. Всъщност са далеч по-малко, защото повечето общности са в централни селища (Чикаго, Ню Йорк и региона, и т.н.). Това е повече от нормално, защото всички държави създават подобни “емигрантски колонии” най-вече в големите градове. Та 20% от тези 1,6 млн. са 320 хиляди гласа.
  • За последните парламетнарни избори имахме 6.6 млн. гласоподаватели. Един процент от активността са 66,000 гласа.

Т.е., ако въведем електронно гласуване, при най-щедри сметки (наистина ли вярвате, че 20% живеят далече от избирателна секция?), ще вдигнем активността максимално с 5%.

А ако вместо 20% приемем, че 5% живеят далече от избирателна секция, допълнителната активност ще е 1 (един) %.

Всъщност, не “георграфски затруднеността” е проблема на негласуването. Проблемът е, че хората са:

  • индиферентни, т.е. не им пука за това кой ще управлява;
  • с липса на изборна култура, т.е. не осъзнават, че може от Дончо или Веси поотделно нищо да не зависи, но от много като тях зависи всичко.
  • Политическият ни “елит” няма вдъхновяващи кандидати. Факт е, че харизматични хора в политиката в момента липсват. Или са единици. Знаете, че и едно лайно в кацата с мед променя вкуса. Е, при нас кацата е с лайна, а медта е една лъжица. При това положение няма как да очаквате висока избирателна активност, дори и в сравнително активните хора.
    Давам себе си за пример, добре, че изборите сега са в повечето случаи мажоритарни, та знам за кого да гласувам. Иначе, след следизборната лъжа на Лукавски и след общото бездействие и особено след новия данък на Москов. Имам още примери (но да не започвам и аз, като Праспрес!). Като цяло, въобще не съм сигурен за кой бих гласувал, ако другата неделя изборите бяха парламентарни!

НИКОЙ от тези проблеми няма да бъде решен с електронен вот. И със, и без електронен вот, активността се определя от политическата, от изборната активност на хората с мнение. А тези хора са около 30-40% от хората, гласуващи на всеки избори (другото е купен по един или друг начин вот). Този процент няма да се промени, не и с електронни избори.

Опасен ли е българският електронен вот за демокрацията

Аз твърдя: ОПАСЕН Е. Или ще е опасен, ако го въведем днес масово, с текущия управленски и изпълнителски материал. Основно заради

риска при реализацията на проекта за е-вот в България.

Много се изписа за това колко сигурно може да се изгради система за електронно гласуване.
Красимир Гаджоков, мой познат (съмишленик в една друга кауза) и човек, чийто познания по киберсигурност, и чиято аналитичност изключително уважавам, е написал много по въпроса. Ето последните статии от него, които потвърждават мнението му:

Аз също съм убеден, че по света има изградени системи за (електронно) гласуване, които са с пъти по-сигурни, честни и анонимни от нашата текуща, ръчно-крачно-чувално-механична система за гласуване. Система, към днешна дата изградена от кухите глави на чиновническия състав и на база на мастилените глави на принтерите, с които печатат избирателните протоколи.

Също така съм категорично убеден, че

същите тези некадърници ще изградят и системата за електронно гласуване.

Българската работа с е-гласуването ще бъде извършена и ръководена от същата бюрокрация, която в момента организира и ръчно-крачната ни система. Бюрокрация, за която не е тайна, че е изградена от критично много корумпирани хора с влияние и с престъпно съзнание.

В резултат ще се окажем с е-гласуване, което ще е…

  • …пълно с недомислици, …
  • …реализирано чрез половинчати решения, продиктувани от нуждата от…
  • специално нагласени търгове за техника и услуги, които да бъдат спечелени от “правилните фирми”, които няма да използват средствата по същество, а за предизборни кампании, мерцедеси, още корупция и т.н. В резултат, …
  • специалистите, които ще изградят системата, ще са нископлатени (и логично – нискоквалифицирани). Защото парите ще са отишли за “други работи”. Защото …
  • цената на единица хардуер няма да е пазарна, а “като за наши фирми”.

Мога да продължа още с твърдения като тези горе. За съжаление, мога да продължа до безкрай. И то не защото фантазията ми е безгранична (такава тя не е), а защото има реални доказателства за горното почти във всеки държавен проект за последните 25 години.
Горе-долу работещите електронни административни системи се броят на пръсти. Да, системата на НАП може да е една от тях. И въпреки, че е най-използваната, процесите в нея лъхат на 1998-а. И като визия, и като администрация, и като удобство, и като общо потребителско преживяване.

