Интересен уикенд в Старосел

Angelovi's KidsЧудесен уикенд с Ата и Ели. Винарска изба “Старосел” са страхотни. Е, също са и малко скъпи, но пък усещаш, че получаваш добра услуга за парите, които плащаш. Тази година сме за трети път там. Знам го от Google Maps, който услужливо ми каза дори точните дни, когато съм бил там преди.

Търсейки къде да се видим с Ата и Ели, Старосел беше един от най-добрите варианти. Има всичко, от което имаме нужда: добро настаняване, спа, басейн, близо е до Пловдив (и някак – до София), има WiFi (но не и интернет, когато то се натовари), но пък тогава МТел идва на помощ с 4G/H+.

При нас малко и цената беше фактор: в хотел “Калиста” на Старозагорските минерални бани ни поискаха скромната сума от 600 лв за два дни с включена закуска, което леко ни поизнерви, та Старосел вече не ни се видя толкова скъп с техните 400 лв за същото.

Речено-сторено. В петък, късен следобед, цъфнахме там с все менажерия. Мартин, който беше при баба си в Асеновград, беше докаран от Ата и Ели, та като се видяхме бяхме вече в пълен състав. Аз имам свойството, като видя Афанасчо, рязко да ми се допива с него. Той е много по-добър в пазенето от алкохол, но може би това е и заради Ели, която също не пие. Веси знаете как е, предполагам 🙂 ?

Благодарение на модерните технологии Цеци разбра, че сме там. Така резервацията за осем човека в ресторант “Тероар” изведнъж стана за 11. На същата маса. Хората в ресторанта, свикнали да преодставят отлична услуга, закършиха пръсти и започнаха да търсят варианти, но аз се опитах максимално да ги успокоя, че с тази менажерия около нас (получиха се реално шест деца) едва ли ще ни е проблем това, че ще сме малко по-нагъсто. Което и не беше проблем, наистина. Важното беше, че бяхме отвън и “на полето”, което направи шумът от децата много по-поносим за останалите, изцяло невинни клиенти на заведението.

Изкарахме си много приятно вечерта. Перфектна кухня, добро обслужване. Щурите деца дадоха своя отпечатък на вечерта: издрани от рози крака на Веси, докато търсеше една безценна, синя топка на Мартин. Но като изключим това, нямаше по-сериозни инциденти: нещо строшено, или сериозно повредено. Което за нас си е добро постижение!

React JS IconСъботата беше много яко. Преди обяд успях да отделя време за моите лични творби (не питайте!). След това се цаних за чирак по React при Афанасчо, който пък отнякъде извади нерви като въжета и търпение като слон и успя за няколко часа да ми предаде много ценни уроци по съвременна разработка с git, Javascript и платформата React. Малко е да се каже, че бях много впечатлен. И много доволен. Написах малко повече от “Hello, World” с негова помощ, но пък получих едно освежаване на devops процесите от преди много години, относно това как те са се променили в днешно време. Надявам се да имам възможност да продължа с обучението си, вече с Facebook React Tutorials и с възкресението на един мой отдавнашен проект. Бъдещето ще покаже. Но се очертава да е (по) интересно.

За събота вечер имахме резервация отново в ресторант “Тероар”. Бяхме запазили вътре маса за 8 човека. Персоналът вече с трепет ни увери, че всичко ще е наред, може би надявайки се да се откажем в последния момент и да ги оттървем от детската напаст, която им доведохме в петък вечер. Но не би. Развитието беше още по-интересно.
Докато кротко си учех React с Visual Studio Code, изведнъж отнякъде цъфна Кристиян (Морана), мой колега от Майлстоун. След очакваното учудване на всички как с Кристиян се улучихме в един хотел, при 4000+ възможни в България, се запознахме и с приятелката му Боряна. И решихме да изпробваме гъвкавостта на ресторанта: дали биха могли да ни приютят, но този път не ъпгрейд от 8 на 11, а от 8 на 14. Яко, а?
За да променя резервацията, в 18:30, след като събудих Калина, двамата нагло пристъпихме в ресторанта с джапанки и (почти) бански, игнорирайки категоричните знаци “без бански, моля!”. Калина помогна нарушението да е двойно, също по бански и джапанки, но пък в отвратително настроение, току-що събудена и търсеща майка си. Имам чувството си, че някой щеше да изживее чудо, ако ѝ беше направена забележка, та покрай нея и аз намазах.
Управителят, като ме видя, само въздъхна. Професионализмът му подозираше за какво идвам. Изслуша молбата ми търпеливо:
“Извинете, знам, че сте изцяло заети, но ако може, така, нашата маса, от 8 на 14 човека? Ммммм? МОЛЯ? Обещавам, няма да са повече от 4 деца?” :).

