Планина 2010

Всичко живо кръщава продукти *2010, та и аз реших тазгодишната планина да я именовам “2010”. Нали сме 2010-а все пак…

Значи, тази година преживяването беше доста по-различно от предишните походи из дивото. Тази година направо беше питомна, дали заради ЕГН-тата на компанията, дали заради това, че всички сме доста уморени от ежедневието и допълнителната физическа умора хич не ни беше по вкуса. Причината не е уточнена, но е факт – планината тази година не беше безкраен, ежедневен поход из дивите чукари, а спокойно и лежерно прекарване на брега на язовир “Широка поляна”, до гр. Батак. Разбира се, частта от компанията, която така или иначе искаше да ходи си ходеше, но за никой не беше задължително. Или наложително, както е в походите по маршрут.

Макар, че като цяло местността е планинска, околностите на язовира са далече от това, което ние наричаме “диво”. Когато тръгнеш да се разхождаш, на всеки 3-5 мин. се разминаваш с друга група или хора, или автомобил, или дървовоз, натоварен до пръсване с трупи. Тежкото спокойствие и тишина, която Гуна махала и околностите ѝ могат да предложат тук са само мечта. Това обаче са минусите. Плюсовете са лежерното прекарване и истинската почивка, както и сравнително лесния достъп до електричество, автомобил и Мрежа (макар и бавна, честно казано).

Понеже взехме колата на Веси, с нея си имахме малкия ѝ генератор на 220V, който се оказа обаче недостатъчен. Моя глупост забрави, че за зареждане на X200t ми трябва “шуко” контакт, а колата макар и осигуряваща необходимата мощност, има “малкия” размер контакти, предназначени като за зарядно на GSM. Или за зарядно на малкия ми ATOM базиран нетбук. Нетбука обаче остана в Пловив и аз бях непрекъснато под необходимостта да включвам тук-таме из заведенията ноутбука, за да консервира така необходимата енергия. Добре, че повечето заведения бяха толерантни.

Иначе бивака си го биваше. Веднага, след като намерихме мястото закарахме колите досами мястото за бивак. Пътят си беше малко предизвикателен, от два солидни, разкаляни участъка колите заприличаха на биволчета, току-що излязли от калта на язовира. За сметка на това не се наложи да мъкнем посуда, продукти и т.н. необходимости. А и колите “преспаха” около нас първата и втората вечери. Понеже бивакът беше “статичен”, си позволихме шатричка, масички, столчета и други глезотии, недопустими при временните биваци на предишните екскурзионни.

Бързичко разучихме околността. Само на някакви 10 мин от бивака намерихме вили “Романтика” – комплекс от ресторант, заобиколен от вили, които се дават под наем. Всяка от вилите побира от 4 до 6 човека. Отвън изглеждаха много добре. И наоколо имаше wireless мрежа (нещо, което доста ме удиви мен лично). Откак ги открихме, всеки ден ходехме там за сутрешно кафе (и за другото нещо, дето се прави сутрин, и в природата е доста по-неудобно). Цените бяха леко понадути (закуска от 3 пържени филийки и парче сирене струваше около 7 лв), но пък не се цупеха, че ходим там да правим сутрешното нещо, а и даваха без проблеми да зареждаме оборудването.

Първия ден (понеделника) беше изцяло посветен на устройването на бивака. Вторник обаче решихме да обиколим пеша язовира, по коларския път, построен около него. Така бяхме избрали бивака, че горско стопанство “Широка поляна” се явяваше почти по средата на ходенето, та там планирахме да поостанем, за по бири и страхотни, местни пресни пържени картофи. Аз също реших да ходя, защото правилно ми се струваше, че ако не се възползвам от този лек маршрут, ще си остана без никакво ходене през останалите дни. Останалите маршрути бяха доста по-предизвикателни, а и не беше ясно доколко щяха да бъдат “направими”.

Тръгнахме около 12:00, директно от (виж по-горе) “Романтиката”. Аз мъкнех на гърба си цялата електроника (фото+обективи+телефон+компютър+зарядно), защото междувременно използвах времето да зареждам батериите на контактите в ресторанта. Цялото разстояние за деня беше около 16 км, а лелеяната междинна цел – на около 10. За сметка на това равен терен, мек и удобен коларски път, много сянка и за радост на Веси – пълно с ягоди. По пътя също така срещахме много други бивакуващи хора – явно ако човек търси спокойствие и саможиво ежедневие, този формат на почивка не е за препоръчване. Десетте километра до междинката ги взехме за малко повече от два часа, което съчетано с мотаенето по ягодки, гъбки, снимане и други развлечения беше доста добър резултат. Когато стигнахме до стопанството направихме планираната почивка и след това отцепихме за втората част от прехода.