Сещате ли се кога спряхме да използваме дискетите? Преди по-малко от 5 години! Да,

преди по-малко от пет години в държавната администрация все още използваха дискети!

Е, тези хора ще ви изградят и е-гласуването. Същите хора, за които Краси написа в същия блог много плащещите статии:

Въобще, наистина ви препоръчвам блога на Краси, най-вече в категорията му за е-правителство. Там ще откриете не само въодушевените статии за това как някъде по света е реализирана читава система за е-гласуване и колко сигурно и анонимно е то, а и как са реализирани сегашните, местни, тъжни имитации на други е-системи по света. Имитации, вещаещи злокобно бъдеще за валидността на българските избори, ако/когато дадем възможност на същите корумпирани бюрократи, със същите похвати, техники и изпълнители да изградят поредната имитация.

Защото дори ние днес да кажем “своето Д@”, ние само ще упълномощим да се похарчат едни добри пари (по предварително мое мнение поне 250-300 млн. EUR, ако не и повече), за да отворим широко врати към още по-големи, но по-покрити и по-неоткриваеми възможност за този път масови злоупотреби с изборния вот.

Цената на купения вот

Но най-голямата и най-любимата ми теза на почитателите на “Д@”то е как щяла да се увеличи цената на купения вот толкова, че да го направи излишен.

Това, според мен, е най-опашатата заблуда, в която се опитват да се вкарат хората.

Дори да приемем, че се изгради непробиваема система, без умишлени проблеми, които да позволяват нерегламентирано гласуване, дори тогава този, който иска да продаде гласа си , ще може да го направи още по-лесно, още по-анонимно и още по-масово.

Днес купувачите на гласове трябва да се срещат, да агитират, да контролират и да заплащат цената. Преди да заплатят, те трябва да се убедят, че е гласувано, както е поръчано. Това се доказвало чрез снимки на бюлетините. Снимки, които трябва да се направят с мобилен телефон, който по презумпция е забранен в кабинката и (уж) се контролира от членовете на избирателната секция.

Т.е., има някакви (принципни) трудности пред това да се купи вот. Което, логично, обуславя по-висока цена. Защото тотално изостаналата ни в електронно отношение полиция все още може да гони хора с пачка мръсни пари из циганските махали (колко реално може е друга, тъжна тема, която не е за този материал. Електронното гонене още по-малко го може, това е важното!)

Я да видим как би изглеждал платен вот на гласоподавател, който ще гласува електронно:

  1. Гласоподавателят трябва (еднократно) да се снабди с е-идентичност. Говори се, че от 2017 тя ще може да се вгражда в личните документи, т.е. всяка лична карта или след поискване, или по подразбиране ще разполага с е-идентичност на притежателя си.
  2. Според много от реализациите на е-гласуването, може да се гласува и гласът да се променя цяла седмица преди същинския, ръчен вот. Т.е., купувачите ще имат възможността да “берат” реални гласове на продавачи цяла седмица.
  3. За “беритбата” няма да е необходимо да инструктират, координират, търсят доказателства и след това – контролират. За целта ще е необходима една Мобилтел “Прима” за данни на един или няколко гласоподавателя и един “гласокупувач” с ноутбук и четец.
  4. Този “гласокупувач” ще може да “бере” гласове в продължение на цялата седмица.

Ще кажете “да, ама след това всеки гласоподавател принципно ще може да си промени гласа”. Да, ама дали ще го направи? Дали наистина един необразован циганин, но с права за гласуване, ще може да си промени електронния глас? Дали ще може? Аз казвам, че няма да може! Искам да видя как ще ме опровергаете.

Честно казано, според мен партиите, които най-много купуват гласове, трябва най-много да подкрепят “ДА”то на референдума, защото

  1. Тяхната работа ще се улесни неимоверно (дистанционно, дирекно бране на гласове на необразовани хора, цяла седмица)
  2. Цената ще падне, защото активността няма да се вдигне (и да се вдигне, ще се вдигне с 1-5%, което пак е едно нищо)
  3. Рискът даден човек да бъде проследен и уличен за “бране на гласове” ще е толкова нищожен и процесът ще е толкова улеснен, че дори заплащането на тези престъпници ще се намали.