За наш голям късмет, те вече някак бяха увеличили масата, т.е. бяха ни преместили на маса за 10, защото нямаха други свободни. На втория етаж. Може би се надяваха по този начин да намалят бройката на децата, защото бяха преценили, че парапетът, макар и достатъчно висок, едва ли може да спре бесът в нашите скъпи наследници?
Та наглият ми въпрос, но с изпълнен с надежда, влажен, овчи поглед чудодейно получи положителен отговор. Хората бяха готови да направят каквото трябва, но да ни приютят в пълния състав.

Доволен се върнах на басейна, уговорихме се и в 20:00 бяхме на място.

Много приятна вечер, с понякога леко разгорещени спорове, но без твърде задълбочаване. Важното е, че всички бяхме прави :). Децата оцеляха, за огромно облекчение на родители и персонал никой не се преби, счупи нещо (скъпо) или пък разля спагети върху себе си или някой друг, невинен гост на ресторанта.

Перфектна кухня, както винаги. Малко по-бавно обслужване от обикновено, но предвид претоварването на ресторанта и това, че всички ние се изсипахме между 19:00 и 20:00, това беше някак очаквано. Или надявам се поне за останалите да е било очевидно. Някои бяха малко изнервени, но не винаги човек успява да прецени нещата и от другата страна.
Бялото вино, което сервират в “Тероар”, е жестоко. Не го продават, някакъв техен собствен купаж е. Розето им извади някакъв аромат на малини, въпреки че нямаше малини вътре. За жалост, и него не го продават. Но на другия ден обилно заредихме с наличното им бяло и розе, та засега имаме достатъчно. Беше удоволствие да разбера, че виното им също се продава в “МЕТРО” и “Кауфланд”, та ще знам откъде да го взема за в бъдеще.

На другия ден ни остана само половин ден, но беше доста интензивен. Поговорихме за неща, съгласихме се, че най-вероятно за Нова Година 2018 ще трябва да измислим нещо подобно на тази година, и поживо-поздраво всеки си тръгна.

На пътя към София минахме през Оризово, за да оставим Мартин там. Похапнахме страхотен пъпеш и отпрашихме за София. Новото включване от път 666 (имам си яко село, с път 666, водещ към него) към София е перфектно изпълнение, което много, много улесни трафикът към/за село. Иначе беше класическо, половинчато изпълнение в стил “електрификация и съветска власт”. От София-Бургас за/към 666 беше построено, но на гениален икономист беше хрумнало, че Бургас-София за/към 666 беше построен едва преди два месеца. Но важното е, че вече го има.

След Оризово минахме да поздравим Светлето за първия рожден ден на Слънчевата пекарна. Хапнахме фантастична “Френска селска” торта, поговорихме си, пихме едно кафе и хайде към София. Пътят от Пловдив до Лозен беше като цяло спокоен, въпреки свръх-натоварената магистрала. Успях да държа 110 в нормалната лента, в по-голямата част от пътуването. Последните 30 км бяха по-натоварващи, но отново без особени инциденти.

Интересен уикенд, с неочаквани неща. Харесвам!

На ски в Банско, с отвращение

Това съм го писал преди около една година. Изтупах праха от черновата, поизчетках я малко и реших да я публикувам. Все още е актуално до сълзи. Въпреки това обаче смятам, че е повече от належащо да има човешки условия за истински инвеститори по нашите курорти. Първо по-малко зелен терор върху бизнеса там и второ – условия за бизнес и на други концесионери, освен мутро-мастодонтите там.

Ех, мечти!

Междувременно (и) тази година в Италия беше страхотно!

Ski queue Bansko (by Vl.Karolev)
Два дни. Толкова ми трябваха, за:

  • да им видя випарията и снобарията.
    Лифт с vip вход. Простолюдието чакаме на опашката, а випарията и други мутропроститутки и мутропроститути минават директно. ‘Щот могат! Едва-едва удостояват с поглед огромното, чакащо мнозинство, може би защото (някои от тях) даже ги е срам от ситуацията. Но то на тази опашка чака ли се?!

  • да се почувствам бедняк и боклук;
    Средна пица с греяно вино по пистите: от 30 лв нагоре. Не че ги нямам, ама ги изкарвам с труд и не ми се иска да го давам на мутри. Защото съдейки от тоталната липса на конкуренция по пистите, сигурен съм, че не пазарът, заедно с качеството на храна и обслужване определят кой ще има заведение там, а едни други, твърди предмети, обикновено използвани в бейзбола.