Макар и по-къса, втората част беше определено по-зле, защото голяма част от нея е по асфалтовия път Батак-Девин. Да се върви по асфалт далеч не е от най-приятните изживявания, но за наш късмет поне слънцето беше спокойно, печеше си без да прежуря и асфалтът съответно не беше като котлон срещу нас. По асфалт имахме около час, след което за още час по коларския път пристигнахме в бивака.

Вечерта си беше от “стандартните”: китара, песни и танци на народите, ядене, пиене, всичко не точно в този ред. Времето все още беше перфектно.

Третия ден, срядата, беше айляшко. Разбира се, няколко суперентусиасти тръгнаха на поход. Ние обаче се скатахме прекрасно, мотайки се и почивайки през целия ден. Поскиторихме малко насам-натам, но общо взето денят беше толкова хубав, че вече нищо не помня от него Smile. Същия ден обаче започна постепенно да се случва промяната във времето, която ни бяха предсказали. Точно по план, около 16:30 удариха първите капки дъжд. Ние веднага преместихме колите от комфортното място до бивака на стабилен, импровизиран паркинг до асфалта, защото подозирахме какво ще се случи, когато торфът стане мокър. След като ги преместихме, времето като че изглеждаше да се оправи и да ни се размине само със сплашването, но уви – около 18:30 удари такъв дъжд, че огънят едва оцеля. Всичко беше прибрано на сушина, палатките – окопани, а ние готови за мокрото изпитание. Поваля около час-два, и след това поспря. Даже се показаха малко звезди.

Дъждът не развали особено много прекарването вечерта. Китарата пак беше на линия, заедно с обичайните заподозрени. Можеше и да е по-зле, с наводнени палатки и т.н. Рововете около палатките свършиха работа, а по-хитрите от нас се бяха осигурили и с матрак, а не с прости шалтета като нас. Нейсе, в палатката ни имаше само няколко капки вода, а продължителния дъжд през нощта единствено леко навлажни чувалите. Тази палатка се оказа изключително добра покупка, въпреки единствения си слой успя да ни запази сухи неведнъж. Жалко, че скоро ще трябва да я сменяме – животът ѝ бавно отива към своя край.

Четвъртъка не беше кой-знае колко по-добър. Мрачно, валящо, слънцето се опита да пробие, но нещо хич не му излезе номера. Като цяло – гадно.

След дъждовните дни моето желание за къмпингуване нещо съвсем се изпари. След дъждовния четвъртък усещах ищах и у Веси за прибиране, но не ми се вярваше да съм чак такъв късметлия. Когато обаче в петък си поговорихме сутринта разбрахме, че ни е достатъчно и искаме пак да сме чисти, изкъпани, обръснати (това за мен, де) и изобщо – градски хора. Речено – сторено: палатката беше просната да се суши (петък вече имаше слънце), багажът беше събран. И около 16:00 благополучно потеглихме към Пловдив.

След още два часа си бяхме у нас, чисти, красиви и щастливи Smile. И отпуската приключи с прекрасен уикенд с приятели в цивилизацията.

Дали бих се върнал в същото? По-скоро не. Нещо ми се струва, че дните когато къмпингуването в този си вид ми харесваше са безвъзвратно загубени. Може би за ден-два на палатки би ми било ОК, но повече… нещо не ми се нрави. Дали съм се разглезил безмерно, дали натоварването е такова, че почивката трябва да е истинска почивка (разбирай – с удобства), това не знам. Но определено спането на шалте повече от 1-2 вечери се превръща в предизвикателство. След това боли гръб.

Иначе няколко плюса:

  • Компанията си е нашата компания, хора които обичаме и с които ни е приятно
  • Безкрайно евтин начин да си изкараш все пак някаква почивка. Е, ако не ходиш в “Романтиката” да ядеш филийки :).
  • Почивка извън града, сравнително спокойно

За други не се сещам Smile. Минусите няма да пиша, че съм ставал твърде негативен Smile.

Албумът с всички снимки от преживяването.

Leave a Reply