Затова

АЗ ще гласувам с НЕ

Призовавам всеки мислещ като мен да гласува с НЕ. Въпреки (другите) клоуни, които агитират за същото!

Избори – 5 октомври 2014

Реформаторски блок

Питат ме, затова и пиша. За да спра веднъж завинаги подмятанията от ляво и дясно 🙂 , и за “да не се оправдавам след изборите”, както някои близки и не толкова близки познати ме апострофират, когато споделям пристрастията ми.

Аз ще гласувам в 23ти МИР – София. Моите кандидати са от листата на Реформаторския блок, №7 в бюлетината. Смятам да гласувам преференциално: партия №7, кандидат №2, ген. Атанас Атанасов. Ето защо:

  1. Атанас Атанасов е заявявал открито, че е против засилващото се политическо влияние на Путинова Русия у нас
  2. Той е кандидат на ДСБ. И председател на софийската ѝ организация. ДСБ е партията, на която симпатизирам от години и на която е твърде вероятно един ден да стана член.
  3. Атанасов е заявил публично, че е против “спасяването на КТБ”

Не ми харесва, че е водач на листата в Благоевград (т.е., почти сигурно е, че ще бъде избран от там), но така или иначе това ми се струва най-смисления вот.

Ето накратко информация за листата на Реформаторския блок в МИР 23:

  1. Божидар Цецов Лукарски, председател на ПП СДС.
  2. Атанас Петров Атанасов, ДСБ, виж по-горе
  3. Корман Якубов Исмаилов (блог), изгнаник от ДПС.
  4. Петър Владиславов Славов
  5. Настимир Ананиев Ананиев, ДБГ
  6. Любен Ангелов Петров, СДС
  7. Деян Стойков Василев, ДСБ

ПП1: Учудва ме как може да има кандидати, за които информацията в Мрежатаа да е споредична или откровено липсваща.

 

ПП2: Връзките по-горе като нищо може да станат невалидно скоро след изборите. В България е доказано, че много от “блогърите”-кандидат депутати много бързо се “разблогват” след изборите. Редки изключения, разбира се, има!

Народна носия

Status

Днес по “Денят започва с култура” гледах един от танцьорите на ансамбъл “Българе”, който беше облечен в народна носия, но в “по-официален” нейн формат, а не класическите шаячни потури, шарена риза и т.н.

Направи му впечатление изказването му, че народната носия трябва да стане стандартно официално облекло, както е в Обединеното Кралство например. И ми хареса идеята. Чудя се, за колко ли малоумен ще ме сметнат хората (в повечето случаи тези, които наричат гнусната чалга “народна музика”), ако си взема такава носия и започна да я нося при по-официални поводи и празници?

Протестът или живота!

Преди 27 дни в София започна нещо невиждано от мен досега. Започна като резултат от цинизма и мафиотското коленопреклонничество на БСП, ДПС, Атака и техния кабинет „Орешарски“.

Поне за мен, то започна със силен смях пред монитора, когато видях поредната мазна храчка в лицето на народа – изборът на Пеевски за шеф на ДАНС. Тогава, в продължение на два часа, не можех да спра да се хиля (да, клиничен случай, ще кажете) на тази чудовищна наглост и на това, че тя ще остане безнаказана. Не крия – не очаквах никакви протести, освен по блогове, стени и виртуални реалности.

3 седмициОстанах приятно изненадан. Още вечерта бяхме над 5 хиляди човека (скромно определени от мевереброячите като 500). И се започна. И така до преди седмица-две за мен нямаше вечер (и сутрин). Прибирах се и по нощите понякога, за ужас на изтръпналата ми майка (Веси някак по-лесно понасяше това).

До преди около десет дни, когато трябваше да обърна сериозно внимание на здравето си и чисто егоистично не мислех за протест поне 5 дни.

След това, когато страшното в персонален план изглежда, че се разминава, видях отново, че протестът наброява много над десет, че и двадесет хиляди човека (меверейците бяха някак успяли да преброят почти хиляда, което е вид признание и от тяхна страна, да не се лъжем).