  • да видя писти, по-оживени от главната на Пловдив през първите, топли и слънчеви дни на пролетта;
    Преброих поне 50 човека, наредени на пистата.  Опашка, за да тръгнеш надолу. Поне нямаше VIP линия на пистата, ама като гледам, скоро и това ще измисли мутро-мозъкът.

  • да си дам, като цяло, парите на вятъра;
    Един ден ски пас за моето семейство: (през 2015-а беше) 200 лв. Вече е 230, защото Мартин е над 7. Срещу него получавам горепосоченият, дълъг и детайлен курс по търпение, “цели” 50 км преорани до бабуни още в 11:00 писти с опасно много хора по тях и 300% надценка в заведенията. Няма да започвам да правя справката с Италия и Австрия, освен ако не си вземете кърпички, за да си бършем сълзите заедно!

Не мисля, че бих се върнал лесно тук. Освен, ако не стана аз една от “VIP мутрите” някой ден. Вероятно се броят на пръсти ски-курортите в света, които имат нужда от официални блогове, които да обясняват на клиентите “Как да оцелеем на гондолата”! Срам, и гнус.

Никога не ходете на ски в Банско. По-добре си работете в офиса. Не заслужавате такова нещо. В Австрия или Италия е по-евтино, по-качествено, по-човешко и по-морално. Ще си дадете парите с по-голям кеф и ще получите несравнимо повече за тях. Жалко само, че е на 1000+ км и не можеш ей-така да се вдигнеш за един уикенд.

Но ние сме си виновни!

27.02.2015

Снимката е от публичната секция на Facebook профила на Владимир Каролев, публикувана на 16.02.2016.

Аварията

Аварията - корица

Аварията

Хубавото нещо на отпуските е, че успяваш да наваксаш с нещата, които си си оставил за удоволствие. Така и аз, най-накрая успях да отдам заслуженото внимание на “Аварията”, новия роман на Тихомир Димитров. Макар, че отдавна я чаках с нетърпение, за пръв път видях новината за нея не в блога на Тишо, а при Йовко. Което е странно, но… може да има своята си причина.

Аз не мога да опиша “Аварията” така добре, както Йовко. Отидете и четете там, ако ви трябва още убеждаване защо този роман трябва да се прочете. Аз мога да ви уверя, че се чете на един дъх, и че както и другите неща на Тишо, не ви се иска да свършва. Добре е да я четете през време на почивка, защото ще ви държи будни до късно (максимум една вечер обаче, както казах, чете се на един дъх).

Тук ще може да си свалите (с позволението и любезното съдействие на автора, разбира се!) романа в три допълнителни файлови формата, в които той първоначално не беше наличен. Аз чета основно на Kindle за Андроид. Макар че PDF се чете добре на 9″, на 5.5″ е доста трудно, затова реших да го направя на mobi.

Тъй-като конверсията от PDF към другите формати беше плачевна, Тихомир беше така добър да ми даде оригиналния текст на романа, за да мога да направя по-читав reflow в Calibre. Смея да твърдя, че се получи доста добър резултат, който е наличен за сваляне тук:

Сваляйте и четете! И не забравяйте да прочетете и края на романа, за да може всички да се радваме и на продължение!

П.П. А аз ще взема пак да си препрочета “Душа назаем”! Само първо да я обърна и нея в MOBI :).

П.П.П. Освен в блога му, творбите на Тихомир Димитров може да намерите и на авторската му страница в Читанката.

 

Ratio 2014, по случай 24 май!

Ratio 2014

Ratio 2014

И тази година пропускам Ratio :(. Вече втори път (предишният беше Ratio 2013) датата за съжаление се покрива с толкова личен ангажимент, че няма накъде повече – рожденния ден на Мартин.

Ако имате време и възможност обаче, според мен това е най-добрия начин да отпразнувате 24 май, който може да си представите. Все пак датата е Ден на писмеността и просвещението е, нали?

Ratio 2014 ще се проведе този път в Sofia Event Center в Paradise Mall, може би един от най-яките варианти за конференция и развлечение едновременно. Темите и лекторите определено си струват. Един много обогатяващ следобед, посветен на популярната наука.

Хмм… първата лекция започва в 14:15… сега като се замисля, трябва да помрънкам малко на Веси, дали би било възможно?

P.S. Гледам, Йовко и той е писал :)…

Spotify

Миналата седмица от приятел (поредния) видях (поредната) услуга за доставка на аудио съдържание. Разбирайте, MP3 парчета, легално и без лимит на слушане.