За мен обаче беше време на равносметка. И сега ще ви разкажа за тази равносметка. Сигурен съм, че 90% от четящите ще намерят начин да ми опонират. Не, няма да правя като Тиквеника, за който нещата приключиха с отмяната на позорното назначение. По-скоро ще се опитам да обясня на всички мои приятели защо смятам, че на този етап няма смисъл да протестирам в „обичайното шествие“ всяка вечер.

Ще започна с въпрос: някой от вас спомня ли си 1997-а? Сигурен съм, че да. И тогава имаше десетки дни протести. Дали защото тогава беше студено, дали заради друго, успехът на протеста тогава дойде сравнително бързо. Но не дойде, без да има кръв. Не дойде, без да полетят камъните, не дойде без червените, оядени животни от тогавашното Народно събрание да се почувстват физически заплашени, да усетят ножа на народа-касапин, който по категоричен начин им каза: “Избори ли ще правим сега, или месо”?

Сега, другарки и другари, приятели и господа четящи (който където се сложи тук), положението е същото. Само че, да ви кажа, парите са значително по-големи. Защото сега има еврофондове. И сегашната БСП е още по-оядена, още по-лакома и още по-настървена за народните пари. Сега играе сериозно и руския ботуш, който тогава не беше отхлабил хватката си от България, която „братушките“ винаги са смятали за тяхна колония, по даденост комунистическа. И сега „БСП и партньори“, къде учтиво, къде не, подритвани от руския ботуш, точейки лиги за стотици милиони еврофондове в следващите четири години, са много по-упорити и по-мотивирани да издържат максимално на нашия натиск.

Какво виждат те насреща? Един мирен протест. Многолюден (300 ли бяха по последните меверейски справки), но все пак – мирен. Хората се събират, викат, крещят, изпускат парата, изразходват отрицателната енергия, правят си една приятна (ако не вали дъжд) разходка от МС до Плиска и се прибират. Най-много да окачат някоя хартиена чашка или плакат на загражденията пред Парламента и това е.

ФОСТАФКА

Властта свикна. БСП свикна. Олигархията свикна. „Ходят си, какво толкова? Да си ходят, кучетата си лаят, кервана си върви“. Дотолкова свикна, че си организираха техен си протест. Сигурно даже не е платен този „контра-протест“, защото в София и страната е лесно да намериш 200-300 идиота от всяка възраст, които да повярват на сладките приказки на червените функционери. И да ходят да защитават мафията и олигархията, смятайки че всъщност правят добро на децата и внуците си.

И така може да си продължаваме до август, когато пак може да си продължаваме, но няма да има смисъл. Защото дебелогъзите, дебелооки „народни избраници“ ще ни се смеят от плажовете и планинските курорти. Пък ние да си ходим и да си викаме, ако си нямаме друга работа.

 

Тези нелеки мисли ме споходиха за дните, когато вместо на протест, се прибирах да полегна у нас, подтиснат от мисълта, че има вероятност да поема по „черните“ пътеки на Здравната каса. Тези пътеки, по които всеки трябва да умре по Здравния стандарт. И нито крачка встрани от него.

 

Докато бях отдаден на тези черни мисли и докато изследванията показаха, че най-вероятно ще видя дъщеря ми пораснала, ако нещо друго не ми попречи, протестът беше минал критична маса. Беше се превърнал в „Протеста“, мястото, което всеки знае, всеки ходи. Нещо като Борисовата или Южния, само че по Цариградско, вместо покрай дървета. Хората водят децата си, приказват, смеят се, общуват. Докато викат „оставка“, „мафия“ или каквото там трябва. „Ще се видим ли на Протеста?“, „Довечера ще минем през Протеста, след това до мола“ и т.н. Все по-често се срещаха такива…

И аз се отчаях от Протеста. Това вече не беше моя протест, макар очевидно да беше станал техния Протест за много други хора. За двадесет и няколко летни дни на Протеста му бяха изпадали зъбите, най-вероятно от старост. От раздаване на бели балони #миренпротест, от призиви и позивни „протестът е мирен“ той се беше превърнал от протест в карнавал. Подобен на този в Памплона, но без биковете (без зъби и рога, нали, защото #миренпротест все пак)! Т.е., Протестът беше станал прекрасно място за разходка и социализация на една наистина голяма група хора, която има обща цел, но разчита на моралът и достойнството на политиците, за да я постигне.