Досега бях пробвал това-онова (вкл. и last.fm), но ми липсваше директната референция от човек, който познавам. Пейо навремето беше говорил за социална услуга за музика, но тогава не обърнах внимание достатъчно внимание. На обяда със Стефчо (и Живко, разбира се 🙂 ) обаче по-сериозно говорихме за Spotify и реших да я изпробвам.

И докато я пробвах вчера, незнайно как се усетих че имам вече premium account. Някак се получи от само себе си, първо защото първите 30 premium дни са безплатни и второ, защото през 2 песни започнаха да въртят една и съща реклама на Vivacom… та ми се видя много по-подходящо да си платя и да се отърва от проклетата реклама, преди да започна да я сънувам в кошмарите си.

Та сега “потъвам” все по-дълбоко в услугата им. У нас, в колата (работи изключително добре през Bluetooth предавателя директно в стерео системата на колата), докато пиша това… четецът на Spotify свири. Да видим как ще изглежда мобилното ми потребление към края на месеца.

Та ако търсите много музика на едно място, (засега) мога да препоръчам Spotify. 10 лв/месец (ако не искате реклами и искате повечко екстри) музика без лимити, много музика на едно място, добре сортирана, с feedback, въобще много приятно! Още не съм започнал да прибавям приятели, които също използват услугата, но може и това да се окаже забавно.

Armenistis Camp, Greece: A Great Place to Rest (for the Offline People)

Armenistis 1Two years ago we visited Thalatta Camp, a very nice camping grounds in Chalkidiki, Greece. This year we also tried there, but unfortunately it was already full for the time, which we needed. Our second choice of camping was Armenistis (Google plus), located 30 km from Thalatta Camp in the same geographic region.Armenistis 2

Armenistis Camp has in general everything, which a general camper will need. Shop, electricity for each camp spot, hot and cold water in public bathrooms and toilets. If you go for a bit more, there’s a restaurant, coffee and a beach bar.

If you, like us, prefer more stable accommodation, they also have mobile houses and caravans, which you can rent, so you can sleep on a (comfortable, to a degree) bed.

All the facilities are a bit worn out (more than they were at Thalatta two years ago), but still in a good, usable condition. The beach is a dream: calm, blue, water, clean and neat, and just 100m from our mobile house there.

The restaurant served excellent food, with a great, Greek moussaka and fresh fish.

Sounds like a great vacation, you’ll say? Unfortunately, not for me. The above is only half of all my requirements for a good vacation. What I was missing (and what I find very important, forming about 50% of my comfort) is the online connection to the world. Yes, they claim at their site that they have wireless. And they do, they even have 3 wireless networks: one (barely) visible in the mobile house, one at the restaurant and one at the coffee place.

However, someone has greatly misunderstood the meaning and purpose of the wireless network, i.e. the wireless network is meant to connect you to the Internet and provide you with stable access to it. Armenistis wireless is there, but after the gateway there’s the nightmare of the Internet connection quality from the last century:

  • Ping times vary from 500 to 2500 ms in average;
  • Speed is actually slower then if you had taken your bits on USB drive, went to Nikkiti, used a facility there and go back to the camping (Dropbox sync speed ~1.3KB/s, a bit slower than a 14.4 modem in 1995). Ping response, by the way, is also close to that…
  • Constantly dropping out connections, constantly going haywire (until they reboot it)

…or in short: Internet quality for “marketing purposes only”, good to put on the web site that you “have Internet connection”, so they can get people like me on your hook. Because once you pay and get here… you have to “do your time”!

Expecting something like that, I decided to be prepared and I pre-purchased a Vodafone.gr prepaid card with 500MB Internet included. Guess what? Vodefone was even worse! And what can be worse than almost-non-existing quality in a connection? Yes, you got that right: no connection at all! When I was connected through that Vodefone card, I’ve got approx 95% ping loss, with survived ping responses varying from 5000-12000 ms (yes, 12 sec ping response, isn’t that great?). Of course, that made the local wireless look like shiny, gold quality provider, compared to the Vodafone…

So I ended up stuck for 5 days with one of the worst online experiences for the past years. But that actually tough me a good lesson: I’ll most probably never (ever!) go to any Greek camp, unless I get 100% confirmation by myself or a trustworthy person that the connection there is working. That automatically puts Armenistis out of future scope. Today we’ll drive to friends in Thalatta, so I’ll have the chance to check how it’s there. If it’s the same, Thlatta will also be out.

I believe it’s the Great Greek Crisis, which caused this misery. Of course, I’m not talking only about the economy crisis. It’s crisis everywhere: in the economy, in the mind, in the expectations and in the way you delivery on your job. Similar crisis to the one we’re experiencing in Bulgaria, but with much greater (by default) expectations. And of course, again with an “external enemy” :).

I find hard to believe that in normal circumstances Vodafone would live with such 80% signal coverage quality and 0% Internet connectivity over it.

Maybe the same “crisis” lame reason could be used as an excuse for the camp management… I do not know. But also, honestly, I do not care. For long time I’ve decided for myself that I won’t spend a vacation at “offline places”, and Armenistis looks like one of those.

BTW, as I started to speak about bad management, it’s worthy to note that the restaurant got out of local beer the first evening we arrived. No one there cared about supplying more, because they were expecting to close in a week, so their customers were not important for them – it was much more important to sell all the remaining beer… Of course, their wireless network was only “local access only”, so its quality matched the lack of beer :).

So, if you want a calm (in the beginning of September), pleasant, acceptable for camp standards environment, with excellent seaside and acceptable prices, then Armenistis is a good camp for you.

If you’re an online person like me, then by all means try to avoid that place, or you’ll get screwed badly by their “online facilities”.

If you still decide to risk it and come, here’re some logistics (as of today, September 12th):

Good luck!

Ratio 2013

Ratio 2013

Ration 2013


На 27.04.2013 от 14:00 в Младежкия театър “Николай Бинев” ще се проведе конференцията “Ratio 2013: Науката на човешки език”.

Преглеждайки внимателно лекторите, мога само да съжалявам, че ще съм в “нестабилна фаза” тогава. А може би трябва да си взема един билет, за всеки случай (така или иначе, цената е само 10 лв)?

Досега все изпускам: и всички TEDx-ове накуп. Да, почти сигурно ще си купя билет, пък ако не успея да отида, ще го подаря на някой! Прочетете, и ако ви заинтересува, действайте докато билети още има!

Скоро сме Муември!

“Remember, remember, the MOnth of MOvember!”. С тази тема преди около седмица и повече дойде една служебна е-поща.

Прочитайки всичко около нея, идеята толкова ми хареса, че реших не само да се присъединя, ами и да ви обясня за какво иде реч, току-виж някой се навил да ме последва. Но няма много време, така че… решавайте бързо. Съжалявам, че чак сега го правя (в последния момент), но не успях по-рано.

Какво е MOvember (мисля, че най-близкия български подходящ превод е “муември”)?

MOvember/муември е благотворително събитие, чиято цел е събирането на пари, предназначени за изследвания за борба с рака. Друга цел на събитието е да даде максимално гласност за проблема, свързан с рака на простатата.

Името “MOvember”(муември) идва от комбинацията от на английските думи moustache (мустак) и November (ноември), а българското име взаимства идеята изцяло.

Събитието е годишно и продължава цял месец. Целта е (мъжете, моля ви!) да си пуснат мустак през муември. За пръв път събитието се е случило през 1999, инициатори са група австралийски мъже от Аделаида.

От 2004, MOvember Foundation започва да организира масови MOvember събития в Австралия, за да покаже истинското лице на проблема, както и за да събере максимално средства за проблемите, свързани с мъжкото здраве, като рака на простатата и депресията. От 2007, организацията на тези събития започва в Ирландия, Канада, Испания, Великобритания, Израел и САЩ.

Аз научих за събитието от мои колеги в Дания, където също има клон на MOvember Foundaiton.

Днес държавите са много повече, но България не е официално представена в момента.

Фактите (за Дания)

Въпреки, че данните са за Дания, за България не вярвам положението да е по-розово. По-скоро, поради по-слабата профилактика и другите проблеми, с които се сблъскваме, най-вероятно сме много по-зле.

  • В Дания средно един човек умира на всеки 8 часа от рак на простатата
  • Ракът на простата е най-разпространения рак сред мъжката част на датското население
  • В Дания около 20,100 мъже живеят с рак на простатата
  • Годишно в Дания 3,700 мъже се диагностицират с рак на простатата. Това е повече от 10 на ден.
  • Годишно в Дания 1,200 мъже умират от рак на простатата
  • Дания е малко по-малка от България. Т.е. с голяма вероятност цифрите са подобни и за нас

Правилата

  1. На Shadowe’en (31 октомври), цялата област на мустака, включително горната устна, трябва да бъдат изцяло обръснати
  2. През целия Муември (01 муември – 30 муември включително), не трябва да се пуска брада, месецът е на мустаците, нали така? Кози брадички и др. не са разрешени 🙂
  3. Мустакът не трябва да се съединява (дясната и лявата част трябва да са самостоятелни и независими). “Катинарче” е брада, не е мустак.