И това, скъпи приятели, е което ме държи настрана от Протеста (вече с главно „П“). Той, Протестът, в този си вид е абсолютно губене на време. Ходете си, викайте, свиркайте, говорете, веселете се, пийте бира след това, и на другия ден – пак така. Няма лошо. Лято е, топло и приятно е (е, няколко летни бури минаха, но и ние видяхме те какво направиха с Протеста). Докато е така, ще сме 30К+ по Цариградско. И докато е така, и аз ще се вясвам от време на време, защото Протестът наистина е мястото, където мога да намеря много добри и дългогодишни дружки и заедно да попръжнеме примерно на Болен комисиите или на Мико мастиите.

Но аз вече не вярвам, че Протестът в този си вид ще свърши работа. И затова спрях да ходя интензивно и ежедневно.

Според мен, за да паднат комунисти от власт, трябват интензивни действия. Силови. Понякога тези действия може да пуснат по някой телесен флуид (цвета на флуида тук не коментирам). Аз не искам това да са моите флуиди, но то никой иска, ммм? Но накрая, за да се случат нещата, за да се уплашат оядените мърди, все нечии телесни флуиди плисват по жълтите павета.

Ако и докато тези флуиди ги няма, комунистът няма да пусне кокала. Ако няма напрежение, страдание, а само всенародно веселие вечер след вечер, ако няма напрежение, нищо няма да стане. Защото „те“ вече свикнаха. И ни се хилят. И чакат.

И затова аз не искам да си губя времето и енергията.

 

Ако някога (когато, ако въобще) нещата се натегнат, ще видите как от 40 хиляди пак ще сме 4 хиляди. И тогава вече пак ще има нужда да се ходи. Защото Протестът тогава няма да е приятна разходка, а ще е отново борба. Борба на идеи, борба на хора, които искат да живеят нормално, срещу хората, които вече двадесет и много години тъпчат нормалното бъдеще на България и опитват да я вкарат в руския калъп. Разбира се, не съм сигурен дали жените у нас няма да легнат пред вратата, само и само за да не ходя. И не съм сигурен дали няма да отстъпя – все пак цялото семейство зависи (и) от мен, и от това да съм жив и здрав. Иначе ще рухне. Но това ще го мисля тогава, като/ако въобще дойде такова време. Защото едва тогава отново ще има смисъл да има действия. Защото това ще са именно действията, които ще обърнат удобната, тапицирана и добре звукоизолирана турска талига на текущата власт. Която ние, драги приятели, сами си избрахме, кой с действието си, кой с бездействието си.

Избрахме си ги, за да си ги сваляме сега. Защото толкова ни е акъла.

И като казах “избрахме”, да ви кажа и това, далеч не на последно място…

Знаете ли още нещо прелюбопитно? Даже и след като ги свалим тия, ние пак ще си ги изберем същите! Защо, ще попитате? Питайте “избирателите-гъбари” от Варна!

Дори да решат да се махнат (за малко), комунистите (и за ДПС е същото) ще се върнат със страшна сила в следващия Парламент. Те имат твърд вот, изразяващ се в около 800 хил. гласа. На последните избори са имали 942 хил., но аз отчитам там и известен т.нар. „овчи вот“, който в България си е вечен (и е далеч над 100 хиляди, просто в този случай са разхвърляни между много партии).

Тези 800 хил. гласа винаги гласуват. Т.е., за комунистите, въобще за всички олигархични партии с платен или твърд електорат, ниската избирателна активност е невероятна помощ за това да овладеят властовите лостове. 3 632 174 са гласувалите на последните избори. От тях идиотите (дето са се разкарали до урните, но не са разбрали как да пуснат валиден глас) са 90 хиляди. Останалите три милиона и отгоре са „гъбари“. Нещо като отворените варненци, които протестираха, и след това направиха 30% активност на изборите миналата седмица!

На българския гъбар не му пука от протести. Той си ходи за гъби. Така че, приятели и другари протестиращи, чака ни същото, същите олигарси и същите излагации, само два-три месеца, след като Олигархски подаде оставка… Защото от гъбар избирател не става!

 

Ако търсите идея за Коледа…

Магазинът за рисунки на Валя…ето ви една.

Преди повече от седмица обещах на Даниела да пиша. Защото вярвам, че тези неща трябва да се пише. И защото вярвам, че такива каузи си струват.

За съжаление, Даниела знае страшно много за пеперудените деца. Знае колко е болезнено, за тялото и за душата. Знае колко е трудно. И скъпо. Защо знае… на вас не ви трябва да знаете.