Видове мустаци

Само за Ваша информация. Не са задължителни, но помагат, ако сте начинаещ (като мен):

Още информация

  1. Отидете на http://dk.movember.com/en
  2. Създайте профил на MO-Bro (мъж) или MO-Sista (жена) (Да пази Бог, MO-Sista-та не е жена с мустаци, а жена, обичаща някой MO-Bro и подкрепяща каузата!)
  3. Не знам дали ще е ОК да се присъедините към Milestone Systems MOvember team, но ако решите, не вярвам някой да ви изхвърли! Но не е под мой контрол :).
  4. Разправете на приятели и познати. Не само за мустакът ви, а защо го отглеждате през муември. И защо това е важно.
  5. Всички дарения, събрани от отбора, отиват за проекти, свързани с изследвания на рака.

Успех!

Очертава се приятен уикенд!

Дано всичко да е наред! Уикенда изглежда толкова приятен от днес погледнато, че чак ме гони суеверен страх, че “нещо може да се обърка”!

Утре вечер ще скочим до Пловдив, за “Нощ на музеите”. Със сигурност ще бъде интересно, дано да не е много мокро, защото това би могло да ме разколебае, поне мен. И да отседна в клуб “Приятели” например… и след това ясно :).

Събота планираме малко “плажен” волейбол с приятели. Ако не ме домързи, или ако не се провали ставането по-раничко, за да мога 10 да съм на събитието. Ако ли пък ме домързи, остава варианта за скуош малко по-късно.

В неделята: рожден ден на (много) близко дете. След това – към Лозен.

Абе както ви казах: чакам с нетърпение. Дано децата само да останат здрави 🙂

…и 02.10. идва! Танците започват! На връх рожденния ден на Веси…

Закрихме ски-сезона

С Веси от сума ти време чакахме датата 23.03., не толкова заради пролетта, колкото заради това,че за тогава една голяма компания приятели имахме ваучери за хотел “Мургавец” в Пампорово. Идеята беше да караме като за последно този сезон и след това да прибираме ските и да се радваме на забавленията през топлите дни.

Още в петък Цеци ни зарадва, че пистите стават. Аз лично едва дочаках да мине петъка, че да се метнем на колите (пътуването беше вечерно-нощно, защото Веси пести отпуска, че е все на минус, горката).

Пристигнахме благополучно, чекирах се (има си хас!), видяхме се набързо с приятелите и след това по леглата, че на другия ден да сме рано на пистите.

На другия ден почти успяхме да сме първи на пистите. Веси някак успя да навие Марти да остане предиобед на ски-детска-градина и след това с нея и Ангел разцепихме всички червени писти в региона. Пистите бяха леко размекнати (като за сутрин), но се караше прекрасно!

Наобяд похапнахме на пистите (аз не ям, но уважих едно греяно червено винце), след което продължихме. Веси продължи с Марти (т.е., по зелени писти, бавно-славно да се учи добичето), а аз – с Ангел, пак по червените.

Пистите обаче вече не бяха тези от сутринта: мокри, по-труден контрол на ските, аз за малко да се опъна по очи. Не носих ръкавици и добре успях да си поиздера ръката на ледените кристалчета, които съставляваше пистата в този ѝ участък. Като тръгнах да падам, в последния момент успях да се завъртя, и опирайки се на ръце да се предпазя. Трябваше да го приема като знак, но уви… меракът ме накара да искам да продължа да карам.

Следващото пускане стана голяма беля. На червената 4-ка, около 300 м преди края на пистата, изгубих контрол над ските и не успях да направя безопасно падане. Напротив, макар сега да не помня точно какво стана, спомням си зверско изтрещяване на щеката ми в шлема (добре, че имам каска!), след което много неприятно, засукващо превъртане, след това остра болка… и следващите 3 секунди нищо не помня. Опомних се, лежейки на пистата и пъшкайки от болка. Десния ми крак в основата си болеше зверски, всяко помръдване предизвикваше режещи талази от болка.

Успях да се извъртя някак така, че да преча по-малко, след което видях, че Ангел стои до мен и ме гледа доста странно. Още хора спряха, попитаха ме мога ли да продължа и след като потвърдих, че няма да мога, веднага отлетяха надолу за помощ. Ангелчо, разбира се, се въртя покрай мен, аз му обясних че най-вероятно съм се наранил сериозно, но и че няма нищо кой-знае какво страшно, той като че ли не ми повярва много, но се поуспокои и легна до мен на пистата да чака и той. Опитах се да го накарам да иде долу на Малина и да чака майка си, но той категорично отказа.

Аз, от своя страна, се обадих на Веси да ѝ поднеса “благата вест”, тя също се притесни, но пък и тя задвижи чрез Маги (близка нашата близка приятелка, дългогодишен ски инструктор в Пампорово) помощта.

Аз полежах доста на пистата. Направи ми впечатление, че цялата писта като че ли се е превърнала на киша. И тогава осъзнах, че не е трябвало да пресирам толкова нещата, но… някак все късно се сещаме, и обикновено след като стане белята. За мен си беше ясно, че кракът най-вероятно е счупен: имаше всички белези на такава травма. Но все се надявах да е друго.

Линейката дойде бързо. Личеше ѝ, че не е от най-новите, но беше в добро състояние. Момчето не посмя да пипа обувката на пистата, от една страна защото ме болеше доста, от друга защото се притесняваше от външно счупване. А ако има засегнат важен кръвоносен съд, свалянето на ски обувката на пистата може да убие човек, защото на пистата нямат всичко необходимо, за да преборят ефикасно хеморагичния шок. Затова ме шинира със специална надуваема шина и бързо подкара към Студенец, където е медицинския пункт на комплекса.

Пътуването беше бавно, но за сметка на това – мъчително. Сигурно няколко пъти се изпотих от болката, но стисках яко, че детето до мен ме гледаше внимателно, и без това достатъчно уплашено от станалото. Но явно адреналинът си е казал думата, защото даже успях да му се скарам, като се лепна да гледа на задната врата (беше се опрял с цялата си тежест на вратата, уплаших се да не се отвори).

Като пристигнахме следваха още изпитания. Ски обувка се обува трудно, и се сваля трудно. Не ви пожелавам да разберете как се сваля ски обувка, ако имате счупване около глезена… Нейсе, свалихме я! След това ски чорапът… и двамата травматолози, които ме обгрижваха, веднага бяха категорични, че става въпрос за счупване. Вътрешно, без важен кръвоносен съд (отокът беше много малък), но все пак счупване. Мамка му!

Тогава беше момента да се удивя, че медицинския пункт има собствен, портативен рентген. Свикнал съм да мисля за тези места като за потънали в мизерия, но явно това беше оборудвано добре. Не искам да знам как са останалите по света (предвид какви са начините да науча Smile), но това в Пампорово имаше всичко необходимо за първоначални спешни мерки: апаратура, медикаменти и най-важното: персонал!

Персоналът там беше от двама лекари-травматолози. Баща и син. Бързо ме снимаха (две снимки в два различни плана) и изводът беше, че счупването се лекува с операция. Предложиха, ако искам, веднага да отиваме за Смолян и да го оправяме. Проблемът обаче беше, че трябва да се стои в болница 4-5 дни, а това нарушаваше всичко много сериозно. Едно е да съм в София в болница, друго е в Смолян.

Тъй-като операцията не беше спешна, с Веси решихме да се прибираме за София и да се оперирам там. Тогава хората сложиха гипс (от средата на стъпалото до средата на бедрото, една огромна гипсова “чашка”). Аз помрънках, докато ми слагаха гипса, но си пролича, че са професионалисти и че им пука и за моята болка.

След като направиха гипса, треснаха ми една инжекция против коагулация (образуване на тромби).

Междувременно Веси отиде до Малина да докара колата. Наложи ѝ се да кара ски в дъжд (да, като ме вкараха в спешното заваля дъжд, все едно не можа да подрани 1-2 часа тоя смотан дъжд Sad smile)? След това успяла да затъне с колата, та я бутали, но в крайна сметка я докара почти до спешната помощ. Аз, на излизане от спешната (вече оборудван с патерици) успях да се дотътря шейната, която бяха приготвили специално за да ме преведе през 15-тината метра до колата. Въобще, като ударя една черта сега: оказва се, че в Пампорово хората са изключително добре подготвени за такива ситуации, и че са човеци! Или поне тези, на които аз попаднах, бяха човеци!

Вечерта, естествено, беше “интересна”. Болки, пъшкане, учене как да ходим с патерица, как да качваме стълби, без да си счупим и другия крак или главата и т.н. На другия ден пак същото, само че този път и пътуване до София. Тъй-като се оказа, че в неделя по спешност може само в “Пирогов”, и тъй-като моят случай не беше от спешните, решихме да изчакаме до понеделник. Отначало бях реших да ходя във ВМА, но после получихме добра препоръка от близък приятел, която ни насочи към лекар от “Пирогов”. Свързахме се с човека и в понеделник в 11:00 “цъфнах” в “Пирогов”.

До сега не бях влизал там. Останах потресен. Ако има място, на което да му приляга “the house of pain”, то “Пирогов” е безспорен лидер за тази титла. Ориста на това място е такава, че там ходим всички с тежки проблеми, понякога видимо шокиращи останалите (напр. имаше две пребити възрастни госпожи, окървавени лица, абе… страшна работа).