Валя, голямата дъщеря на Даниела, рисува страхотно. И е решила да посвети рисунките си на Яна, едно такова пеперудено дете. Родителите на Яна имат нужда от средства, за да е заболяването на дъщеричката им по-поносимо. И Валя е решила да помогне.

Валя обаче не може да помогне сама. Тя може да помогне, обявявайки за продан рисунките си. Ние обаче трябва да ги купим, за да могат парите да стигнат до родителите на Яна.

Ако не сте решили какво специално нещо да подарите на специален за вас човек, съветвам ви да проверите магазина за рисунки на Валя. Току-виж намерите там (и) вашия подарък.

Скоро сме Муември!

“Remember, remember, the MOnth of MOvember!”. С тази тема преди около седмица и повече дойде една служебна е-поща.

Прочитайки всичко около нея, идеята толкова ми хареса, че реших не само да се присъединя, ами и да ви обясня за какво иде реч, току-виж някой се навил да ме последва. Но няма много време, така че… решавайте бързо. Съжалявам, че чак сега го правя (в последния момент), но не успях по-рано.

Какво е MOvember (мисля, че най-близкия български подходящ превод е “муември”)?

MOvember/муември е благотворително събитие, чиято цел е събирането на пари, предназначени за изследвания за борба с рака. Друга цел на събитието е да даде максимално гласност за проблема, свързан с рака на простатата.

Името “MOvember”(муември) идва от комбинацията от на английските думи moustache (мустак) и November (ноември), а българското име взаимства идеята изцяло.

Събитието е годишно и продължава цял месец. Целта е (мъжете, моля ви!) да си пуснат мустак през муември. За пръв път събитието се е случило през 1999, инициатори са група австралийски мъже от Аделаида.

От 2004, MOvember Foundation започва да организира масови MOvember събития в Австралия, за да покаже истинското лице на проблема, както и за да събере максимално средства за проблемите, свързани с мъжкото здраве, като рака на простатата и депресията. От 2007, организацията на тези събития започва в Ирландия, Канада, Испания, Великобритания, Израел и САЩ.

Аз научих за събитието от мои колеги в Дания, където също има клон на MOvember Foundaiton.

Днес държавите са много повече, но България не е официално представена в момента.

Фактите (за Дания)

Въпреки, че данните са за Дания, за България не вярвам положението да е по-розово. По-скоро, поради по-слабата профилактика и другите проблеми, с които се сблъскваме, най-вероятно сме много по-зле.

  • В Дания средно един човек умира на всеки 8 часа от рак на простатата
  • Ракът на простата е най-разпространения рак сред мъжката част на датското население
  • В Дания около 20,100 мъже живеят с рак на простатата
  • Годишно в Дания 3,700 мъже се диагностицират с рак на простатата. Това е повече от 10 на ден.
  • Годишно в Дания 1,200 мъже умират от рак на простатата
  • Дания е малко по-малка от България. Т.е. с голяма вероятност цифрите са подобни и за нас

Правилата

  1. На Shadowe’en (31 октомври), цялата област на мустака, включително горната устна, трябва да бъдат изцяло обръснати
  2. През целия Муември (01 муември – 30 муември включително), не трябва да се пуска брада, месецът е на мустаците, нали така? Кози брадички и др. не са разрешени 🙂
  3. Мустакът не трябва да се съединява (дясната и лявата част трябва да са самостоятелни и независими). “Катинарче” е брада, не е мустак.

Видове мустаци

Само за Ваша информация. Не са задължителни, но помагат, ако сте начинаещ (като мен):

Още информация

  1. Отидете на http://dk.movember.com/en
  2. Създайте профил на MO-Bro (мъж) или MO-Sista (жена) (Да пази Бог, MO-Sista-та не е жена с мустаци, а жена, обичаща някой MO-Bro и подкрепяща каузата!)
  3. Не знам дали ще е ОК да се присъедините към Milestone Systems MOvember team, но ако решите, не вярвам някой да ви изхвърли! Но не е под мой контрол :).
  4. Разправете на приятели и познати. Не само за мустакът ви, а защо го отглеждате през муември. И защо това е важно.
  5. Всички дарения, събрани от отбора, отиват за проекти, свързани с изследвания на рака.

Успех!