Лекарят, с който имахме среща, ни разясни вариантите. Те бяха два. Най-класическият: гипс между три и четири месеца, след това поне месец-два рехабилитация. Риск от скъсяване на крака до 1.5 см.

Модерния начин за лечението на тези травми е с операция за имплантиране на пирон. В костта се слага имплант, който хваща счупените краища, държи ги да зарастнат заедно и след това подпомага възстановяването. Разбира се, НЗОК предпочита да плати евтиния начин и след това 2-3 месеца физиотерапия, отколкото да плати новия, модерен начин, при който след един месец си на крака, а след два и половина си напълно възстановен (това при “стандартна прогноза”, разбира се). НЗОК, странно как, покрива операцията, но не покрива импланта за нея. Все едно можеш да си я направиш без импланта… абе… няма смисъл да говоря.

Естествено, че избрах модерния начин на лечение. Първо, не ми се мисли как ще карам 3 месеца в гипс (а може и 4!), второ рехабилитации и др… остави тази работа! Имплант – имплант. Слава Богу, мога да си го позволя, въпреки че чинно си плащам и за здраве всеки месец. Нейсе, те пък дават лекарства на татко, така че… има някакъв вид социална справедливост!

След като реших какво да правя ме изпратиха за още две снимки, явно тези от Пампорово не им харесаха (на мен си ми харесваха, не можах да разбера Smile, сигурно не съм излязъл красив!). Направиха ми ги тия снимки (електронни плаки! Яката работа!) и като се върнах в кабинета се запознах с другия лекар, член на екипа. Много приятен, млад човек. Въобще и двамата лекари ми направиха много добро впечатление, защото бяха открити, определено много интелигентни хора.

И така, днес се състоя събитието. В МБАЛ “Св. Пантелеймон. Перфектно място, светещо от чистота. Внимателен персонал. Особено ме впечатли приемната лекарка, която ми отдели сигурно над един час обяснения. Какво правим, защо го правим, какво следва и т.н. Успя да ме предразположи, да избие голяма част от страховете ми. Поклон за такива лекари, които все още гледат на професията си не само като “как да направим повече пари”, а и като на призвание. Поклон!

Няма смисъл да обяснявам, че стаите са перфектни. Това някак е “по подразбиране” за тези места.

Около обяд дойде и анестезиолога. И той внимателен, обясняващ и точен. Спинална упойка, ОК. Шубе-не шубе… какво да правим. Един-двама приятели вече ме питаха “мъжко ли ще е или женско”, като чуха за упойката. Шегаджии! Да, ама да знаете, че спиналната е само инжекционна, а тези, с които нашите жени раждат (секцио основно) се правят със специален епидурален катетър, който няма много общо с инжекцията, която получава човек в моя случай.

Около 15:00 “започна сериозното”. До сега не бях стъпвал в операционна, уредите са плашещи! Макар че към края на операцията вече ми беше интересно и ги разглеждах, докато работят, в началото си беше яко шубе. Набързо абокат, след това упойката (брррр!), и след това… половината от мен отиде да се разходи някъде. Предполагам, до “Люлин” и обратно, предвид колко време ме държа изтръпнал.

Докторите си свършиха работата. Малко приличаше все едно правят основен ремонт на трабантче: “Подай ножа”, “подай чук”, “Бургия 30? Не? А 36? Е, дай нея”, чукане, тракане, рязане, пърлене… абе всички екстри. Важното за мен в случая беше, че след епидуралната упойка ми бяха треснали такова успокоително в абоката, че не ми пукаше за нищо Smile. Огледах всички машини, тази за поддръжка на живота и реанимация (беше изключена, макар аз да бях включен към нея), рентгена (як, мобилен ренген, dual screen!), разни други причудливи нещица по стените. И маркучи! Много! Спомних си “старите маркучи няма кой да смуче” на Джендема. Трябва да я пеем скоро пак някъде!

След операцията, още порядъчно изтръпнал, ме доведоха в стаята. И аз се запих да видя кво става във Facebook Smile.

Постепенно упойката отшумя, но засега обезболяващите си казват думата. “Изпих” и три банки с глюкоза. Въобще, гледат си ме добре. А, да, изядох и една салата с пица, което си беше изненада, но повече от нужна, предвид че почти 20 часа не бях ял.

И сега довършвам това. Както виждате, много впечатляващ край на ски сезона. Надявам се обаче да е за последно, защото аз от ските няма да сляза (докато мога), но определено смятам да си взема поука от станалото!

 

П.П. И много ме е яд за танците. Поне три месеца съм аут Sad smile!

 

Photo (cc) leeds Sackboy